Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Новый Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Сергей Лукяненко. Нов патрул

Превод: Васил Велчев

Редактор: Лора Шумкова

Коректор: Станислава Първанова

Дизайн на корицата и предпечатна подготовка: Светлозар Петров

ISBN: 978-954-761-512-0

 

Формат: 52×84/16

© ООО „Издательство АСТ“ — Москва

Новый дозор — 2012

ISBN 978-5-271-41900-3

© Сергей Вл. Лукьяненко

© 2012 Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Бях сигурен, че ще започнат да ни мъмрят още от летището. Разбира се, минахме паспортната проверка без проблем — бдителните тайвански граничари видяха в паспортите ни несъществуващи тайвански визи, а умните компютри послушно погълнаха несъществуващите им номера. С това се занимаваше Арина — аз, честно казано, бих предпочел да премина покрай гишето невидим или през Сумрака. Но вещицата предпочете да създаде фалшиви документи, като промърмори: „Да не губя форма…“. Така и не бяхме успели да поспим, затова пък добре си пийнахме коняк и шампанско, очите ни бяха уморени от гледане на филми… Общо взето, видът ни си го биваше. На мен лично ми се искаше единствено да се просна на леглото в хотела и да заспя.

След паспортите минахме и през проверката за Различни. Тя отново изглеждаше изненадващо приятелска — никой не ни прегради пътя, просто още в коридора на подхода към паспортната проверка видяхме различим само за Различни плакат, учтиво канещ Различните да посетят „стаята за контрол“. За хората плакатът изглеждаше много по-заплашително — той съобщаваше, че в Тайван вкарването на наркотици се наказва със смърт и ако имаме нещо съмнително по джобовете, ще е най-добре да го изхвърлим в предвидливо поставеното под плаката кошче за боклук…

— Какво изумително доверие — казах аз, докато отивахме към „контролната стая“. — А ако не отидем? Изходът е свободен.

Арина изсумтя. Недоспиването и махмурлукът не бяха повлияли на характера й по най-добрия начин.

— Не се прави на глупак, чароплетецо. Сигурна съм, че ни следят от момента на излизането от самолета… по-точно — от самолета.

— От къде на къде? — смаях се аз.

— Нашата стюардеса е Светла Различна. Слаба, седмо равнище. Но ние не сме се и крили. И добре сме направили, предполагам.

Контролната стая се спотайваше близо до входа, между тоалетните и будката със сувенири (не мога да си представя кой купува сувенири още със слизането от самолета, но при будката стояха двамина от тези странни хора). Влязохме и попаднахме в малка и съвсем уютна зала, с мека мебел, малък барплот, собствена тоалетна и администраторска маса. Честно казано, двете мили девойки зад масата изобщо не приличаха на администраторки. Едва ли имаха и двайсет години, изглеждаха още по-млади, и двете бяха дребни и усмихнати, само че едната беше Светла, а другата — Тъмна.

При това и в буквален смисъл — косите на едната бяха съвършено обезцветени.

Общо взето, никой не скриваше, че са ни наблюдавали. Когато влязохме, светлата девойка тъкмо наливаше втората чаша с шампанско. Арина се усмихна, посочвайки ми с поглед бутилката — вгледах се и видях, че марката е същата като тази, от която ни сипваха в самолета.

— Добре дошли на тайванска земя — каза през това време тъмничката, навеждайки се в полупоклон. — Избрахте ли си хотела, в който ще отседнете, уважаеми Велики?

— „Шангри-Ла“ — отговори Арина, приемайки чашата.

— Ето Ви картичка с адреса, който трябва да покажете на таксиджията. — Тъмничката подаде на вещицата хартиен правоъгълник. — За съжаление не всички таксиджии знаят английски…

— Ние сме Различни и можем… — започнах аз, смутен от нелепостта на ситуацията — та нали разговаряхме на китайски.

— Ако заговорите на мандарин или на тайвански, таксиджията много ще се смути. На картичката е посочена приблизителната стойност на пътуването до хотела в нови тайвански долари. Ако таксиджията Ви поиска по-голяма сума, платете му, а после съобщете за това на посочения телефон.

— И какво ще стане? — полюбопитствах аз.

— Ще го уволнят — обеща девойката. — И ще Ви върнат парите. Чувствайте се спокойно и радостно на гостоприемната тайванска земя!

— Трябва ли да попълним някакви формуляри? — попитах аз.

— Това не е необходимо, господин Городецки — отговори девойката на руски език. При това не просто на руски, усвоен по магически път. В гласа й имаше съвсем лек акцент, колкото за пикантност — и съвсем ясно си личеше московското произношение.

Интересно, ако бях от Петербург, дали щеше да ме посрещне девойка, която е била на стаж там?

С известно смущение отпих от шампанското, взех картичката, поклоних се леко на девойката (и откъде се взеха тези маниери?), след което двамата с Арина излязохме.

— Добре работят — каза Арина одобрително.

— Харесва ми подходът им към таксиджиите мошеници — кимнах аз.

— Разбира се. Макар че трябва да се отбележи, че често един такъв таксиджия, работещ в Тайпе, храни половината от планинското си селце. Изкушението да съдереш кожата на някой турист е огромно… но съм съгласна, че не е хубаво да издевателстваш над туристите. Особено ако тези туристи сме ние.

— А забеляза ли, че не се разпознава равнището им на Сила? — попитах аз. — Разбира се, аз не съм сканирал активно…

— Светлата е трето — отговори Арина, оглеждайки се за таксита. — А на Тъмната — браво, добре се беше прикрила, има някакъв интересен амулет от водорасли и рибешка кожа… аз също не успях да й пробия защитата… Да вървим, пиацата е там.

 

 

Грешах за летището. Сериозният разговор ни очакваше в хотела.

Взехме си съседни стаи (Арина прояви достатъчно деликатност да не ми предлага да отседнем заедно). С любопитство огледах моята, постоях една минута пред огромния, заемащ цяла стена френски прозорец, зад който се виждаше обсипания със светлини вечерен Тайпе. Зрелището беше разтърсващо. И съвсем не заради небостъргачите, макар че право пред хотела се врязваше в небето почти петстотинметров колос — някога най-високата сграда в света, приличаща едновременно и на китайските пагоди, и на някакъв екзотичен плод. В Ню Йорк, Шанхай или Хонконг има по-големи небостъргачи.

Тук смайваше контрастът. Тайпе не беше особено висок град, във всички посоки се простираха цели квартали с височина не повече от три-четири етажа. Като че ли високите здания би трябвало да изглеждат не на място тук.

Но контрастът беше изненадващо хармоничен. Старият, притиснат към земята град приличаше на горичка, от която са израснали небостъргачите. Ниските и не особено съвременни здания изобщо не се стесняваха от външния си вид — напротив, сякаш се гордееха, че от тях се издигат бляскавите съвременни строежи…

Неволно си спомних за шумната протестна кампания, която закипя в Санкт Петербург, когато там решиха да построят небостъргач. Всички тези истерични вопли за нарушената културна среда, за изкривяването на чудесната линия на хоризонта, за това, че под небостъргача могат да бъдат погребани уникални руини от седемнайсети век, а може би дори лагери на първобитни хора…

Разбира се, питерският манталитет е особен, култивиран сред блата и влажен, пронизващ вятър. Но аз с удоволствие бих изпращал всички митингуващи да поживеят някой друг месец в стара питерска комуналка, с мухлясали стени и тесни прозорчета. А след това вече бих им предложил да гласуват — трябва ли и може ли да се строят в старинния град съвременни здания.

Нали любовта към родната страна не е само в това да запазиш по-голям брой старинни развалини. Иначе Северна Америка би живяла в индианските вигвами и в дървените къщи на първите заселници; Лондон щеше да се състои изцяло от викториански и едуардиански здания, едни такива мили от гледна точка на туриста, но не особено удобни отвътре; а за Африка и Азия по-добре изобщо да не говорим…

Гледах издигащите се небостъргачи и си мислех, че започвам да разбирам малко по-добре китайците. Независимо дали живеещите на континента, или на острова.

И даже мъничко им завиждам.

Отворих куфара си, извадих чисто бельо, отидох в банята. Всичко беше много стилно. Даже имаше малък телевизор на рафтче до клозетната чиния. Скъпа играчка — всичките тези телевизори за банята се нуждаят от изолация против влагата и струват луди пари. Навремето исках да си закача такъв в банята, за да си гледам новините, докато се мия, бръсна и си почиствам зъбите, но цената доста ме смути…

Вдигнах телевизора — той беше съвсем миниатюрен, дванайсет инча, лесно можеше да се задържи с една ръка. Обърнах го.

Отзад, зад обикновения надупчен пластмасов капак проблясваха микросхеми. Как е възможно? Посетителите се мият, плискат вода, вземат си горещи душове, пълнейки банята с облаци от пара, а тук стои неизолиран телевизор? Та той ще изгори! Може да издържи година и ще изгори! Защо не са сложили по-скъп, но специален?

По същата причина, поради която не събарят старите къщи, докато не се срутят, прошепна ми вътрешният ми глас. Специалният телевизор ще струва две хиляди долара. А този — най-много сто. Няма ли да е по-лесно да го сменят веднъж на двайсет години, отколкото да влагат средства в стремително остаряваща техника?

Оставих телевизора на мястото му, включих Би Би Си и влязох под душа, осъзнавайки, че пак съм разбрал нещо занимателно, и при цялата си простота — безумно далечно от нашия руски манталитет. При нас или нямаше да има телевизор, или щеше да има, но би бил безумно скъп, а цената на апартамента щеше да нарасне тройно. У нас не обичат вещите за еднократна употреба. У нас още помнят как да лепят найлонови чорапогащи, да мият найлонови пликчета и да ходят за мляко с бидон. У нас на празната кофичка от кисело мляко ще й намерят сума ти приложения — като се започне от отглеждане на разсад и се стигне до вместилище за съхранение на разни дреболии.

В нещо тук Русия се беше оказала вървяща в крак със западните страни, внезапно побъркали се на тема екология, икономии и вторично използване на ресурсите. Само че не заради популярността на зелените движения, а заради многовековния навик да икономисват. Само дето у нас, както често се случва, довеждат всичко до крайности, при това и в двете посоки — едни и същи хора кърпят чорапи и си купуват скъпи коли и битова техника…

Интересно дали все пак е в наш плюс или минус това, че се обливаме със смесители? Ето, да вземем този душ. Смесителят не беше евтин, а по-скоро скъп, с тесни дупчици за водата и с клапан за изсмукване на въздух. Глезотия? Не съвсем. От този душ изтича двойно по-малко вода, отколкото от моя в Москва. А това, че водата струва пари, и то немалко, започнахме да го разбираме едва сега — никой не цени онова, което го има в изобилие, затова и ние, руснаците, никога не сме ценили особено и не сме пазили горите си, реките си, природата… а и самите себе си, общо взето. Вицът „Ще измием ли тези деца, или ще си народим нови?“ нали също се отнася за нас, макар че ние все пак пазим децата си, но не и себе си. Какво трябва да се случи с нас, за да разберем — трябва да пазим това, което имаме, всяко дърво в безкрайната гора, всяка рекичка, дори и онези, които не ги нанасят на картата, всяко село от пет къщи, всеки войник, призован в армията, всеки жител, унило теглещ хомота си… Какво трябва и може да ни промени? Нас не ни промени комунизмът — той ценеше хората повече на думи, и то не всичките, и то само като винтчета от единен механизъм. Не ни промени демокрацията, даже напротив — тя даде на всички свободата да се мразят помежду си. Какво ни е нужно? Може би като евреите преди хиляди години — само болка и смърт, загуба на държавата и разселване из света, презрението на другите народи и преследване — може би само това би позволило на руския етнос да се опомни и отново да стане единен? И то единен вече не така, както се е обединявал по-рано — без да смята жертвите и без да признава цена за победата? А на какво друго равнище? На всички велики народи рано или късно им се налага да минат през катастрофи, през свой национален Холокост… това го помни Китай, измиращ от опиум и разкъсан на части, това го помни Германия, преминала през поражения в две войни и през позора на нацизма, това трябва да го помни и Русия, преминала през братоубийствени революции и през жестоки войни…

Но кой знае защо, тя не го помни.

Спрях водата и погледнах бръмчащия телевизор.

Но пък ако има нещо, което ние, руснаците, никога няма да пропуснем, това е заради всякакви дреболии, като евтин телевизор или смесител, да се отдадем на размишления за съдбата на Отечеството и мирозданието. Това винаги ни се удава добре.

Изтрих се, наметнах халата и излязох от банята. И в този момент звънецът на вратата иззвъня тихичко.

Кой знае защо бях сигурен, че това не е Арина.

И, общо взето, даже нямах намерение да играя комедии и да се поинтересувам кой иска да ме посети.

— Заповядайте, господа — казах аз, отваряйки вратата.

Господата се оказаха двама — младеж и възрастен човек. А освен това имаше и една дама на средна възраст.

И тримата бяха Различни, при това — Светли. Учтиво не бяха маскирали аурите си. Възрастният мъж беше вълшебник, четвърто равнище. Младежът — вълшебник, второ равнище. Жената — предсказателка, първо равнище. Охо. Не мисля, че в тайванския Патрул е пълно със служители от първи и втори ранг. Значи към неофициалното ми посещение се бяха отнесли напълно сериозно и с подобаващо уважение.

— Ще позволите ли да влезем, Антон Сергеевич? — учтиво се поинтересува младежът. И без да дочака разрешението ми, добави — Можете да наричате спътника ми Уважаемия господин Паша, моята спътница — Уважаемата госпожа Лена, а мен — Петя.

— Влизайте, Паша, влизайте, Лена, влезте и Вие, Петя — отговорих аз и отстъпих встрани. Разбира се, руските имена бяха заради традиционната китайска учтивост — ако бях американец, щяха да се представят като Джон, Джим и Джил, например. — Нали няма проблем, че съм с халат? Изкъпах се след пътуването.

— Това е чудесно — одобри Петя, докато спътниците му влизаха и се настаняваха в креслата. Едва сега осъзнах, че в стаята явно има твърде много кресла — цели четири. Дори се виждаше, че две от тях леко се различават по цвета на тапицерията си от останалите и са разположени на не особено удобно място, откъдето се минава. — Здрав дух в здраво тяло.

— Както казваме ние, в Русия, „всъщност — само едно от двете“ — пошегувах се аз кисело.

— Грешите — каза Петя, чакайки да седна. Аз седнах и изругах наум — искаше ми се да заема преднамерено небрежна поза, да преметна крак върху крак, но в халата това беше невъзможно.

На което, естествено, се е разчитало.

Добре, ще потърпим. Няма да се правим на много умни, превръщайки халата в костюм или телепортирайки върху себе си собствените си дрехи. Това ще е твърде подчертано.

След като се убеди, че всички са се настанили в креслата, Петя също седна. Погледна към Паша. Поинтересува се:

— Хубав ли беше полетът Ви? Нали не възникнаха проблеми по пътя? Хареса ли Ви летището? Успяхте ли да се насладите на колорита и архитектурата на Тайпе?

— Да, не, да, не — отговорих аз. — Как са със здравето моите уважаеми гости? Ликвидирани ли са последствията от неотдавнашния тайфун? — Честно казано, и аз не знаех кога тук е имало тайфун и колко е бил силен, но постоянно ги има в Тайван. — Лудуват ли Тъмните?

Възрастният човек неочаквано се усмихна.

— Гледките на нашите реколти от ориз и чай също са много хубави — изрече той, кимайки. — Добре, Антоне, да изоставим пикирането. Посещението на сътрудник на руския Патрул с такава сила е забележително събитие на нашия малък тих остров. Бихме искали да се поинтересуваме какво Ви води при нас… Вас, и Вашата толкова неочаквана спътница.

Помълчах.

Кой знае защо, двамата с Арина изобщо не бяхме обсъждали такава ситуация — макар и да бяхме наясно, че идването ни няма да остане незабелязано.

— Това не е командировка — казах аз. — Това е частно посещение.

Възрастният кимна и ме погледна с очакване.

— В Москва се случиха някои събития… преди известно време… — предпазливо продължих аз.

— Знаем — каза жената. Но без да уточнява.

— Тъй като се оказах лично съпричастен към тях, дълбоко се вълнувах от случилото се — продължих аз, улавяйки се, че изграждам фразата някак по азиатски. — Срещнах се в Лондон с уважаемата вещица Арина, чух от нея, че тази история, както често става, вече се е случвала някога… и многоуважаемият господин Фан Венян, служител в Императорския музей „Гугун“… Националния императорски музей „Гугун“… — поправих се аз — може да хвърли светлина върху тази отдавнашна история…

Тайванците се спогледаха.

— Вашата спътница се издирва от Инквизицията и от Вашите собствени Патрули — каза Паша. — Това не Ви ли смущава?

— Като Висш от Нощния патрул имам право на избор на тактика за моите действия — рекох аз предпазливо. — При това в настоящия момент интересите ни с нея съвпадат. А що се касае до Инквизицията… аз, уви, не мога да гарантирам задържането на вещицата Арина. Тя притежава Минойска сфера и всеки момент може да изчезне в неизвестна посока. Телепортацията, извършена с помощта на този артефакт, не може да се прекрати или проследи — добавих за всеки случай.

— В течение сме — кимна Паша. — Признаваме… правото Ви на посещение.

— И правото Ви на избор на тактика — добави Лена.

— И на разговор е господин Фан Венян — сложи и своите три копейки Петя.

— Но всяко несанкционирано използване на магия против Различните или хората на Тайван ще се наказва с цялата строгост на закона — продължи Паша.

— Дори ако бъдете провокирани, в опасност или само косвено виновни — уточни Лена.

— Господин Фан Венян сам ще вземе решение дали да общува с Вас, или не — Вие не бива да му досаждате — прибави Петя.

Какво пък, всичко беше справедливо. Честността се оказа най-добрата политика.

След кратко забавяне кимнах:

— Благодаря Ви, колеги. Не се надявах и не разчитах на толкова радушен прием и на толкова великодушни условия. Разбира се, ние не възнамеряваме да нарушаваме вашите порядки и обичаи, както и да досаждаме или да безпокоим по друг начин Различните и обикновените граждани на Тайван.

Паша се усмихна.

— Ние всички сме граждани на Тайван, господин Городецки. Включително и Различните, Светлите и Тъмните. Позволете още веднъж да Ви приветстваме на нашия остров и… в багажа ви усещам няколко артефакта, един от които предизвиква у мен особен интерес. Мога ли да го погледна?

Особен интерес?

В куфара ми нямаше нищо магическо, освен дето самият куфар беше омагьосан. В сака ми… така, там беше гребенът, подарен ми от Светлана за рождения ден, нищо особено, просто за да расте косата ми добре и да се запазва прическата ми… магически еквивалент на обезболяващи и антиациди… най-обикновен сребърен пръстен с парченце кехлибар, където е натрупана малко Сила — също подарък, но от Олга, подари ми го след една операция… нищо необичайно, такъв пръстен носи всеки втори Различен…

— За какъв артефакт става въпрос? — уточних аз.

— Той има вид на чаша — любезно поясни Петя.

Ето какво било…

Приближих се към сака, извадих бокала на Еразъм и го подадох на Петя. Той дръпна ръце зад гърба си.

Бокала взе Паша, деликатно правейки се, че не е забелязал моята грешка. Или това не беше грешка? На кого трябваше да подам артефакта — на най-силния от тях, в знак на уважение, или на най-слабия, за да го провери за опасности и да го предаде на началника си?

Колко е трудно с тези китайски правила за учтивост!

Паша взе бокала, повъртя го в ръцете си. После ме погледна.

— Знаете ли как да го използвате, Городецки?

— Не.

— А сигурен ли сте, че искате да узнаете?

— Да — отговорих аз, без да се колебая.

Обаче Паша не тръгна да ми обяснява нищо. Гледаше бокала и го поглаждаше здраво със сухите си пръсти, сякаш водеше разговор… Може би той беше доразказвач? Рядка специализация, да се извлича информация от миналото с помощта на предмети…

После Паша погледна Лена. Тя сви рамене. Той погледна Петя, който кимна.

— В този съд има горчивина и печал, Городецки — каза Паша. — Трябва да знаеш това, ако искаш да пиеш от него.

— Ние знаем как може да се пробуди пророчеството — потвърди Лена. — Това е лесно.

— Но няма да ти го кажем — заключи Петя. — Не искаме да сме отговорни за възможните последствия.

Те се изправиха едновременно и тръгнаха към вратата. Пръв излезе Петя и застана в коридора, придържайки вратата, после Лена го последва. Паша се задържа за миг и ме погледна. С нещо средно между симпатия и съчувствие.

— В Европа е прието да се мисли, че винаги и навсякъде има поне два пътя, при това единият от тях е добър. Ние, в Азия, знаем, че може изобщо да няма пътища, а може и да са безкрайно много. Но това не значи, че дори и един от тях ще се окаже добър.

— Аз живея в Русия — отвърнах. — Това не е нито Европа, нито Азия. При нас изобщо няма пътища, само посоки, но това никога не ни е смущавало.

Паша вдигна вежда, обмисляйки думите ми. После се усмихна, кимна и излезе.

Петя затвори вратата след него.

 

 

Хвърлих халата, бързо се облякох и само след минута чуках на съседната стая. Вратата с верижка се отвори, макар че Арина стоеше при прозореца, гледайки Тайпе.

— Идваха ли при теб? — попитах аз.

— Току-що излязоха — отговори Арина, без да се обръща. — Паша, Лена и Петя. Четвърто, първо и второ равнище, Светли.

— Забавно, и при мен бяха те — казах. — И също току-що си тръгнаха.

— Детски фокуси — отрони Арина пренебрежително. — Предполагам, че и разговорите ни са били идентични.

— Сигурно — съгласих се аз. — Не се ли опитаха да те арестуват?

— Обясних им, че това е безполезно — отговори Арина. — Впрочем, и те самите се убедиха… Е, какво, ще ходим ли при Фан?

— „Ще те отведа в музея, каза ми сестра ми“[1] — промърморих аз. — Струва ли си толкова да бързаме? Бих предпочел да похапна нормално, да поспя, а срещата да е утре.

— Добре — лесно се съгласи Арина. — Тук има няколко добри ресторанта, направо в хотела. Или можем да отидем в града… нали вече ти казах, че тук няма да се отровиш?

— Каза ми — отвърнах аз. — Теб нещо натъжава ли те?

Арина ме погледна и отново се обърна към прозореца.

— Времето, Антоне, времето… Гледам как се е променил градът. И разбирам как съм се променила самата аз. Стара вещица, която изглежда млада… силна, здрава, вечна, но… стара вещица.

— Съжалявам — казах аз. — Защо при вас, вещиците, е така? Един Различен, ако има поне пето равнище, може да поддържа тялото си младо…

— Ние сме вещици — отговори Арина, сякаш това обясняваше всичко. Помълча малко и все пак добави — Ние черпим Сила малко по-различно. Вземаме я от пръстта, от вятъра, от реките… Природата не умее да е вечно млада, Антоне. Природата вече е била древна, когато ние още не сме се различавали от животните. Планините остаряват и се сриват, реките променят бреговете, пръстта я отнася вятърът… Така сме и ние. Навярно теоретически сме безсмъртни — както всички Различни. Но остаряваме, макар и бавно. Много обидно, чароплетецо… Спомням си как в същия този град пих сладко сливово вино и се целувах със свой любовник… един от хилядите, които съм имала. Но тогава бях още млада. И градът беше друг. И животът изглеждаше по-ярък.

— Но нима той е станал по-лош?

— Дори Москва не е станала по-лоша, макар че толкова се старахте през последните години — изсумтя Арина. — Не, не е по-лош, просто е чужд. И от това ми се къса старото сърце.

Почувствах се неловко, сякаш съм погледнал през някаква пролука и съм видял нещо, което не е предназначено за мен.

— Да вървим да вкусим китайските деликатеси — каза Арина, съвземайки се и извръщайки се от прозореца. — После имам намерение да посетя спа център, но ти едва ли ще ми правиш компания?

— Да, едва ли — кимнах аз.

— Ама виж, тук предлагат отстъпка за двама — усмихна се Арина. — Джакузи с изглед към нощния град, масаж, ароматни масла…

— Махни се, развратнице, с противните си ласки… — издекламирах аз, преиначавайки Козма Прутков. И веднага съобразих, че в дадения случай това е повече от неуместно.

— Не така, Антоне. „Назад, беззъба! Твоите противни ласки! С безбройни бръчки и изкуствени бои, ронещи се като вар на твоите гърди! Спомни си наближаващия Стикс и страстите позабрави!“[2]

— Извинявай — промърморих аз.

— Нищо — усмихна се Арина. — Аз не съм гръцка старица, а само руска. Да, старица. Но със свои зъби, искам да отбележа! А с извода не споря: „Изгорена на прах, отдавна трябваше във глинената урна да почиваш“.

— Арина, приеми извиненията ми.

Арина отново се усмихна.

— Да, добре. Благодаря, напомни ми за Володя…

— Какъв Володя?

— Е, не Путин, разбира се. Володя Жемчужников[3], поетът…

— Един от авторите на Прутков? — вгледах се в замечтаната усмивка на Арина. — Какво, да не си имала роман и с него?

— За известни и исторически личности не разказвам анекдоти — отсече Арина. — Не съм възпитана така. Мога да разкажа за един граф, без да споменавам името му, той беше такъв шегобиец! Веднъж дойде при мен с карета, абсолютно гол и с букет огромни бели рози. Е, от кочияша си, естествено, не се стесняваше, а аз живеех уединено. И влиза, без да се обади, а точно тогава при мене беше жена му — беше дошла да се оплаква от неговата разхайтеност…

— Сигурен съм, че това не може да е случайно съвпадение — отбелязах тихо аз.

— И ето какво измисли този шегобиец, когато оцени конфуза — продължи Арина. — Хвърля букета в краката на жена си и без да ме поглежда, й се нахвърля като див звяр. И крещи: „Какво си ми направила! Омагьосала си ме! Само за теб мисля, в каретата си свалих дрехите!“. И глупачката му повярва. Свали от пръста си пръстен с чудесен рубин, напъха ми го в ръката, и шепне: „Благодаря ти, вълшебнице!“. Уви мъжа си с покривката на масата и го помъкна към къщи. А на мен той на другия ден, естествено, ми изпрати гривна в добавка към пръстена… сам повече не се появи, кучето.

Доволна от разказа си, Арина млъкна.

— Още веднъж се убеждавам, че вещиците гледат на света под своеобразен ъгъл — казах аз.

— Не вещиците, а жените, и не на света, а на мъжете — усмихна се Арина. — Добре, да вървим. Няма да те съблазнявам, още повече, че върху теб има заклинание, направено от жена ти…

— Вече си си признавала, че това е лъжа — отбелязах аз.

— Така ли? Съвсем съм остаряла — въздъхна Арина.

Бележки

[1] Откъс от стихотворението на Сергей Михалков „В музея на Ленин“. — Бел.прев.

[2] Откъс от стихотворението на Козма Прутков „На древната гръцка старица, ако се домогва до любовта ми“. — Бел.прев.

[3] Владимир Жемчужников (1830–1884) — един от тримата души, които се крият зад псевдонима Кузма Прутков. — Бел.прев.