Сергей Лукяненко
Нов патрул (5)

Глава 4

Първото нещо, на което обърнах внимание, бяха висящите във въздуха портали. Повиканите от Хесер Висши магове страшно бързаха.

После преброих порталите. Единият, за моите момичета, блещукаше с тънка бяла рамка, очаквайки ги да преминат през него. Други три портала бавно гаснеха.

Три?

Вторачих се в онези, които вече седяха около масата.

Олга. Е, това е ясно. Кимнах й машинално.

А тихото старче с разчорлени бели коси, протъркан костюм и старомодна широка вратовръзка, приличащо на престарял професор или лекар?

Или този брадат здравеняк, чието лице ми е някак познато… не от патрулния живот, по-скоро от човешкия, виждал съм го или по телевизора, или във вестниците…

В нашия Патрул няма такива.

— Благодаря, че побързахте — каза Хесер, приближавайки се към креслото си. — Запознайте се. Това е Антон Городецки. Със сигурност сте чували за него.

— Та кой не знае Антон Городецки — усмихна се старчето.

— Това е Марк Емануилович Жермензон — представи го Хесер. — Висш Светъл. Боен маг.

— Сергей — представи се вторият. — Сергей Глиба. Висш Светъл.

— Познавам Ви — спомних си аз най-накрая. — Вие… та Вие сте онзи…

— Прорицателят! — радостно потвърди той.

Той наистина беше прорицател. От онези, които публикуват в жълтите вестници и не по-малко жълтите списания, обикалят из телевизиите, седят сред поканените гости „на първия ред“ в безбройни токшоута. Той предсказа финансовата криза, когато тя вече приключваше. Закрепването на рублата, преди тя да започне да пада. Замяната на щатските долари с някакви незнайни „амеро“. Падания на астероиди. Долитане на извънземни. Епидемия от кози грип. Небивал ръст на руската икономика. Тайфуни и земетресения.

Ако се сбъдваше точно обратното на прогнозите му, тогава в тях би имало смисъл. Но това бяха обичайните предсказателски брътвежи на принципа на „трите П-та“ — под, пръст и покрив. Понякога в пресата му се присмиваха, но импозантната му външност и находчивият му език се харесваха на читателите (по-скоро на читателките) и той не оставаше без работа.

— Вие сте прорицател? — казах аз със съмнение.

— Антоне, та да не мислите, че ще взема да прорицавам сериозно за хората? — отвърна Сергей с усмивка.

— Никога не съм Ви виждал в Патрула — казах аз.

— Те не са от Патрула — изрече мрачно Хесер. — За Марк Емануилович може да се каже, че е пенсиониран.

— Поради нараняване — уточни с весела усмивка Жермензон.

— А Сергей просто не иска да служи — добави Хесер.

— Имам право на това — отвърна Глиба. — Искам да живея като човек.

От последния портал излезе Света, хванала за ръка Надя. Порталът незабавно угасна.

— Здравейте — каза Надя много учтиво. — Чичо Хесер, лельо Олга, здравейте.

Видях с какво явно любопитство се вторачиха в дъщеря ми Марк и Сергей и се усмихнах.

— Всички пристигнаха, прекрасно — каза Хесер. — Да започваме работа. Всички сте в течение на онова, което е узнал Антон…

Охо… бърз е. Значи не само ги е повикал, но и вече ги е информирал.

— Имаме извънредна ситуация — продължи Хесер.

— Предполагам, много извънредна? — уточни Марк Емануилович.

— Крайно — каза неочаквано Глиба, като отметна глава назад и затвори очи. — Хесер… благодаря, че събра всички.

— Какво виждаш? — попита Хесер, без да поглежда прорицателя.

— Нищо.

— Тогава откъде това паническо настроение?

— Не виждам нищо, Хесер. — Сергей потри челото си и се усмихна накриво. — Оттам и паниката. Нали знаеш, че винаги виждам нещо…

— Обикновено — всякакви гадости — промърмори Хесер.

— Такъв е животът. А сега е пусто.

— Ти какво, края на света ли предричаш? — поинтересува се Жермензон. — И какво, наистина след това — нищо?

— Не е задължително — намръщи се Глиба. — С твоя опит, Емануилович, би си струвало да познаваш основите на прорицателството. „Прорицателската слепота“ възниква в ситуации, когато върху близкото бъдеще въздействат сили, превъзхождащи силата на прорицателя поне с един порядък. Тоест за втори ранг това ще бъде маг от първо равнище, за първо равнище — Висш маг…

— И като резултат получаваме чудна картинка — в Москва се е появила сила, която превъзхожда с порядък Висшия маг — продължи Хесер. — Не знам как ви изглежда това, но на мен ми се струва апокалиптично…

— Чичо Хесер — Надя, седнала до Светлана на далечния край на масата, вдигна ръка като в училище, — силите на Висшите не могат да се различават с порядък, така са ни учили в училище…

Хесер се намръщи и помоли:

— Надя, хайде, моля, без „чичо“. Ти си вече… ъъъ…

— Голямо момиче — каза послушно Надя. — Значи учиха ни, че силата на Висшите магове е на практика еднаква; малките колебания, измерени по време на преките силови единоборства, като например „пресата“, нямат никакво значение и не са стабилни. Днес чистата сила е повече в един маг, утре ще е в друг. Основно значение в противопоставянето между Висшите имат опитът и тактиката за водене на битки.

— Изключение от правилата? — попита Хесер с любопитство.

— Така наречените „нулеви“ магове като мен — отговори Надя без излишна скромност. — Ние превъзхождаме безкрайно всички магове, включително и Висшите, тъй като теоретически можем да създадем заклинание с всякаква мощ.

— Всякаква, но в рамките на съществуващата на Земята магическа енергия — уточни Хесер. — Формулирай по-точно!

— Просто не успях да довърша — каза Надя.

Измъкна се!

— Добре, шест минус — каза Хесер. — И какво още искаше да кажеш?

— Как може да съществува маг, превъзхождащ с порядък Висш маг? Това е или нулев, или…

— Да? — окуражи я Хесер.

— Или изобщо не е маг. — Надя внезапно се смути и се помръдна към майка си. Светлана я прегърна през рамото. Улових погледна на дъщеря си и кимнах одобрително.

— Не можем да изключим напълно съществуването на друг нулев маг — каза Хесер. — Но няма и предпоставки за такова нещо.

— Включително не е имало и никакви предсказания по този въпрос — отбеляза Глиба. — А Надя беше предсказана.

— Нека да разгледаме другите варианти — каза Хесер. — Магът, дори и нулев, е просто маг.

— Огледало? — попита тихо Светлана.

Над масата надвисна напрегната тишина.

Огледалото е лоша работа. Много лоша работа, защото с него е практически невъзможно да се бориш. Огледалото се създава от Сумрака… тоест никой не знае как и защо обикновен неиницииран Различен с неопределена аура, еднакво склонен към Светлината и Мрака, се превръща в огледален маг. Затова пък е известно защо се появява и какво става после. Огледалният маг се появява на място, където балансът между Светлината и Мрака е силно нарушен, след което се присъединява към губещата страна. И… ликвидира разликата. По най-банален начин — или като убива магове, или като ги лишава от сила. Преди единайсет години Светлана изгуби голяма част от силата си — и е цяло щастие, че успя да се възстанови толкова бързо.

— Това не може да е Огледало — каза Хесер и поклати глава. — Огледалният маг вдига равнището си само чрез двубои с обикновени магове. Някой от нашите Висши да се е сражавал с Огледало?

— Тъмните? — предположи Марк Емануилович.

— В техния Патрул има един-единствен Висш, самият Завулон.

— А Юри и Николай? — учудено вдигна вежда Жермензон.

— Преди седем години Юри се премести в Минск — там има по-ясни перспективи в кариерата — усмихна се Хесер. — А Николай е като вас. В запаса, вече пета година. Според мен не се занимава с нищо, освен с риболов на Ахтуба^[1]…

— Освен това пише любовни романи под женски псевдоним — вметна Олга.

— Така ли? — неочаквано се заинтересува Глиба. — И как е?

— Чете се — оживи се Олга. — Особено…

— Тихо! — Хесер почука с пръст по масата. Звукът беше неочаквано силен. Той затвори очи и поседя безмълвно няколко секунди. — Помолих Завулон да провери своите Висши от запаса. Но предполагам, че никой от тях не се е сражавал с никого. А и защо Огледалото ще убива Тъмни? При настоящото съотношение на силите би трябвало отново да избива наши хора!

— Тогава кой е? — разпери ръце Жермензон. — Ако не е Огледало… някой от древните магове? Нали сред тях е имало нулеви? Е… или близки до нулеви…

— А и защо? — отговори с въпрос Хесер. — Главното е — защо? Да се появи тайно в Москва, да направи неясно какво с изпречил се на пътя му човек… Не, нека да разгледаме алтернативните варианти!

— Не Огледало, и не неизвестен ни Вис… ъъъ… нулев маг? — попита Глиба.

— А какви други варианти може да има? — за пръв път зададе въпрос Светлана. — Извинявайте, Борис Игнатиевич, но на печката ми остана недоварен борш. Надя седеше и си учеше уроците, а Вие ни изсипвате тук… и както разбирам, сам не знаете защо!

Хесер ме погледна. И каза:

— Опитай ти, Антоне. Какво те плаши?

Помислих около минута, преди да започна да говоря.

— Самолетът… Самолетът, който е трябвало да падне, но не е паднал. Момчето пророк, което толкова удобно се озова пред погледа ми. Думите му… и на първо място онези за мен. Полицаят, с когото съм се сблъсквал преди много години и който сега вижда Различните, без самият той да е Различен. Партньорът му, на когото му е изчезнала аурата и на когото сега му е все едно. Непознатият, когото полицаят нарече „тигър“. Това, че двамата полицаи описаха непознатия по напълно различен начин… Неспособността на Висш маг прорицател да предвижда събитията…

— Как всичко това може да е взаимосвързано?

— Не знам — отговорих честно аз.

— И какво точно те плаши? Нима думите за „тигъра“? Та твоят полицай нарича нас „кучета“, а Тъмните — „вълци“.

— Плаши ме концентрацията на странности — казах. — Всичко започна едва тази сутрин. Преди осем часа и половина! И толкова неща станаха наведнъж!

Хесер кимна. Изглежда, беше доволен от думите ми.

— Правилно. Страшно много странности. Не може да е съвпадение, значи трябва да има някаква обща причина. Предложете вашите варианти.

— Вие сте направо като доктор Хаус, Борис Игнатиевич — изрече с ирония Светлана.

— Какво? — Това беше един от редките случаи, в които виждах шефа объркан. Според мен той изобщо не се интересуваше от кино, а по телевизията гледаше само новините и фигурното пързаляне — кой знае защо, то го привличаше.

— Няма значение — каза Светлана. — Един лекар… известен. Той също предлага на подчинените си да изказват безумни теории, а после избира най-правилната от тях.

Хесер погледна Светлана с леко съмнение. После кимна и каза:

— Надявам се, че подчинените на този лекар са по-инициативни. Досега не съм чул нито една версия.

— Божествена същност — обади се неочаквано Жермензон. — Не, не говоря за Бог или месия, но е възможно да си имаме работа с проявата на някаква сакрална, мистична същност…

— Пенсионирането ти се отразява зле, Марк — каза Хесер раздразнено. — Единствената мистична същност в нашия свят сме ние, Различните. Всичко останало е човешки фолклор.

— Е, някои Различни не смятат така… — промърмори Жермензон, впрочем, не особено настоятелно.

— Значи това е фолклор на Различните! — отсече Хесер. — Някакви сериозни версии?

— Рожба на изначалната Сила — предположи Глиба. — Светлината или Мрака…

— Това е същата „божествена същност“, изказана с други думи — рече Хесер.

— Но Светлината и Мракът съществуват — сви рамене Глиба. — Когато се заклеваме в Светлината, тя потвърждава думите ни.

Хесер се намръщи.

— Софистика. Ние не знаем как и защо става това. Ти знаеш ли? Аз — не. Възможно е някой от Великите магове в древността да е създал заклинание, което все още действа. Да се подозират Светлината и Мрака в съзнателна дейност, това е…

— Това е същото като да предположиш, че Сумракът създава Огледалото и го изпраща на губещата страна… — каза меко Олга.

Хесер замлъкна.

Именно замлъкна, а не просто млъкна. Поседя, вторачен в масата, после рече:

— Версията се приема. Тя е нелепа. Не ми харесва… защото се боя от нещо подобно. Но се приема като версия. Други?

Надя отново вдигна ръка.

— На мен ми се струва, Борис Игнатиевич, че сега изобщо не е нужно да гадаем — каза тя. — Е, какво значение има кой точно се е появил? Нали вече знаем, че е много силен и върши странни неща. Нека! Трябва да разберем какво точно иска.

— И? — попита Хесер.

— Тат… Антон… — Надя се изчерви.

— Няма проблем, в течение сме, че той ти е татко — изрече Хесер неочаквано меко. — Говори.

— Всичко е започнало с това, че татко е видял момче пророк, което го е било страх да излети, защото самолетът е трябвало да падне — започна Надя, явно смутена. — Е, той е спасил момчето и майка му, нали? А ако някой също е искал да го спаси, но е постъпил по по-простия начин, като е спасил целия самолет? Точно затова самолетът не е паднал. И когато е разбрал, че момчето вече го няма там, е тръгнал да го търси…

— А историята с полицаите? Защо се е освободил по този начин? Оставяйки не само свидетели, но и следите си?

— Той не се е освободил. Той… той се е представил — каза тихо Надя.

— Оставил си е визитната картичка! — щракна с пръсти Олга. — Правилно. Разбрал е, че единият от полицаите го е разпознал като Различен. Въздействал е върху партньора му. Но защо е решил, че ще попаднем на тези полицаи и то толкова бързо?

— Ако този полицай е обикновен човек, но вижда Различните, това може да е последствие от общуването му с татко — рече Надя. — Преподаваха ни, че едно заклинание може да има страничен ефект, да остави следа… И тази следа обикновено е свързана с мага, който е направил заклинанието. А ако някой е видял следата в полицая — и е разбрал, че той е свързан с татко? За него това е било… е, като да изрита куче — за да изквичи то и стопанинът му да се обърне…

— Бива си го сравнението — отбеляза сухо Олга.

— Извинявайте — отговори Надя. — Нали преценявам от негова гледна точка…

Направи ми впечатление, че от половин минута Хесер седеше със затворени очи. И бавно почервенява. После отвори очи и вметна:

— Така. Не чувам Семьон. И не мога да се свържа с него. Някой да опита!

Олга също затвори очи.

Глиба живописно допря длани до челото си.

Жермензон прехапа устни.

Светлана се намръщи.

А аз извадих телефона си и натиснах бутона за бързо набиране.

— Да, Антоне? — откликна жизнерадостно Семьон.

— Къде си?

— Аз? На гости на Оля и Кеша. Пия чай. Разказвам колко прекрасно е училището ни за артистично надарени деца.

— Хесер не може да се свърже с теб — рекох аз.

Последва кратка пауза, след която Семьон каза:

— Знаеш ли, аз също не мога. С никого. Някак глухо е… в ефира…

— Кажи му, че идваме — нареди Хесер, с бързи крачки насочвайки се към вратата. — Антоне, Марк, Олга, с мен! Светлана, Сергей, вие оставате старши по Патрул.

— Аз съм нещатна! — възмути се Светлана.

— Смятай се за мобилизирана — подхвърли Хесер, без да се обръща.

— Света, ако сега вземем да спорим, детето може да загине — каза меко Олга, изправяйки се след Хесер. — Както и Семьон. Разбираш ли?

И Светлана — която по мои спомени вече стотина пъти беше отбивала опитите на Хесер по някакъв начин да я привлече към делата на Патрула — веднага млъкна. Само подхвърли след нас:

— Какво точно да правя?

— Убивай всичко необяснимо, което се опита да влезе в офиса — отвърна Хесер.

— Аз съм лекар, не убиец! — възмути се Светлана.

— Всеки лекар трябва да си има свое гробище — отсече Хесер.

 

 

Когато изтичахме на двора, бариерата на изхода вече беше вдигната, а в служебната кола — раздрънкан японски паркетник^[2] — седяха Алишер и Гарик; явно те бяха дежурни днес.

— Марк Емануилович, бъдете така добър да седнете при момчетата — подхвърли Хесер.

Изглежда, той сериозно смяташе за необходимо присъствието на поне един Висш във всяка кола.

Ние седнахме в старото беемве, на което Хесер се возеше откакто се помня. Аз седнах отпред, Олга — на задната седалка, Хесер — зад волана. Обикновено той не постъпваше така, дори не бях сигурен, че Великият умее да шофира.

Оказа се, че умее, и то как! Излетяхме на улицата и веднага поехме в насрещното платно, което явно се беше сторило на Хесер по-свободно от превозни средства. Това, което ни спасяваше от задружните проклятия на шофьорите и от възгласите за самозабравилите се депутати и чиновници, беше само едно нещо.

Колата беше невидима.

При това Хесер не използваше някое нормално заклинание, като „Сферата на отрицание“ или неговите аналози. Ние бяхме напълно невидими. От гледна точка на който и да е шофьор бяхме празно място, носещо се по пътя като въздушно течение.

Честно казано, това напряга, дори когато зад волана седи Висш маг, чийто шофьорски стаж може да надвишава сто години.

Но както се оказа, Хесер нямаше намерение да си играе на гоненица с московските автомобилисти. Само след миг колата се плъзна в Сумрака.

Всеки Различен може да влезе в Сумрака. Да вкара някого със себе си, да внесе предмет — това също е рутинна задача.

Но да вкараш в Сумрака колата си!

— А помниш ли как влязохме в Сумрака върху боен слон? — внезапно попита Олга и се засмя.

Шегуваше ли се, или беше сериозно? Кой знае…

Сега се носехме из сумрачната Москва. Първият слой е най-близкият до реалността. Тук даже има къщи, коли, хора. Всичко е сиво, мътно, забавено — но все още е истинско. Почти истинско. Само допълнено със синия мъх върху пътищата и стените на сградите…

И колата се беше променила радикално. Старият, но солиден немски автомобил сякаш се беше разточил, променяйки пропорциите си, салонът беше станал много по-старомоден, воланът в ръцете на Хесер се бе свил, беше станал по-тънък, с блестящ никелиран обръч отвътре и емблема във вид на горд елен в средата. Същата фигурка на елен беше изскочила и от капака. Таблото с приборите се беше огънало нагоре, изпъчило пред Хесер полукръглия километраж, под който се спотайваха четири дребни правоъгълни циферблата. По средата вместо елементарния бордкомпютър се беше появил съвсем примитивен радиоприемник с два диапазона, а точно пред мен — кръгъл механичен часовник.

— Да — каза Хесер. — Предпочитам коли родно производство. Волга, втора серия. Верният ми боен кон. Моля да не се разказва на никого… знам ви вас, шегаджиите…

Това не беше просто илюзия — аз усетих мириса на кожената тапицерия и се плъзнах по хлъзгавата седалка. Виж ти… дори не знаех, че съветската автомобилна промишленост е пускала волги с кожен салон и автоматична скоростна кутия… Тук може би имаше и предпазни въздушни възглавници… не биха били излишни!

Ех, бива си го шефа! Да кара стара волга, маскирана като поостаряло, но прилично беемве! Честно казано, не съм очаквал от него такъв срамежлив патриотизъм… или това не е патриотизъм, а консерватизъм?

Впрочем, патриотизмът и консерватизмът по принцип са неотделими.

Хесер завъртя волана, отклонявайки се от един рейнджроувър, спрял насред пътя. Тази кола беше странна — цялата надраскана с някакви рекламни надписи, напълно изгнила, с изпаднал на земята двигател. Най-вероятно в реалния свят отдавна я нямаше, а в Сумрака доизгниваше нейният информационен фантом — това се случва понякога с предмети, които по една или друга причина са били дълго време обект на човешко внимание. Последствия от някое ПТП?

— Не, трябва по-дълбоко — изрече внезапно Хесер.

И в този момент той наистина ме смая. Изсумтя — и светът наоколо съвсем се обезцвети.

Бяхме във втория слой на Сумрака.

Къщите станаха дървени. Дървените сгради на девет-десет етажа изглеждат много странно, честна дума. Улицата се превърна в черен път, криволичещ и покрит с буци пръст. Хората почти изчезнаха, те са трудно различими от втория слой. Всичко посивя. Вместо коли над пътя висяха облачета пара — като издишванията на човек в студен ден…

Е, и разбира се, беше станало много студено.

А колата отново се промени.

Много забележимо, и то в положителна насока.

Приготвилият се за скок елен на капака се трансформира в крилата девойка.

Известно време гледах емблемата във вид на две преплетени латински букви „R.“. После попитах:

— Борис Игнатиевич, нали предпочитахте колите родно производство?

Хесер караше безмълвно ролс-ройса „Фантом“ по празния път, безгрижно носейки се през парата и човешките сенки. Повечето нямаше да забележат нищо. Някои щяха да усетят за секунда хладен полъх върху кожата и щяха да почувстват глуха, безнадеждна тъга по нещо прекрасно, завладяващо… което никога нямаше да изпитат. В такива случаи американците казват: „Някой мина през гроба ми“.

Всъщност нещата са малко по-страшни — в този миг през теб минава Различен.

— Всички лъжат, Антоне — обади се неочаквано Хесер. — Всички лъжат.

Изглежда, той все пак гледаше телевизия.

А консерватизмът му беше равен на патриотизма.

— Хубава кола — признах аз. — Така… между нас казано, разбира се.

Движехме се из втория слой със същата скорост като в нормалния свят. Като не смятаме това, че на пътя нямаше задръствания. Но Хесер, естествено, не го интересуваше това. Главното беше, че времето тук течеше много по-бавно, отколкото в реалността. Щяхме да пристигнем при Семьон буквално минути след обаждането.

Впрочем този, който отиваше при него, можеше също да се движи през Сумрака. И даже да се спусне на някой по-дълбок слой.

Разбира се, ако изобщо някой отиваше при него.

Внезапно Хесер изруга. По принцип не знаех езика, на който заговори. Навярно на него се е говорело в Тибет в детските му години. Но интонацията не предизвикваше съмнение — шефът ругаеше.

— Пфу, Хесер! — потвърди догадката ми Олга.

— Не забелязвате ли нищо необичайно? — попита Хесер.

Огледах се. Казах:

— Сумракът. Синият мъх. Всичко е както обикновено.

— Ние сме на втория слой — изрече замислено Олга. — Откъде се е взел тук син мъх?

Честно казано, мъхът не беше много. На места — петна на пътя, на места — петна по стените. Безцветността на втория слой ги правеше едва забележими, но наистина ги имаше.

Син мъх — на втория слой на Сумрака!

— Никога не съм виждал такова нещо — признах си аз.

— Работата е там, че и аз не съм виждал — каза Хесер. — Освен…

Но той не успя да завърши — право пред челното стъкло на ролс-ройса избухна огнено кълбо.