Сергей Лукяненко
Нов патрул (1)

Пролог

Старши сержант Дима Пастухов беше добър полицай.

Случваше се, разбира се, да възпитава наглеещите пияници с мерки, непредвидени по устав — например яки юмруци в зъбите или ритници. Но само в случай, че пияницата сериозно започне да си търси правата или откаже да го последва в изтрезвителното. Дима не се гнусеше от петстотинрублови банкноти, измъкнати от хохол^[1] или чурек^[2] без адресна регистрация — в края на краищата, щом полицейската заплата е толкова мизерна, нека нарушителите му плащат глобата лично. Той нямаше нищо против, ако в кръчмите на неговата територия вместо чаша вода му налеят коняк и му върнат хиляда рубли ресто от сторубловата банкнота.

В края на краищата, службата си е служба. Тя е и опасна, и трудна. И май не е особено престижна. Трябва да има материално поощрение.

Но затова пък Дима никога не измъкваше пари от проститутки и сутеньори. От принципни съображения. Нещо във възпитанието му му пречеше да се занимава с такива работи. Не водеше и без причина в изтрезвителното леко подпийнали, но запазили разсъдъка си граждани. А когато узнаеше за реално престъпление, без да се замисли се впускаше в преследване на грабителите, честно търсеше улики, подаваше рапорти за дребни кражби (ако пострадалите настояват, естествено), стараеше се да запомни лицата на издирваните от полицията. Имаше в активите си задържани, включително истински убиец — заклал първо любовника на жена си, което е основателно; после жена си, което е разбираемо; а след това се нахвърлил с ножа върху съседа си, от когото научил за изневярата на съпругата си. Възмутеният от такава неблагодарност съсед се заключил в апартамента си и позвънил на полицията. Отзовалият се на обаждането Пастухов задържа убиеца, безсилно млатещ желязната врата с хилавите си, макар и омазани в кръв интелигентски юмручета, а после дълго се бори с желанието си да измъкне на стълбите съседа провокатор и да му изтупа физиономията.

Така че Дима смяташе себе си за добър полицай — и не беше чак толкова далече от истината. На фона на някои от колегите си той изглеждаше прилежен, като милиционера Свирулкин от старата книжка за Незнайко в Слънчевия град.

Единственото петно в служебната биография на Дима бе свързано с януари 1998 година, когато той, все още съвсем млад и зелен, патрулираше заедно със сержант Камински в района на ВДНХ^[3]. Камински беше нещо като наставник на младия милиционер (тогава още се наричаха милиционери или просто „ментове“, нямаше го нито модното „полицай“, нито обидното „ченге“) и много се гордееше с тази своя роля. Съветите и поученията му се отнасяха главно за това как може да се заработи допълнително. Ето, и в онази вечер, когато видя бързащ от метрото към прехода за съседната станция пиян младеж (даже в ръката му имаше начената бутилчица евтина водка), Камински подсвирна радостно и партньорите тръгнаха да му пресекат пътя. По всичко личеше, че пияницата след малко ще се раздели с петдесетарка, а защо не и със стотарка.

Но нещо не се получи. Започна някакво безумие. Пияният ги погледна с неочаквано трезвен поглед (трезвен — хубаво, но в него имаше и нещо страшно, диво, като на отдавна разочаровало се от хората домашно куче) и посъветва партньорите да се напият самите те.

И те го послушаха. Отидоха при лавките (последните години на Елциновия бардак изтичаха, но водката все още се продаваше направо на улицата) и кикотейки се като побъркани, си купиха по бутилчица — същата като на пияницата, който им беше дал деловия съвет. После си взеха по още една. И по още една.

След три часа ги прибра — весели и остроумни — един от техните патрули. Това спаси Пастухов и Камински. Здравата си изпатиха, но все пак не ги изхвърлиха от милицията. Оттогава Камински съвсем затъна и се кълнеше, че срещнатият от тях пияница е бил хипнотизатор или дори екстрасенс. Пастухов не си позволяваше неоснователни обвинения към мъжа и не градеше напразни догадки. Но много добре го запомни.

Единствено с цел да внимава да не му попада на пътя.

Дали защото Пастухов добре запомни позорното напиване, или защото у него се пробудиха неочаквани способности, но след известно време той започна да забелязва и други хора със странни очи. За себе си Пастухов ги наричаше „вълци“ и „кучета“.

В погледа на първите го имаше спокойното равнодушие на хищника — не злобно, не; вълкът разкъсва овцата без злоба, а по-скоро с любов. От такива Пастухов просто странеше, стараейки се да не привлича вниманието им.

Вторите, приличащи повече на някогашния млад пияница, имаха кучешки поглед. Понякога виновен, понякога търпеливо-грижлив, понякога тъжен. Пастухов го смущаваше само едно — кучетата гледат така не стопанина си, а в най-добрия случай — детето на стопанина. Затова Пастухов странеше и от тях.

Доста дълго му се удаваше да ги отбягва.

 

 

Ако децата са цветята на живота, това дете беше цъфтящ кактус.

Започна да си дере гърлото още от минаването през плъзгащите се врати на „Шереметиево Д“. Майка му, почервеняла от яд и срам (явно писъкът не се разнасяше за първи път), го мъкнеше за ръката, но момчето се дърпаше назад, запъвайки се и с двата крака, и виеше:

— Не искам! Не искам! Не искам да летя! Маменце, не бива! Маменце, не искам! Маменце, самолетът ще падне!

Майка му отпусна ръка — и момченцето се строполи на пода, където остана да си седи: пълничко, разревано, грозно дете на десет години, облечено малко по-леко, отколкото би трябвало в Москва през юни — явно полетът, който им предстоеше, беше до топлите страни.

Един мъж се надигна в кафенето на двайсетина метра от тях, като едва не събори недопитата халба бира. Гледа няколко мига към момчето и втълпяващата му нещо майка. После седна и каза тихо:

— Това е ужасно! Това е просто кошмар!

— И аз така мисля — подкрепи го младата жена, седнала срещу него. Остави чашката си с кафе и погледна с неприязън момченцето. — Бих казала даже — отвратително.

— Е, чак нещо отвратително не виждам — изрече меко мъжът. — Но че е ужасно… няма никакво съмнение…

— Лично аз… — започна девойката, но млъкна, забелязала, че мъжът не я слуша.

Той извади телефона си и набра някакъв номер. Тихо каза:

— Нуждая се от първо равнище. Първо или второ. Не, не се шегувам. Потърсете…

Прекъсна връзката, погледна към девойката и кимна:

— Извинявайте, спешно обаждане… Какво казвахте?

— Лично аз съм чайлд-фри — рече девойката с предизвикателство.

— Свободна от деца? Да не сте безплодна?

Девойката поклати глава:

— Широко разпространено заблуждение! Ние, които сме чайлд-фри, сме против децата, защото те заробват. Трябва да се избира — или си свободна горда личност, или си социален придатък към механизма за възпроизводство на населението!

— А! — кимна мъжът. — А аз си помислих… проблеми със здравето. Исках да Ви препоръчам добър доктор… А секса поне признавате ли го?

Девойката се усмихна.

— Е, разбира се! Да не сме някакви асексуални? Сексът, брачният живот — всичко това е хубаво и нормално. Просто… да се обвързваш с тези крещящи, тичащи…

— Мърляви — подсказа мъжът. — Нали също и мърлят непрекъснато. В началото не могат дори да си избършат сами задниците.

— Мърляви! — съгласи се девойката. — Точно така! Да прекараш най-добрите си години в обслужването на нуждите на недоразвити човешки индивиди… Надявам се, че не се каните да ми четете морал и да ме убеждавате, че ще се осъзная и ще се сдобия с куп деца?

— Не, не се каня. Вярвам Ви. Абсолютно сигурен съм, че ще изживеете живота си бездетна.

Покрай тях преминаха майката и детето, което или се беше поуспокоило, или — по-вероятно — просто се бе примирило, че полетът ще се състои. Майката полугласно го уговаряше — дочуваше се нещо за топло море, за хубав хотел и корида.

— О, Боже! — възкликна девойката. — Че даже и в Испания… Изглежда летим с един и същи полет. Представяте ли си, да слушам три часа истеричните писъци на този малък дебеланко!

— Предполагам, че няма да са три — каза мъжът. — Час и десет, час и петнайсет…

Върху лицето на девойката се изписа леко презрение. Мъжът изглеждаше доста преуспял, как можеше да не знае съвсем елементарни неща…

— Полетът до Барселона е три часа…

— Три часа и двайсет минути. Е, да допуснем…

— А Вие закъде летите? — Девойката стремително губеше интерес към него.

— За никъде. Изпратих приятел. После седнах да изпия халба бира.

Девойката се поколеба.

— Тамара. Казвам се Тамара.

— А аз се казвам Антон.

— И Вие със сигурност нямате деца, нали, Антоне? — попита Тамара, на която никак не й се искаше да изоставя любимата тема.

— А, защо? Имам. Дъщеря. Надка. Връстница на този… дебеланко.

— Тоест не пожелахте да позволите на съпругата си да остане здрава и свободна жена? — усмихна се Тамара. — Каква е тя?

— Съпругата ли?

— Е, не дъщерята, естествено…

— По образование е лекар. А иначе… вълшебница.

— Ето какво не обичам у вас, мъжете — рече Тамара, изправяйки се. — Пошлата сладникавост. „Вълшебница“! Но май сте доволни, че тя се бъхти над печката, пере пелени, не спи нощем…

— Доволен съм. Макар че сега никой не пере пелени, отдавна се използват памперси.

При думата „памперси“ лицето на девойката се изкриви, сякаш са й предложили да изяде шепа хлебарки. Тя взе дамската си чанта и без да се сбогува тръгна към гишето за регистрация.

Мъжът сви рамене. Взе телефона, поднесе го към ухото си и той незабавно зазвъня.

— Городецки… Никак? Не, трето равнище по никакъв начин. Пълен чартър до Барселона. Може да се приеме, че това е второ… Не?

Той помълча. После каза:

— Тогава за мен едно седмо. Не, лъжа. Момчето има дарба за предвиждане от второ-първо равнище. Тъмните ще се противят със зъби и нокти… Една намеса от пето равнище — промяна на съдбата на един човек и един Различен… Добре, запишете ми го.

Той се изправи, оставяйки недопитата халба на масата. Тръгна към гишето на регистрацията, където пълничкото момченце нервно пристъпваше от крак на крак до майка си, застинала с каменно лице на мястото си в опашката.

Мъжът премина през пункта за проверка (кой знае защо, никой дори не опита да го спре) и се приближи към жената. Изкашля се учтиво. Срещна погледа й. Кимна.

— Олга Юриевна… Забравихте да изключите ютията, когато гладихте шортите на Кеша…

Върху лицето на жената се изписа паника.

— Можете да излетите с вечерния чартър — продължи мъжът. — А сега по-добре се върнете вкъщи.

Жената дръпна сина си за ръката и се втурна към изхода. Момчето, за което тя, изглежда, беше напълно забравила, гледаше мъжа с широко отворени очи.

— Искаш да попиташ кой съм аз и защо майка ти ми повярва? — поинтересува се мъжът.

Погледът на момчето се замъгли — сякаш се взираше или вътре в себе си, или някъде много далеч навън, където не бива да надзъртат възпитаните деца (впрочем, и невъзпитаните възрастни не бива да надничат там, без да е необходимо).

— Вие сте Антон Городецки, Висш Светъл маг — каза момчето. — Вие сте бащата на Надка. Вие… Вие всички нас…

— Какво? — попита с жив интерес мъжът. — Какво, какво?

— Кеша! — извика жената, внезапно сетила се за сина си. Момчето потрепна, мъглата в очите му се разсея. То каза:

— Само че не знам какво значи всичко това… Благодаря!

— Аз всички вас… — изрече замислено мъжът, наблюдавайки как жената и детето се носят покрай стъклената стена на летището към пиацата с такситата. — Всички вас ви обичам. Всички вас ще ви убия. Всички вие сте ми в ръцете… Аз всички вас… Но как аз всички вас…

Той се обърна и бавно тръгна към изхода. На входа за „Зеления коридор“ се спря и погледна към опашката пред гишето за регистрация за полета до Барселона.

Опашката беше голяма и шумна. Хората отиваха на море. Сред тях имаше много деца, много жени, много мъже, и даже една девойка чайлд-фри.

— Бог да ви спаси — каза мъжът. — Аз не мога.

 

 

Дима Пастухов тъкмо вадеше запалката си, за да даде огънче на партньора си Бисат Искендеров. Той си имаше своя запалка, просто така се беше получило при тях. Извади ли Дима цигара, Бисат бърка за огънче. Накани ли се да пуши азербайджанецът — Дима поднася запалката. Ако Пастухов имаше склонност към интелигентска рефлексия, би могъл да каже, че по този начин те демонстрират един на друг взаимното си уважение, въпреки разминаването им в редица възгледи — като се започне от националните проблеми и се стигне до това коя кола е по-яка, „Мерцедес ML“ или „БМВ X3“.

Ала Дима нямаше склонност към такива размишления. Двамата с Бисат караха фордове, предпочитаха немската бира пред руската водка и азербайджанския коняк и се държаха достатъчно дружелюбно един с друг. Така че Дима щракна бутона и изкара малкото езиче на пламъка, хвърли бегъл поглед към изхода на летището — и изпусна запалката, към която вече се беше понесла цигарата на приятеля му.

През вратата на зала „Заминаващи“ излизаше „куче“. Безопасен и интелигентен на вид мъж на средна възраст. Пастухов беше свикнал да вижда такива, но това не беше просто „куче“, а онзи същият… от ВДНХ… от далечното минало… Сега не изглеждаше пиян, по-скоро — малко махмурлия…

Пастухов се извърна и бавно се наведе за запалката. Мъжът с очи на куче пазач мина покрай него, без да му обърне никакво внимание.

— Пи ли снощи? — попита Бисат със съчувствие.

— Кой? — измънка Пастухов. — А… не, просто запалката е хлъзгава…

— Ръцете ти треперят и целият си пребледнял — отбеляза партньорът му.

Пастухов най-накрая му даде огънче и с крайчеца на окото си видя как мъжът отива към паркинга. Извади цигара и си я запали сам — без да дочака Бисат.

— Странен си нещо… — рече Бисат.

— Да, подпийнах снощи — промърмори Пастухов. Погледна отново към сградата на летището.

Сега оттам излизаше „вълк“. С уверен хищнически поглед и твърда походка. Пастухов се извърна.

— Трябва да ядеш хаш^[4] сутрин — рече наставнически Бисат. — Само че истински хаш, от нашия. Арменският е отрова!

— Абсолютно еднакви са — отговори Пастухов, както обикновено.

Бисат се изплю презрително и поклати глава:

— Само на вид. А всъщност са напълно различни.

— Всъщност може и да са различни, но в действителност са еднакви — отговори Дима, гледайки подир „вълка“, който също тръгна към паркинга.

Бисат се обиди и млъкна.

Пастухов допуши цигарата с няколко дръпвания и отново погледна към вратата на летището.

Първата му реакция беше да се ядоса и даже да се възмути: „Какво, да не са си спретнали там купон?“.

После дойде страхът.

Този, който излезе през плъзгащите се врати и сега замислено се озърташе, не беше нито „куче“, нито „вълк“. Беше някакъв друг. Трети.

Такъв, който яде „вълци“ на закуска и „кучета“ на обяд. И си оставя най-вкусното за вечеря.

Пастухов кой знае защо го квалифицира като „тигър“. А на глас каза:

— Сви ме стомахът… отивам до клозета.

— Иди, аз ще попуша — отговори партньорът му, все още обидено.

Щеше да е странно Пастухов да вика Бисат със себе си в тоалетната. Нямаше време да му обяснява или да измисля нещо. Обърна се и бързо се отдалечи, оставяйки Искендеров на пътя на тигъра. „Какво ще му направи — просто ще мине покрай него и това е…“ — опитваше се сам да се успокои.

Обърна се чак на влизане в залата на летището.

Точно навреме, за да види как Бисат, небрежно козирувайки, спира „тигъра“. Партньорът му, разбира се, не ги различаваше, не ги усещаше — не беше имал в миналото такъв инцидент като Пастухов. Но сега дори той усети нещо с онази милиционерска интуиция, която понякога помага да извадиш от тълпата някой невзрачен човечец, който има пушкало в таен кобур или нож в джоба.

Пастухов осъзна, че наистина го е свил стомахът. И се шмугна в безопасната, шумна, изпълнена с хора и куфари вътрешност на летището.

Тъй като беше добър полицай, той се срамуваше. Но още повече се страхуваше.