Сергей Лукяненко
Нов патрул (3)

Глава 2

На летището двамата с Лас се разделихме. Той отиде да общува с хората — способностите му бяха напълно достатъчни, за да му споделят всичко до дупка. На първо място на Лас му предстоеше да поговори с техниците, подготвили злополучния (или по-правилно ще е да се каже — късметлийския?) „Боинг“ за полет, после с диспечерите, и ако се получеше — и с екипажа. А аз отидох при дежурещите на летището Различни.

Както беше по устав, те бяха двама — Тъмен и Светъл. Нашия, естествено, го познавах — Андрей, младеж, пето равнище, появяваше се рядко в офиса, постоянно работеше на летището. Тъмния го бях виждал няколко пъти, когато на самия мен ми се беше налагало да летя донякъде или да се връщам отнякъде.

Разбира се, те вече бяха в течение на случилото се. И Андрей, и възрастният Тъмен на име Аркадий обсъдиха с удоволствие с мен историята със самолета — само дето не знаеха и не можеха да ми кажат нищо полезно. Сред Тъмните хлапето вече беше получило ироничното прозвище „Момчето, което не полетя“, това май беше всичко ценно, което научих. А освен това забелязах, че отношенията между Андрей и Аркадий са съвсем приятелски и мислено си отбелязах да препоръчам по-честа смяна на дежурните. По принцип приятелските отношения между Различните не са забранени. Случват се такива неща… аз самият бях приятел със семейство вампири, а в Петербург даже има уникално семейство от Светъл вълшебник и Тъмна прорицателка, наистина, и двамата не работят в петербургските Патрули… Но в случая с младия Светъл и опитния Тъмен се появяваше риск от нежелателно влияние.

Най-добре да се подсигурим.

С тази мисъл пообикалях още малко из летището, открих чакащ на опашката пред регистрацията вампир, от скука проверих регистрационния му печат — всичко беше наред. Теглеше ме отново да пийна една бира, но това вече би било прекалено. От друга страна… сега не се налагаше да шофирам… улових се, че се мотая все по-близо и по-близо до бара.

За щастие се появи Лас — бодър и весел. С облекчение се извърнах от кафененцето и му помахах с ръка.

— Деветдесет и четири процента! — съобщи ми той радостно.

Повдигнах въпросително вежда — е, във всеки случай се опитах да изобразя именно това.

— Отдавна ме занимаваше въпросът колко хора си бъркат с пръст в носа, когато са сигурни, че никой не ги вижда. Та така, анкетирах точно сто души, и деветдесет и четири от тях си признаха!

За секунда ми се стори, че Лас се е побъркал.

— И ти пита хората за това, вместо да търсиш нещо странно?

— Защо „вместо“? — обиди се Лас. — Съвместно с това! Помисли си, как с минимално магическо въздействие да накараш хората първо да говорят истината, а после напълно да забравят за разпита? Представих се за социолог, който с разрешение на началството провежда анкета. Питах за всякакви странности, които са забелязали, как са прекарали тази сутрин… общо взето, както си трябва. Всичко това под действието на „Платон“. А накрая задавах въпроса за бъркането в носа. Нали си наясно, че човек, който си е признал, макар и в анонимна анкета, че когато е сам, си чопли носа, ще се постарае колкото се може по-бързо да забрави цялата тази история. Хем е полезно за делото, хем получих отговор на въпроса си.

— За какво ти е този отговор? — попитах аз. — Хората, останали насаме, често извършват… е… не най-красивите постъпки. Да си чоплиш с пръст носа е, общо взето, дреболия.

— Разбира се — съгласи се Лас. — Та точно това е показателно! Мнозинството от хората ще отстоява с нокти и зъби такава глупава лъжа. Ще отрекат не това, че се заглеждат в недозрелите нимфетки, че не си плащат данъците или злепоставят колегите си, а нещо банално, което не вреди на никого и е смешно — бъркането с пръст в носа! Това говори много за хората.

— Следващия път ги попитай за бъркането с пръсти на друго място — отвърнах мрачно аз. — Какво научи по случая?

Лас сви рамене.

— Самолетът е бил наред. Проверили са го както трябва, никакви забележки… между другото, ти знаеше ли, че самолетите могат да бъдат допускани до полет, ако част от апаратурата им е неизправна? Във всеки случай към този не е имало никакви забележки. И самолетът е новичък, произведен преди три години, не някаква вехтория, закърпена от китайците.

— Тоест не би трябвало да падне? — уточних аз.

— Всичко е в Божиите ръце — сви рамене Лас и блесна с познаването на Библията — „Ни едно врабче няма да падне на земята без волята на нашия Отец!“ Още по-малко пък — самолет. Е… не е и паднал.

— Но нали момчето пророкува… — казах аз. — И вероятностните линии сочеха неминуема катастрофа… Добре. Самолетът е бил изправен, екипажът — опитен. Поне някакви странности имаше ли?

— Относно самолета — или изобщо? — уточни Лас.

— Изобщо.

— Ами… един тукашен полицай сутринта се наакал.

— Какво?

— Не успял да се добере до тоалетната. Изпуснал се в гащите. В помещението на дежурните са му намерили стара униформа. Измил се на душовете.

— Лас, защо те привличат все такива бруталности? — възмутих се аз. — Дори и наистина някой служител на МВР да е имал пристъп на дизентерия, това не значи, че трябва да се обсъжда… още по-малко пък — с ирония. Та ти си Светъл! Светъл Различен!

— Та аз съчувствам и на двамата полицаи — подхвърли небрежно Лас.

Сърцето ми се сви.

— На двамата? Да не са яли пирожки с месо в тукашното кафе?

— Не, при втория всичко с храносмилането е наред — успокои ме Лас. — Вторият се е побъркал.

Зачаках. Беше ясно, че Лас очаква уточняващи въпроси, и че напълно съзнателно излага информацията дозирано — за по-голям драматизъм.

— Не ти ли е интересно? — попита Лас.

— Докладвай по установения ред — помолих аз.

Лес въздъхна и се почеса по тила.

— Общо взето, нищо особено. Но някак си излиза извън рамките на рутината на всекидневния живот. Сутринта, някъде горе-долу по времето, по което си си тръгнал от летището, се е случила неприятност с наряда на патрулно-постовата служба. Единият полицай, Дмитрий Пастухов, тръгнал към тоалетната, но не успял да се добере дотам навреме. А вторият… вторият малко по-късно влязъл в помещението на дежурните, сложил на масата кобура си, документите, радиостанцията. Казал, че е изгубил интерес към работата в органите за опазване на обществения ред и си тръгнал. Началниците му засега дори не са съобщавали някъде. Надяват се, че ще размисли и ще се върне.

— Да тръгваме — казах аз.

— При кого първо?

— При онзи, дето не е успял да се добере до тоалетната.

— А при него няма нужда да ходим. Нали ти казах — измил се, преоблякъл се и се върнал на работното си място.

 

 

От пръв поглед по нищо не си личеше, че тази сутрин полицай Дмитрий Пастухов е попаднал в толкова деликатна, и, откровено казано, срамна ситуация. Само дето униформените му панталони при внимателно вглеждане изглеждаха възголеми, а и цветът им леко се различаваше от този на куртката.

Затова пък той изглеждаше просто великолепно. Одухотворено, би могло да се каже. Като милиционер от приказките, задържал бандита на местопрестъплението и получаващ от генерала часовник с гравирано „За храброст при изпълнение на служебния си дълг“. Като летец-изпитател, успял все пак да докара самолета с отказал двигател до аеродрума и усетил как колелата докосват меко земята. Като минувач, който гледа към рухналата зад гърба му — там, откъдето току-що е минал, — гигантска ледена висулка и с нелепа усмивка вади цигара от пакета…

Като човек, който е преживял смъртоносна опасност и вече е осъзнал, че е останал жив, но все още не е разбрал докрай защо…

Дмитрий Пастухов се разхождаше пред входа на летището, не по устав сложил ръце зад гърба си и гледайки наоколо някак много добродушно и дружелюбно.

Но докато двамата с Лас се приближавахме към него, върху лицето на полицая се изписваше съвсем друго изражение.

Като на милиционер, на когото усмихващият се генерал казва: „Браво, браво… сигурно си знаел чий племенник арестуваш — и не се уплаши? Герой…“.

Като на летец, в чийто самолет, вече плъзгащ се по бетона, със свиреп алчен пламък избухва резервоара с горивото.

Като минувач, който, докато размачква цигара, без да откъсва поглед от разбилата се ледена висулка, изведнъж чува над главата си: „Пази се!“.

Той се боеше от мен.

Той знаеше какъв съм аз. Е, може би не точно… но нямаше смисъл да се представям като проверяващ, журналист или санитарен лекар.

Той знаеше, че не съм човек.

— Лас, почакай тук — помолих аз. — По-добре сам…

Пастухов чакаше, без да се опита да се измъкне или да се направи, че не забелязва приближаването ми. Не посягаше към оръжието си, противно на моите опасения (не ми се искаше разговорът ни да започва толкова енергично). А когато аз се спрях на две крачки и въздъхнах дълбоко, той се усмихна неловко и попита:

— Ще разрешите ли да запаля?

— Какво? — обърках се аз. — Разбира се…

Пастухов запали цигара и жадно запуши. После каза:

— Една голяма молба… няма нужда да ме карате пак да се напивам. Ще ме изхвърлят от органите на реда! Сега при нас тече поредната кампания, гонят даже за идване на работа с махмурлук…

Зяпнах го за няколко секунди. А после в главата ми нещо прищрака и видях мрачна московска зима, мръсният сняг край пътя на Проспекта на мира, многобройните лавки при метростанцията на ВДНХ, двама приближаващи се към мен милиционери — единият по-възрастен, другият — съвсем младо момче…

— Извинявайте — казах аз. — Много ли пострадахте тогава?

Полицаят сви неопределено рамене. После каза:

— А Вие изобщо не сте се променили. Минаха тринайсет години… и дори не сте остарели.

— Ние остаряваме бавно — казах аз.

— Аха — кимна Пастухов и хвърли цигарата. — Не съм глупак. Всичко ми е ясно. Така че… казвайте направо какво Ви трябва. Или правете каквото трябва.

Страх го беше от мен. А и кой не би се страхувал от човек, който с една дума може да го накара да направи каквото си поиска?

Сведох поглед, улавяйки сянката си. Пристъпих в нея — и се озовах в Сумрака. Нямаше особена нужда от това, но все пак в Сумрака аурата се сканира по-прецизно.

Полицаят беше човек. Ни най-малки признаци на Различен. Човек, и то не от най-лошите.

— Разкажете, какво се случи тази сутрин? — попитах аз, връщайки се в нормалния свят. Пастухов примигна — навярно беше усетил диханието на Сумрака. Изобщо не би могъл да забележи изчезването ми за толкова кратко време.

— Двамата с Бисат стояхме тук — каза той. — Ей така… чешехме си езиците. Денят беше хубав… — По интонацията му се разбираше, че вече не смята така. — В този момент минахте Вие…

— Познахте ли ме, Дмитрий? — попитах аз. Наистина нямаше смисъл да му правя заклинание — той беше напълно искрен.

— Е, в първия момент просто разбрах, че сте от тези… — Полицаят неопределено махна с ръка. — А после Ви познах, да…

— Как разбрахте?

Пастухов ме погледна учудено.

— Ами… аз тези като Вас веднага ги разпознавам…

— Как?

Полицаят загря.

— Какво, това да не е нещо рядко срещано? — попита той замислено.

— Не че е рядко. — Реших да не скривам нищо от него. — Но обикновено ни виждат същите такива Различни, каквито сме и ние. Разпознават ни по аурата.

— Аурата е нещо като светъл кръг около главата, нали? — смръщи чело Пастухов. — Мислех, че ги виждат само разните там психари. И шарлатаните.

— Не само около главата, не само психарите и шарлатаните. А Вие какво виждате?

— Аз ви познавам по очите! Още от първия път, когато се срещнахме… — изрече рязко Пастухов. — Вашите очи са… като на куче пазач.

Ако току-що не бях сканирал аурата му, щях да си помисля, че пред мен е някакъв странен слаб Различен, който възприема чуждите аури доста своеобразно. В края на краищата аурата наистина е най-силна около главата, а върху лицето най-силно излъчване имат очите. Може би по този начин откриваше Различните?

Но не, той не беше Различен, беше човек…

— Интересно — признах си аз. — Значи като на куче?

— Не се сърдете — сви рамене Пастухов. Той постепенно идваше на себе си.

— Че защо да се сърдя? Аз обичам кучетата.

— А има и такива, на които очите им са като на вълци — каза Пастухов.

Кимнах. Ясно. Значи по този начин виждаше Тъмните.

— Моля, продължете.

— Сутринта Вие минахте край нас — каза Пастухов. — Е… аз настръхнах, естествено. Кой знае защо, глупаво си помислих, че Вие сте ме запомнили, както аз Вас. От къде на къде, всъщност? Вие сигурно правите такива фокуси с хората всеки ден.

— Не — казах аз. — Не бива. Тогава ситуацията беше критична. А и аз самият… бях много млад и неопитен. Каквото се сетих, това и направих… Продължавайте.

Пастухов избърса потта от челото си.

— После премина и един вълк… е, това си е нещо нормално. Всеки ден виждам такива като вас на летището. А после излезе още един… и тогава се уплаших.

— Също „вълк“? — уточних аз.

— Не… — Пастухов пристъпи измъчено от крак на крак. — Никога не съм виждал такива. Нарекох го за себе си „тигър“. Той имаше такъв поглед… сякаш може да изяде когото си поиска, веднага, където го е видял… И аз… кой знае защо си помислих, че ще ме разкрие. Ще разбере, че го виждам. И веднага ще ме убие. Какви ги говоря, не само че съм си „помислил“, но и сега мисля така! Той щеше да ме убие. В същата секунда. Така че реших да се измъкна. Казах на партньора си, че ме е свил стомахът — и към тоалетната. Мислех си — какво ще направи на Бисат? Та той не ви вижда! Обаче докато се отдалечавах, гледам — Бисат… спира този… тигър!

— Можете ли да го опишете? Тигъра?

Пастухов поклати глава.

— Видях го само отдалече. Мъж, на средна възраст, тъмни коси…

— Изобщо не обичам хора с такива белези — намръщих се аз. — Как видяхте погледа му от разстояние?

— Виждам погледите на всякакво разстояние — отвърна сериозно Пастухов. — Сам не знам защо.

— Националност?

Дмитрий се замисли.

— Навярно най-обикновена. Родом от европейската част.

— Тоест не кавказец, не азиатец, не скандинавец…

— Нито пък негър.

— Още нещо?

Пастухов затвори очи и се намръщи. Той искрено се стараеше.

— Нямаше багаж. Когато стоеше до Бисат, забелязах, че ръцете му са празни. Едва ли е долетял така, нали?

— Благодаря, това е интересно — казах аз. Разбира се, багажът всъщност би могъл да е и невидим. И самият аз веднъж качих на самолет невидим куфар, за да не плащам за свръхтегло…

Полицаят въздъхна и каза:

— Навярно трябваше да се върна. Само че стомахът наистина ме сви така, че се боях, че няма да успея да се добера до тоалетната… — Той млъкна, после продължи. — И не успях. Това сигурно вече го знаете.

— Да — кимнах аз.

— Изпуснах се в гащите — рече Пастухов обречено. — Е, ако беше някакво разстройство, дизентерия — на кой ли не му се е случвало? А при мен… без да има нищо… Докато се измия както мога, докато вляза при дежурните… там взех от една стара униформа панталони за смяна… Дежурният цвили, ясно, че до вечерта всички ще са научили… Върнах се на поста.

— И? — това ме интересуваше много повече, отколкото проблемите със здравето и реномето на Пастухов.

— Уж нищо. Бисат стои, усмихва се. Попитах го какво му е имало на онзи, когото е спрял. Бисат махна с ръка, разправя: „Всичко му беше наред, нямаше смисъл да го задържам“. Е, мисля си, размина се… И в този момент Бисат изведнъж си сваля куртката, маха грижливо пагоните от нея! Маха токата! Вади документите. Пистолета, радиостанцията, специалното оборудване… И ми връчва всичко! Питам го какво му става. А той отговаря: „Всичко това няма смисъл, няма никаква необходимост от моята работа“. И към електричката! Викам подире му, а той маха с ръка — и продължава! Сигурно вече си е вкъщи.

— Чух, че той сам е отишъл в помещението на дежурните — отбелязах аз.

— Предполагам, Роман е казал така? — уточни Пастухов. — Аз го помолих за това, когато отнесох вещите. Все пак едно е, когато човек е хвърлил всичко направо на улицата, и съвсем друго — когато го е отнесъл на дежурния. Може пък да размисли и да се върне? И без това ще си има големи ядове… макар че сигурно ще мине през психиатрията и ще го уволнят по здравословни причини…

— Ти самият вярваш ли, ще той ще се върне? — попитах аз.

Пастухов поклати глава.

— Не. Не вярвам. Това е заради тигъра. Той му е направил нещо. Може да му е наредил така… както Вие някога ми наредихте да се напия… А може и да е нещо друго. Той няма да се върне.

— Благодаря — казах аз искрено. — Ти си добър човек, струва ми се. Извинявай, че тогава така се получи.

Пастухов се обърка. После все пак попита:

— А сега какво ще стане с мен? Ще ми наредите да забравя всичко?

Погледнах го. Не ми се искаше да прилагам към него дори и най-прости заклинания. Беше странен човек, макар и добър.

— Даваш ли ми честна дума никога да не разказваш на никого за нашия разговор? — попитах аз. — И изобщо за нас?

— Аз да не съм глупак? — възмути се полицаят. — Кой ще ми повярва? На никого няма да кажа!

— Тогава още един последен въпрос. Когато си сам и наоколо няма никого — чоплиш ли си носа с пръст?

Пастухов отвори уста и я затвори. Изведнъж се изчерви. А после каза:

— Е, ако възникне необходимост… случва се.

— Някой път ще се отбия пак, трябва да поговорим още — казах аз. — Но не се притеснявай. Просто откровен разговор, нищо повече.

— Аха… — каза неловко Пастухов. — Благодаря…

— Нищо ли не искаш да ме попиташ?

Пастухов бавно поклати глава.

— Искам. Но няма. Колкото по-малко знаеш, толкова по-здрав сън имаш.

Вече крачех към Лас, когато той ме застигна.

— Ще помогнете ли на Бисат?

— А защо мислиш, че бих му помогнал? — попитах аз.

— Е… — Полицаят се обърка. А после изведнъж се усмихна — Защото кучето е приятел на човека. Нали?

Заканих му се с пръст и се приближих към Лас.

— Как беше там? — попита Лас.

— Той също си бърка с пръст в носа — рекох ехидно аз. — Записа ли данните на полицая, който е напуснал? Обади се в Информационния отдел, спешно ни трябва адреса му. Макар че не, ти ще караш, аз ще се обадя, докато потегляме.