Сергей Лукяненко
Нов патрул (26)

Глава 7

Лошото на обикновения градски апартамент е, че в него трудно може да се изгори обемист предмет. Особено ако е магически и съответно за избягване на неприятните последствия е по-добре да се изгори с обикновен огън.

Ех, защо апартаментът ми не беше с камина! Щях да хвърля дървения бокал сред пламналите дърва, да вдигна клапата на камината и да гледам как изчезва завинаги пророчеството, заради което беше загинал Еразъм.

Само че що за пророчество е това? И защо Кешиното пророчество, което Тигъра толкова силно не искаше да допусне, че даже заговори на човешки език, аз и Арина успяхме да изслушаме напълно безнаказано? И изобщо, то беше странно, глупаво… не пророчество, а информационна справка, ако щеш, я качвай в Уикипедия…

Огледах придирчиво балкона. Може би да си спретна огнище тук? Ако се наложи, ще се разбера с пожарната…

Но балконът ни беше хубав, остъклен, с ламиниран паркет. Светлана щеше да ми откъсне главата, ако на пода се появеше петно от изгоряло. Поне да беше останала някоя керамична плочка след ремонта… но не, всичките ги изразходвахме…

След като се повъртях, се върнах в апартамента, отидох в кухнята, отворих фурната и извадих металическата подложка. Ето това щеше да свърши работа.

Впрочем, защо трябваше да ходя на балкона? Дървеният бокал на Еразъм не беше голям, прекрасно се побираше върху подложката.

Хванах го да го подържа още веднъж. Беше направен много прецизно, грижовно. Може би без особено умение, но със старание.

Значи те бяха два. Жалко, разбира се. Дори без хитро скритата магическа плънка, бокалът беше интересен сам по себе си. Древна реликва…

Но пророчеството, заключено в единия бокал, вече беше убило стопанина си.

Стига толкова. Край с жертвите. Пророчествата вън! Сложих бокала върху подложката, донесох флакон с бензин за запалки (общо взето, аз отдавна използвах газени еднодневки, но флаконът така си седеше в килера, чакайки своя час).

— Лек ти Сумрак, Еразъм — казах аз, щедро поливайки дървения бокал с бензин.

В антрето хлопна врата.

— Тате! Прибрах се! — извика Надя. — Анна Тихоновна е болна и ни освободиха от последния урок!

Днес от училище я прибираше Света.

— Добре — извиках аз, приседнал пред подложката с кибрита в ръката.

— Водя гости!

— Така ли? — аз се обърнах напрегнато.

Надя се показа на вратата. Зад гърба й неловко надникна Кеша.

— Здрасти, Инокентий — казах аз. Кой знае защо, посещението му не ме учуди. — Как е?

— Нормално… — той пристъпи от крак на крак, без да вдига поглед. — Уроците са интересни…

— Това е чудесно — казах аз с онзи бодър тон, с който възрастните разговарят с децата.

— Майката на Кеша е до късно на работа — поясни Надя. — И аз го поканих на гости. Мама обеща после да го откара вкъщи.

— А мама къде е?

— Тя ни докара до входа и отиде да купи тоалетна хартия. — Надя прихна. Има една такава възраст, на която думите „тоалетна хартия“ звучат удивително смешно — особено ако ги изговаряш пред връстник.

— Да, вчера забравих да купя — разкаях се аз.

Надя се обърна и извика към антрето:

— Не, тези чехли са мамините, за гостите са зелените!

— Много гости ли имаме? — попитах аз, изправяйки се.

— Не много. — Надя явно се смути. — И леля Арина. Срещнахме я на стълбите, тя идваше у нас.

Направих три бързи крачки и застанах, отделяйки децата от антрето. Все още стисках в лявата си ръка кутията кибрит. Затова пък пръстите на дясната вече се бяха събрали в знака „Щит“.

— Антоне! — извика Арина от антрето. — Мир, дружба, кльопачка!

Тя надникна предпазливо от коридора.

— Дойдох с мир! — каза тя, широко усмихвайки се. — Никакво зло! Нали виждаш, с децата всичко е наред!

Изглежда, Надя беше разбрала, че е постъпила прибързано. Не, тя не издаде нито звук, но хвана здраво Кеша за ръката и го издърпа по-надалеч зад гърба ми.

И аз почувствах как на метър от мен забълбука, пълнейки се, бездънен кладенец от Сила.

— Надя — казах аз тихо. — Ти много добре знаеш, че не бива да водиш вкъщи чужди… хора.

— Но тя не е човек — опита се да се оправдае Надя. — Тя е Различна… Светла.

— Някога е била Тъмна — казах аз. — Впрочем, работата не е в това… Има такива Светли, на които не им е останало и едно бяло петънце.

— Антоне, обиждаш ме! — възмути се Арина.

Тя изглеждаше абсолютно миролюбиво. Дълга рокля, завързана на кок коса, като у селските учителки. Големите пухкави чехли на краката й допълваха картината.

— Защо дойде? — попитах аз.

Общо взето, не ме беше страх. Всеки момент щеше да дойде Светлана. Аз бях в апартамента си… а у дома и стените помагат, това го знае всеки Различен. При това и дъщеря ми беше тук. Неумела, но безкрайно силна. И ако тя нанесеше удар… с каквото и да е… Арина щеше да излети през стената.

— Разбрах, че си решил… да приключиш с бокала — каза Арина. — И искам да погледам. Може ли?

— Искам да го изгоря — рекох аз. — И не се опитвай да ме разубедиш.

В очите й се мярна нещо неуловимо. Може би облекчение?

— Заклевам се, че няма да го правя! Но мога ли да погледам? После ще си тръгна! Заклевам се…

— Писна ми от твоите клетви! — изревах аз. — Благодари се, че децата са тук… Надя, Кеша! Стойте там в ъгъла! Сега ще изгоря това дърво, после Арина ще ни каже „довиждане“ и ще си тръгне. Ясно ли е?

— Може ли да кажа „чао-какао“? — попита Арина, мило усмихвайки се.

— Откъде такива познания за жаргона на шейсетте? — попитах аз. — Нали си спала?

— Гледах много филми в последно време — сви рамене тя. — Съвременните не ми харесват, много са зли. А преди половин век хората са умеели да снимат добри филми.

— Добрата баба Яга — изсумтях аз. Канех се да драсна клечката. Арина ме гледаше внимателно и, изглежда, не смяташе да се намесва. Само едната й длан беше силно стисната. — Минойската сфера! — съобразих аз. — Остави я на пода и отстъпи две крачки назад!

Тя не понечи да спори. Навярно това би трябвало да ме накара да застана нащрек… Разтвори дланта си, показа ми малко кълбо от бял мрамор… ето каква била знаменитата Минойска сфера, това главоболие за Инквизицията! После вещицата приседна, внимателно сложи кълбото на пода и го търкулна към мен. Или подът в апартамента не беше твърде равен, или ръката на Арина трепна — но кълбото се плъзна под шкафа за обувки.

— Антоне, аз играя честно.

Ох, не вярвам в честни вещици… а и в честни Различни — не особено много…

— И без резки движения — казах за всеки случай. Драснах клечката. И, стараейки се да не откъсвам поглед от Арина, я хвърлих в подложката.

Пламна. Доста силно, явно се бяха събрали бензинови пари, Надя даже извика, а Кеша, браво все пак на момчето, пристъпи напред, срещу пламъка и опасностите.

— Това е всичко — казах аз на Арина. — Доволна ли си? Арина гледаше внимателно в подложката.

— Значи ти все пак се реши, татко? — попита Надя. Попита преднамерено високо, явно стеснявайки се от уплахата си.

— Да. Никой не бива да чува това пророчество — казах аз. — Днес то… вече забърка големи каши.

Арина изведнъж се разсмя.

— Ах, Антоне… — каза тя. — Прям, честен… простичък и наивен. Значи не си разбрал?

— Тате, струва ми се, че пророчеството се разкрива при унищожаването на бокала… — прошепна Надя.

Дори успях да се обърна. Дори успях да пристъпя към подложката, към пламтящия със синкав огън дървен бокал…

А в следващата секунда този прах на разрушение, който беше заложил в изделието си Еразъм Дарвин, беше достигнат.

И аз се озовах край тъмна нощна гора.

 

 

На пет метра от мен минаваше едва различаващ се в тъмнината черен път. Зад него имаше поля, зад полята — мъждиви светлинки, които по-скоро загатваха за съществуването си, отколкото се виждаха с очи. Да, по онова време положението с електричеството е било лошо… По-точно — хич го е нямало.

А по пътя беззвучно се мятаха две сенки. Едната — почти безплътна, немислимо стремителна. Другата — също бърза, но доста по-материална — и със сияещо син огнен бич в ръката. Ударите на бича постоянно застигаха противника, но не личеше това да го наранява сериозно.

Изведнъж осъзнах, че започвам да уважавам Завулон. Той не беше изоставил малолетния си ученик да бъде разкъсан от Тигъра. Великият Тъмен маг беше приел боя, който трябваше да му бъде последен.

До мен се разнесоха странни звуци — сякаш на някого му се повдигаше. С усилие се извърнах от магическия дуел — и видях стар солиден дъб, израснал на самия край на гората. Някъде на равнището на гърдите ми в дъба имаше хралупа. От хралупата стърчаха слабите крака на младия Еразъм Дарвин. Уж трябваше да е на четиринайсет години, но на ръст беше колкото Кеша, а по телосложение беше наполовина колкото нашия пророк. Все пак акселерацията не е мит.

— Той идва за нас… — изведнъж прозвуча откъм дупката, едва чуто. Пристъпих по-близо, навеждайки се към гърба на Еразъм. Илюзията за обкръжаващия свят беше пълна — дори надушвах леката миризма на пот и страх, идваща откъм момчето. — Палача ще дойде, за да кажеш, Палача ще дойде, за да мълчиш…

Да, всичко е правилно. Те тогава са го наричали Палача.

— На Палача му е нужна кръв, на Палача му е нужно месо… — бърбореше Еразъм. — Палача ще изпие кръвта, Палача ще изяде плътта, Палача ще вземе душата… Малко, малко кръв, месо, души… Винаги са малко, малко, малко… Палача се унася в сън…

Тази нощ, отделена от мен чрез бездната на времето, беше топла. Но ме побиха тръпки.

Та той говореше почти същото, което и Кеша!

Само че с други думи — думите на своето време…

— Палача ще идва, Палача никога няма да спира, Палача не спи, Палача е готов за работа… Само дева, дева, родена с измама, дъщеря на Велика вълшебница, отхвърлила силата си, дъщеря на Велик вълшебник, взел не своя сила, само момиче, момиче, момиче, може да убие Палача… Момичето Елпис — дъщерята на измамата, момичето Елпис — сестрата на Палача…

В някакво полутрескаво състояние аз отбелязах, че Еразъм е получил добро класическо образование. Елпис е Надежда на гръцки.^[1]

Трябваше да се махна. Да се извърна. Да запуша уши. Да не слушам.

Но не можех да го направя.

А и какво щеше да помогне това — нали заедно с мен като безплътни сенки слушаха бърборенето на Еразъм дъщеря ми Надя, момчето пророк Кеша и старата вещица Арина…

И нито един човек…

— Палача е цялата сила на света — продължаваше да се изповядва на дървото Еразъм. — Палача е цялото вълшебство на света. Момичето може да убие Палача! Момичето може да убие вълшебството! Убиеш ли Палача — ще убиеш вълшебството…

Не, все пак не ставаше нищо страшно… Та това беше същото онова пророчество. Същото, което го говореше Кеша. То не беше изплашило Тигъра. То изобщо не приличаше на пророчество… а така… разясняване на ситуацията…

Преамбюл.

Уводна част.

Предвестник на истинското пророчество.

Вдигнах ръце, запушвайки ушите си. Но светът наоколо беше само илюзия, той живееше по свои закони, и аз продължавах да чувам всичко.

Първо — отчаяния вик на Завулон. И неговия сподавен вопъл:

— Милост! Ще си отида, Палачо! Пощади ме!

Ако той узнаеше, че съм станал свидетел на позора му — край с мен. Никакви договори и задължения нямаше да попречат на Завулон да пожелае смъртта ми стократно по-силно, отколкото до момента…

А после чух гласа на Еразъм. По-бавен и силен. Глас вече не на изплашено момче, а на порастващ мъж:

— Ти, вълшебник от суровата северна страна, не чул нужното, когато е трябвало, но дошъл тук като безплътна сянка и узнаващ това, което не си искал да знаеш… Палача ще умре и вълшебството ще напусне нашия свят. Твоят избор. Нейната сила. Неговата съдба. Палача ще дойде и ще ти се наложи да решаваш. Но каквото и да решиш, никога вече няма да познаеш покоя.

— Аз никога не съм го познавал! — изкрещях. Искаше ми се да се вкопча в Еразъм, да го измъкна от хралупата и да го нашамаря по бузите — за да млъкне. Но знаех, че ръцете ми ще минат през тялото на пророка.

— Жал ми е за теб… прости ми — каза Еразъм и млъкна. Стърчащите от хралупата крака потрепериха и омекнаха — явно той изгуби съзнание.

Стоях, без веднага да осъзная, че хлипам и по бузите ми текат сълзи. Наблизо стенеше Завулон. А към дъба бавно се приближаваше Тигъра. Постоя, гледайки достъпната за виждане част от Еразъм. Беше такъв, какъвто и в нашето време — млад, с добро, благо лице. Само дрехите му бяха старомодни, според мен — страшно неудобни… Тигъра гледа Еразъм няколко мига. После обърна глава и ме погледна. Сякаш ме виждаше.

И се усмихна — тъжно и с разбиране…

 

 

Така и си бяхме останали в същите пози, в които ни завари пророчеството. Аз — протегнал ръка към горящия бокал, Надя — притисната към хладилника, Кеша — прикривайки я храбро, Арина — отстрани, кикотейки се тихо и тъпчейки на място. Нима старата вещица се беше побъркала?

— Това ли беше пророчеството? — попита Кеша.

Мълчах. Докоснах лицето си — то беше мокро от сълзи. Погледнах краката си — те бяха целите в прах.

Яко! Какво, това не беше просто илюзия? А нещо като пътуване във времето?

— Струва ми се… че аз също говорих нещо такова… само че съм го забравил… — добави тихо Кеша. — Обаче… там беше за Тигъра…

— Микросхемата в играчката беше малка — отвърнах аз. — Не се е записало всичко.

— Никога не съм се доверявала на техниката — изрече Арина. И прихна.

— Тате, аз ще трябва да се сражавам с някого? — попита Надя. — И да го убия?

Погледнах Арина. Вещицата беше щастлива, сякаш се беше наяла с някакви нейни си вещерски мухоморки в жабешки сос.

— На какво се радваш толкова? — попитах аз. — Разбираш ли какво стана? Ние чухме пророчеството, заради което Тигъра днес уби Еразъм Дарвин.

— Убил го е? — Арина се намръщи, но усмивката от лицето й не изчезна. — Жалко за стария алкохолик, жалко… Но аз се радвам, че всичко се разреши. Ние ще приключим с това, Антоне! Ти и аз… по-точно — дъщеря ти! А ние ще помогнем. Тигъра ще дойде и Надя ще го унищожи.

— Струва ми се, че лошо си чула пророчеството — казах. — Аз ще реша. Разбираш ли?

Пристъпих към нея и я прегърнах.

— Аз ще реша дали Надя ще убие Тигъра.

— Аз не искам да убивам никого — каза бързо Надя. — Тате, не искам!

— За съжаление, вече няма избор — изрече спокойно Арина. — „Палача ще умре и вълшебството ще напусне нашия свят.“ Казано е! Ако сега разкажем пророчеството на хората — то ще стане истина.

— А ако не го разкажем? — попитах аз.

— Тогава ще дойде Тигъра и ще убие всички Различни, които знаят пророчеството — усмихна се Арина. — Аз съм готова. Аз така или иначе ще умра, когато изчезне Сумракът, ти разбираш това… хората не живеят толкова дълго като мен.

— Ти си виновна — казах аз, — замесена си по някакъв начин… Ти нали знаеше как да активираш пророчеството? Отдавна ли знаеше?

— Досещах се — изрече спокойно Арина. — Това, общо взето, е стар метод на вещиците — да обвързват заклинание с разрушаването на някаква вещ. Тогава могат да се надяват, че то ще влезе в действие само в краен случай. Но ти беше напълно прав, Антоне, аз не бих могла да повлияя на дъщеря ти. Не бих могла да омагьосам Абсолютна вълшебница. Трябваше да направя така, че да не й остане друг избор… И на нея, и на теб.

— Избор винаги има. — Надя се измъкна изпод ръката ми и погледна сърдито Арина. — Аз няма да убивам никого. Дори и да ме убият.

— Но ще убият още и татко ти — сви рамене Арина. — И Кеша, между другото. Ще можеш ли да гледаш спокойно как Тигъра ги убива?

Надя клюмна.

— Значи не си могла да повлияеш на Надя — казах аз. — А на Еразъм?

За миг Арина сведе поглед.

— Само любопитство… То, както е известно, е убило котката. И стария ирландски пияница — също.

— Защо?

— За да подтикна теб. Еразъм предрече, че ще чуеш последното му пророчество. Значи трябваше да успее да се свърже с теб. А ти — да се паникьосаш. И да се опиташ да унищожиш бокала.

— Оставало е последното — да направиш така, че Надя да попадне навреме вкъщи… — кимнах аз. — И то не сама… за да чувствам отговорност още и за чуждо дете… Дори няма да те питам дали случайно ти не си разболяла Анна Тихоновна.

— На нашата възраст, Антоне, здравето е толкова крехко! — възкликна Арина. — Е, извинявай! Извини старата вещица! Нали разбираш — не го направих заради мен! Заради висша цел!

— Каква?

— Да се прекрати всичко това! Стига сме хранили Сумрака! Стига се е плащало с човешки страдания за нашата Сила!

— Арина, но ти дори не знаеш активно ли е онова пророчество… и за какво се е говорело в него! Може би върху страната ни вече са се стоварили всички беди и са приключили!

Арина сви рамене. И изрече твърдо:

— Все едно. Това, което правим, не е угодно Богу. И ако можем да го приключим… сме длъжни да го направим!

Изведнъж почувствах пробождане във върха на пръстите. Рязко, за миг…

Сработили бяха защитните заклинания около дома ни, поставени много отдавна от Хесер… и, както сега разбирам, от Завулон. Заклинания, предпазващи Абсолютната вълшебница. Тази, която Великите държаха в запас като оръжие за деня на Страшния съд…

Погледнах през прозореца. И видях как откъм пресечката към дома ни идва Тигъра.

Това беше много лесно да се види — той не се криеше, не се опитваше да заобиколи или да свали защитите. Той просто ги пробиваше — точно така, както навярно беше пробивал защитата на нашия офис, когато дойде за Кеша. Тигъра приличаше на човек, излят от разтопен до бяло метал. Той вървеше, а около него бушуваше огнена буря. Пламваха клоните на дърветата. Преобръщаха се, виейки с алармите си, паркираните коли. Шокирана от случващото се улична котка започна да се мята пред Тигъра, сякаш не можеше да избере в коя посока да избяга.

Котките виждат във всички слоеве на Сумрака. Може би сега тя виждаше нещо такова, което беше немислимо дори за нея, следяща нощем прокрадващите се върколаци и наблюдаваща полетите на вещиците в нощното небе.

Тигъра се спря пред котката. Наведе се. Погали я. И продължи нататък.

Моментално забравяйки паниката, котката седна насред двора и започна да се ближе.

А Тигъра тръгна към нашия вход.

— Татко, страх ме е — съобщи Надя. Двамата с Кеша стояха при прозореца, гледайки Тигъра.

— Ще трябва да го удариш — каза бързо Арина. — Само да го удариш. С чиста енергия. „Пресата“. Но с пълна сила! Разбираш ли?

От небето в Тигъра удари мълния. Добре, че беше облачно, хората щяха да намерят все някакво обяснение…

Зашеметен насред кратера от димящ разбит асфалт, Тигъра поклати глава. Изправи се. И продължи нататък.

— Татко, телефонът ти… звъни… — каза Надя.

Потупах се по джоба, извадих телефона. Казах, без да откъсвам поглед от Тигъра:

— Да, Хесер.

— Какви ги вършиш? — закрещя Хесер.

— Извинявай. Изиграха ме. Аз… узнах пророчеството на Еразъм.

Хесер изруга.

— Отворете портал, шефе — помолих аз. — Трябва ми малко време. За да разбера как да постъпя.

— Не мога да отворя портал — каза тихо Хесер. — Извинявай, Антоне. Но… Сумракът сякаш е побеснял. Нищо не мога да направя.

— А какво да направим ние? — попитах аз. — Пророчеството на Еразъм…

— Не, не ми го казвай — прекъсна ме Хесер. — Не бива. Макар че… не. Ако всичко е такова, от каквото се боях…

— Навярно да. — Притиснах се към стъклото, за да видя как Тигъра отваря вратата на нашия вход. Там нещо проблесна и подът под краката ни се разтресе. Но аз не си правех илюзии относно уязвимостта на Тигъра пред капаните на Хесер и Завулон.

— Трябва да решиш сам, Антоне — каза най-накрая Хесер. И аз почувствах как се е изменил гласът му. Колко… стар е станал. Древен. Бих казал даже „старозаветен“, ако Хесер имаше нещо общо с християнството. — Имаш по-голямо право на това от мен.

— Защо? Защото съм повече човек? — попитах аз.

Отпуснатите ми секунди изтичаха, а аз по никакъв начин не можех да взема решение. И за мен беше много важно да чуя отговора на Хесер.

— Защото аз съм много виновен пред теб — каза Хесер уморено. — И ми омръзна да съм виновен.

— Какъв е този днешен ден, постоянно някой ми се извинява… — казах аз и прекъснах връзката.

Погледнах към Арина. Вещицата ту плахо поглеждаше към антрето, ту жадно — към мен.

— Какво реши Антоне? Няма време!

— Винаги има време — казах аз и протегнах ръка.

Минойската сфера излетя изпод шкафа и меко се приземи в ръката ми. Охо, колко тежка беше!

А на вратата се позвъни!

Той днес е деликатен, нашият Палач-Тигър!

— Надя, Кеша, прегърнете ме здраво! — изкомандвах аз. Децата се вкопчиха в мен, а и аз за всеки случай ги прегърнах.

— Гад! — извика Арина и скочи към мен.

Как да активирам сферата? Навярно просто да пожелая… енергията в нея се зарежда предварително, вероятно и маршрутът също…

Стиснах студеното мраморно кълбенце в длан и пожелах — отчаяно пожелах — да се озова колкото се може по-надалеч оттук.

И в този момент ръката на Арина се вкопчи до болка в рамото ми.