Сергей Лукяненко
Нов патрул (16)

Глава 6

Седях полегнал в просторното кресло, гледах през илюминатора бялата облачна пелена и слушах музика. Навремето имах CD-плеър, на който пусках любимите си песни. Уви, CD-тата умряха… по-точно, са на доизживяване, от тях се интересуват само назадничавите, романтиците, стипците и консервативните журналисти. Смениха ги MP3, просто файлове без никакъв външен носител. Сваляш от пиратските сайтове в интернет и слушаш колкото си искаш…

Та и аз слушах, както обикновено включил случайния режим на възпроизвеждане. Програмата избра групата „Оргия на праведници“. Понякога ми се струва, че все пак неволно влияя на избора й — песните се оказват твърде съзвучни с мислите ми…

Сърцето ми ми казва — още не умирам,

зад обгорените клепачи се развиделява.

Отварям си очите — и съзирам

зрелище, което ужасява.

 

Като лавина дойдоха те, като черна река,

пометоха ни и ни стъпкаха в калта,

знамената ни в пясъка забиха,

разрушиха всичко, всички избиха.

Погледнах Арина. Вещицата спеше — или замаяна от чашата шампанско, или изтощена след неведоми за мен нощни дела… или просто по навик. Тя изглеждаше все така красива и млада, само устата й се беше отворила по старчески и от крайчето й върху брадичката се беше стекла тънка нишка слюнка.

Мога тихо да сляза по склона изгорял,

да открадна лодка и да пробвам да избягам.

И в тази война да съм единствен оцелял,

но аз плюя на тях, и си казвам: „Да ставам!“.

 

Сърцето ми ми казва — още не умирам,

зад обгорените клепачи се развиделява.

Отварям си очите — и съзирам

зрелище, което ужасява.

 

Виждам Сянка, пепел и мъртъв гранит,

не е останало какво да браня вече.

Но отново повдигам пробития щит,

и от ножницата вадя непотребния меч.

Последен воин на мъртвата земя…

Знам това, което няма да загине с мен,

да ги победим не ще съумеем.

Но те нямат право да видят новия ден,

те изобщо нямат право да живеят.

 

И аз тръбя на бойния ми рог строшен,

погиналата рат към атака приканвам.

И им викам: „Напред, всички след мен!“.

Щом няма живи, мъртвите да станат!

Гласът на Сергей Калугин утихна, поставих плеъра на пауза и се разположих по-удобно в креслото. Погледнах накриво Арина. За щастие тя си беше затворила устата, но сега брадичката и бузата й сякаш бяха подпухнали. Насън илюзията се разтапяше… впрочем не, това не беше баналното заклинание „фередже“, което практикуват вещиците, това беше нещо много по-близко до реалността… Но затова пък и на вещицата й беше много по-трудно да го удържи.

Колко странно се стича понякога животът. Седиш си в Москва, радваш се на кратката командировка до Лондон — и изведнъж те подхваща вихър от събития и те замъква на другия край на света, в екзотична страна, за която не знаеш абсолютно нищо… Макар че половината ми компютърни чаркове са произведени в Тайван.

И при това с кого пътувам? С бивша вещица, понастоящем Светла Различна. С такава, с която ми се е налагало да влизам в смъртна схватка…

Изведнъж почувствах болка в гърдите. Това беше не физическа болка, а ясното, пронизващо разбиране, че нашата схватка с Арина беше не само в миналото, но и предстоеше в бъдещето.

Не, това не беше предвиждане, не. Нещо друго. Сякаш подсъзнателно вече бях разбрал всичко, което засега още не бях подредил и което стърчеше в паметта ми като отделни, случайни трънчета. Сякаш всички тези пророци, сънища, видения, Тигри, вещици, Хесер и Завулон — всичко това се сля заедно… и даде резултат, който изобщо не ми хареса.

И особено не ми хареса това, че щеше да ми се наложи да убивам. Или да бъда убит.

Ама че работа! Защо ми трябваше да обръщам внимание на ревящото дете на летището, да си бях отминал…

Болезнено се намръщих. Да си отмина? И да го оставя да умре? И още сто и петдесет души заедно с него?

Не, разбира се.

Нещата в живота са така устроени, че нечий живот винаги означава нечия смърт…

Тихичко премина симпатичната усмихната стюардеса. Улови погледа ми, леко наведе глава и погледна въпросително празната чаша върху широкия подлакътник на креслото. Кимнах. Изчаках да донесе коняк и отпих от него — все така полегнал в креслото. Да можех да поспя… Но сънят сега нямаше да дойде. Биологическият ми часовник съвсем ще се побърка, първо от Москва в Лондон, а после от Лондон в Тайпе.

Защо съм сигурен, че ми предстои да вляза в схватка с Арина?

И то не просто да вляза в схватка, а да се бия до смърт?

Да, макар и да е станала Светла, тя тъмнее… не по-малко от Хесер.

Да, разкри ми някаква информация, но крие още повече.

Да, отнякъде знае неща, които не би трябвало да знае. Имам усещането, че има източници на информация в един от Патрулите… мислено поставих в ума си отметка — трябваше да поработя по този въпрос. Разбира се, на думи тя мрази Завулон, а се е пребоядисала… но как ли стоят нещата в действителност?

Ала ние всички, дори в отношенията си с приятелите ни, недоизричаме някои неща и изобщо скриваме други. Не непременно с лоши подбуди. Понякога е по-лесно и по-бързо да не доизкажеш нещо, отколкото да обясняваш и да убеждаваш.

Какво ме беше смутило?

Арина се закле, че не ми е повлияла. Вярвам й, но работата не е само в клетвата… с нейното умение да убеждава, изобщо не е нужно да стига до пряко магическо влияние върху психиката.

Обаче цялата й клетва се отнасяше до миналото. Тя не каза, че няма да ми причини зло, че няма да се опита да ме измами или да влезе в схватка с мен. Дреболия, естествено… но ако тя нямаше наум такива възможности, непременно щеше да се постарае да подсили клетвата, да я направи по-убедителна.

Какво още?

Отпих от силния коняк. Опитах се да извикам в паметта си лицето на Арина. Странно, пред мисления ми поглед тя, макар и да си оставаше млада, имаше стари, безцветни очи… мъдри… и печални.

Този поглед вече е надничал в бъдещето.

Тя е знаела, че съюзът ни няма да трае дълго.

Или поне сериозно е допускала това.

Арина ме гледаше като някой, който й е симпатичен, но неминуемо ще й стане враг… и то скоро, много скоро.

Какво пък… на тези игри можем да играем и двамата.

Засега интересите ни съвпадат.

По-нататък — ще видим.

Разбира се, не ми се спеше. Включих вградената в креслото развлекателна система, прелистих кинопрограмата, погледах десетина минути някакъв филм за борци с вампири, покикотих се. От една страна, беше много смешно. Така у нас гледат холивудските филми за Русия, така истински лекар се смее, когато гледа „Доктор Хаус“, „Доктор Тирс“ или „Доктор Мартин“. От друга страна, нищо от тези неща не е вярно! В последно време класическите приказки за вампири, боящи се от светена вода, чесън и кръст, не бяха на мода. Но съвсем не защото сценаристите са поумнели. Просто на мястото на остарелите приказки дойдоха нови — с изящни, загадъчни, елегантни вампири… Появиха се някакви псевдонаучни обяснения — че за вампиризма е виновен вирус, че в кръвта на вампира има ниско съдържание на хемоглобин, че това е мутация (режисьорите са готови да припишат на мутация каквото и да е)…

Всъщност нещата са много по-прости. Първите вампири, очевидно, са били същества, получили такава форма в Сумрака. Някакъв садомазохистичен комплекс, най-вероятно банално разстройство на влечението, но проявяващо се не у човека, а у Различния. Мисля, че отначало не е имало нищо освен сексуална възбуда, когато Различният е хапел симпатични девойки и го е правел безнаказано благодарение на вампирските си способности. Какво да се прави, Средновековие, прости нрави — сега за хората, обичащи да се хапят един-друг, съществуват специални клубове, а тогава пътят е бил един — към кладата. Но по-нататък се случило нещо странно. Някой от първите вампири — възможно е в своите предания те да пазят тази тайна — експериментирал със състава на токсина, който вампирите впръскват в жертвите. Защото нали стандартното вампирско ухапване не убива, а потапя жертвата в блажено и безпомощно състояние. Впръсквайки малко повече отрова, вампирът предизвиква у жертвата ретроградна амнезия. От още мъничко повече човек умира. Дори не от загуба на кръв — на повечето вампири са им необходими само двеста-триста милилитра кръв месечно, — а просто от интоксикация…

Но веднъж някой вампир отмъкнал жертвата си в Сумрака. Някакъв вариант на токсина, изработен от един от първите вампири, наистина убил жертвата — но я убил вече в Сумрака, който си има свои закони. И престаналият да живее човек не умрял докрай. Трансформирал се в нещо, способно да съществува безкрайно дълго, при това съхранявайки разума си, сдобивайки се с немислими способности за регенериране и частично придобивайки способности на Различен — макар изначално да са му липсвали такива.

Цялата работа е там, че тази версия на токсина не е убивала човешките клетки, а ги е лишавала от способността за естествено обновяване и деление, затова пък им е придавала съвсем немислими способности за вътрешноклетъчно регенериране. Голяма доза от токсина „консервирала“ човек практически мигновено — младите вампири си оставали млади завинаги, всякакви рани за броени минути регенерирали. По-малките дози превръщали човек във вампир постепенно — децата пораствали, младежите остарявали… докато токсинът не победял окончателно и вампирът не застинел в една форма като муха в кехлибар. Без способностите на различен, без Сумрака, вампирите не биха спечелили особено много от това — теоретично вампирът не би бил способен да възстанови отсечения му крайник, всяка напълно унищожена клетка би умирала завинаги, не би имало с какво да се замени тя… Но точно тук на вампирите им помогнали магическите им способности. При влизането в Сумрака те създавали нещо като карта на организма си, сумрачна матрица — и ето че в Сумрака, сверявайки с тази матрица, те вече можели да управляват тялото си до съвършенство — да се подмладяват или да остаряват по желание, да променят външността си, да регенерират загубени крайници… а най-опитните и най-силните — дори да променят формата си на нечовешка.

Дори в това до момента нямало нищо ужасно, по-скоро даже отговаряло на вечната човешка мечта за безсмъртие. Само дето репродуктивната функция у завършените вампири изчезвала. Но онези, които не са се превърнали докрай, дори били способни да се размножават…

Имало само един проблем. Вампирите вече не били живи. Ръстът, размножаването на клетките — това било същността на живота. „Консервираните“ клетки станали нито живи, нито мъртви. Те не излъчвали в Сумрака енергия, не внасяли своя принос в онази Сила, от която черпят всичко Различните. И като следствие, не можели да възприемат енергия. За да бъде един вампир пълноценен, да употребява Силата и да не се разпада на части от неизбежната гибел на отделните клетки, на вампирите са им нужни живи клетки. Пък макар и чужди.

Точно тези клетки осигурявала кръвта. Тя най-лесно се съхранява във вампирския организъм… Между другото, начинаещите вампири предпочитат да пият кръв от своята кръвна група, с нея им е по-лесно да работят. А жаждата към тази кръв и стремежът на организма да не умре окончателно са се трансформирали в същия този вампирски Глад, с който възникват толкова много проблеми… Опитните вампири могат да го овладеят. Новопревърнатите — невинаги… Поради това и жертвите на вампирите често загиват, напълно пресушени, макар че това не е необходимо на вампира и той ще изхвърли излишната кръв след няколко минути… Донорската кръв спасява, но не докрай — подсъзнанието на вампира така или иначе иска прясна, гореща кръв, изливаща се в устата направо от артерията…

Имаше още множество най-различни забавни неща, свързани с вампирите. Някои от тях, колкото и да беше странно, се бяха промъкнали в човешката среда и бяха намерили отражение във фолклора. Например вампирът Господар. Ако един човек се превръща постепенно във вампир, а повечето все пак вървят по този път, то запасът от токсин в кръвта му намалява и му е нужно подхранване — нови ухапвания. При това ухапвания именно от този вампир, който го е инициирал. Иначе следва смърт. Оформилият се докрай вампир вече не се нуждае от това, но по понятни за всеки политик причини опитните стари вампири се стараят да не плодят големи количества от завършени вампири. Доста по-добре е да държат своя глутница в подчинение, да имат реална, абсолютна власт дори над една шепа неживи…

Между другото, биологията при върколаците е много сходна. Само че те не пият кръв, а ядат сурово месо. Светлите, които предпочитат да се наричат преобразяващи се, ядат животинско месо. Тъмните — човешко. Според мен тук проблемът също е в главата, а не във физиологията: Мечока разказваше, че не е усетил никаква разлика в притока на Сила…

Аз, между другото, тогава го разпитвах при какви обстоятелства е опитвал човешко месо. Говореше се, че някога е бил Тъмен. Говореше се също, че е воювал в човешка армия, че е бил партизанин по време на Отечествената… и даже не е сигурно дали става въпрос за Великата отечествена. Говореше се и че научният ни отдел дълго го е изучавал, а от тях може да се очаква провеждането на всякакви експерименти…

Не съм сигурен, че знанието прави някого щастлив. По принцип много по-блажени са онези, които не знаят истината.

Изглежда, Завулон беше прав, когато ми повтаряше библейската истина „многото знания са много печал“?

Не, така също е погрешно да се смята. Абсолютно всички истини не са абсолютни.

Усмихнах се на мисления си софизъм, после реших, че това все пак не е софизъм, а апория, по-точно — почти класическия „парадокс на лъжеца“ на Евбулид.

Известно време размишлявах върху двоичната, троичната и многозначната логика, за което конякът доста спомагаше. После отново пуснах филма. На екрана героят убиваше вампир. Вампирът крещеше с грозен глас, изричаше мъгляви проклятия и упорито отказваше да се примири с неизбежното.

За какво изобщо мисля? Кому са нужни тези неща? Парадоксът на лъжеца и древния философ Евбулид, чиято интелектуална игра навремето е довеждала клетите гръцки мъдреци до самоубийство? На кого изобщо му е нужна логиката, освен на шепа кабинетни учени, които да я превърнат в сдъвкана каша от логически схеми, от която по-практичните учени да спретнат езиците за програмиране и математическите модели, които в крайна сметка да позволят на още по-практичните програмисти да напишат програми, които да дадат на вече съвсем деловите режисьори възможност да заснемат правдоподобно ето такива боклуци, които ги въртят по кината и ги предават по телевизията из целия свят?

— Забавляваш ли се?

Обърнах глава и погледнах към Арина. Кимнах.

— Да, донякъде. Каква изумителна глупост е все пак цялото това фентъзи.

Вещицата отново изглеждаше зашеметяващо.

— Много се смях на „Проклятието Блеър“ — съгласи се Арина. — Но знаеш ли… после спах два дни на запалено осветление.

— Ти? — изумих се аз.

— А какво чудно има? Когато живееш сама, в гората, в малка къщурка, и гледаш нощем такива неща…

Само поклатих глава. Макар че не бях гледал този филм, в него можеше и наистина да има нещо страшно.

— Освен това ми хареса „Властелинът на пръстените“ — продължи да споделя впечатления Арина. — Глупости, разбира се, но такава чудесна приказка!

Тук не тръгнах да споря, при нас в помещението на дежурните постоянно въртяха „Властелинът на пръстените“, това беше станало нещо като ритуал, както е при космонавтите гледането на „Бялото слънце на пустинята“ преди полет и за целокупния ни народ — около Нова година да си пуснат „Ирония на съдбата“. Не че гледаха филма, той по-скоро вървеше като някакъв фон… Но периодично започваха горещи спорове — с какво заклинание би могло да завъртиш така противника и да го хвърлиш на покрива на кулата… реално ли е да се създаде амулет, който поне да имитира Единствения пръстен — хем да влияе на носителя си, хем да е почти невъзможно да се унищожи, и да позволява да се влиза в Сумрака без усилия… Колкото и да е странно, излизането на този филм внесе нещо ново в практическата магия — нали винаги ще се намери някой инат, който няма да повярва, че „това не е възможно да се направи“ и ще измисли как да стане възможно.

— За тебе сигурно светът е бил пълен с чудеса, когато си се събудила? — попитах аз.

— Разбира се — изсумтя Арина. — Е… телевизорът и компютърът — това са човешки играчки. Виж, медицината наистина ме смая… Съвсем са взели работата на вещиците.

— Съвсем? — уточних аз.

— Ами да. Макар че през трийсетте години беше по-зле — лекарите умееха по-малко, но почти никой не вярваше в знахарките. Младежта направо ти се смее в лицето. Сега всичко е наред, нормално. Първата работа на човек е да изтича при екстрасенс или лечител — изрече подигравателно Арина. — А едва след това ще мине на рентген или ще си направи анализ на кръвта. Това е от полза за всички млади вещици — хем има върху кого да потренират, хем заработват добре. Само дето се навъдиха шарлатанки… Като сложат кристално кълбо на масата, дръпнат пердетата и почнат да вещаят със задгробен глас: „Аз съм Елеонора, потомствена бяла вещица, лечителка и предсказателка, владея картите Таро, древната тибетска магия и светите заклинания, свалям венец за безбрачие, бая за късмет…“. И свири приканваща музика, и светят разноцветни лампички… А като се загледаш — това е само старата чалната Таня Петрова, на четирийсет и две години, но изглежда на петдесет и пет, има стенокардия, млечница и враснал нокът, навремето е била комсомолска активистка във вагоноремонтен завод, а сега се е цанила за вещица…

Описанието на шарлатанка беше много удачно, усмихнах се. Казах:

— Ние тези не ги закачаме. Те отвличат вниманието от Различните.

— Знам, знам — въздъхна Арина. — Аз също не ги закачам… почти. Така… понякога им пускам екзема на нежните места… а понякога и в сърцата… с възпитателна цел. Понякога ти се иска да им дадеш сериозен урок… а после си мислиш — какво правя? Може да се варим в ада в съседни котели, аз заслужено, а тя — заради глупостта и алчността си.

Почесах върха на носа си. Разговорът ставаше интересен.

— Ти сериозно ли вярваш в ада?

— А как можеш да вярваш в Бога и да не вярваш в дявола? — попита Арина. При това го изрече по такъв начин, че всичко стана ясно — за нея Бог е с главна буква, а неговият опонент — с малка.

— В котлите и тиганите? — продължавах да се интересувам аз. — Извинявай, ако въпросът е личен…

— А, не, какво лично може да има тук? — учуди се Арина. — Естествено, не вярвам в котлите, това е образно казано…

— А в тиганите? — не се сдържах аз.

Арина се усмихна.

— Също. Но системата трябва да има обратна връзка, трябва да има възнаграждение за праведния живот и наказание за неправедния.

— Каква система?

— На взаимоотношенията на Бог с тварите. В смисъл — с хората и Различните. И ако хората имат избор, то при нас, уви, няма — ние всичките сме виновни и обречени на адски мъки.

Ставаше все по-интересно.

— Добре, ти вярваш в Бог, това си е твоя лична работа — казах аз. — Всъщност, не че е рядкост за Различните… но обикновено се придържаме към… ъъъ… по-хуманна гледна точка относно Бога.

— Какво общо има Бог с хуманизма? — учуди се Арина. — Хуманизмът е нещо човешко. Личи си дори и от названието.

— Да допуснем, но… Разбираш ли, обикновено смятат, че за Бог са важни добрите дела на хората, тяхното поведение! Можеш да си маг, Различен, но да вършиш добри дела…

— Това противоречи на правилата — изрече строго Арина. — В Библията е казано ясно, че не може да има никакви двусмислени тълкования — магьосничеството е зло. „Не се обръщайте към ония, които извикват мъртъвци, и при магьосници не ходете и не се оставяйте да ви осквернят.“ Или, по-конкретно: „Да не се намира между теб никой, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, или врач, или астролог, или заклинател, или гадател, или който прави магии, или медиум, или спиритист, или който вика мъртвите, защото всеки, който прави тези неща, е омразен на Господа, и поради тези мерзости Господ, твоят Бог, ги изгонва отпред теб“.

— Винаги ли си била толкова умна? — попитах аз. — А защо тогава се хвана да си вещица?

— А какъв избор би могла да има една селска девойка? — сви рамене Арина. — Господин Якоб не ме попита — нито когато ми вдигаше полата, нито когато ме натика в Сумрака. А щом веднъж станах вещица, ми се наложи да живея като вещица. За това не можеш да измолиш прошка.

— Изобщо ли? — не се сдържах аз. — Нещо недооценяваш Божието милосърдие.

Арина сви рамене.

— Може и да си прав — неочаквано лесно се съгласи тя. — Само че аз не само правех магии. Случвало се е и да изтребвам хора… като се започне от Якоб, моя учител, а това вече изобщо не е хубаво — да убиваш учителите си…

— Та той те е изнасилил! — възмутих се аз. — Непълнолетна!

— Пфу! — махна с ръка Арина. — Чудо невиждано. Изобщо не ме е изнасилвал, а ме съблазни. Даде ми захарно бонбонче, между другото. Почти не ме е бил. А относно това, че бях почти момиче — времената бяха други, тогава не гледаха в паспорта, а дали имаш цици. Ако не беше магьосникът Якоб, щеше да е пастирът Ваня или помешчикът Евграф Матвеич…

Тя се замисли за секунда и добави:

— По-скоро Ванка, не бях толкова хубава, че помешчикът да ме вика при себе си.

— А аз бях сигурен, че си убила наставника си именно заради насилието — казах. — Помниш ли… нали го написа в обяснителната бележка. „Похотлив мръсник“ или нещо такова…

— Похотлив мръсник! — подкрепи ме Арина. — А какъв друг да е? Аз му перях и готвех, и в леглото се стараех с всичките си момичешки сили! А той, всеки месец — или в бордея, или вземе, че съблазни някоя светска дама… аз рева, бия го с юмручета, а той току разпери ръце и говори: „Майн либер Арина… разбери, че мъжът по природа е развратно животно, склонно към победи на любовното поприще… Спя с теб, защото е полезно за твоето обучение и възпитание, но ти нямаш нито нужното тяло, нито нужния опит, за да претендираш за цялото ми внимание…“. Аз, разбира се, осъзнавах, че е прав. Но скоро се позакръглих, вече си имах и задник, и гърди, и можех да доставям удоволствие на мъжа по всякакви начини, а той — все кръшка и кръшка! В деня, в който навърших тринайсет години, той пак отиде в бордея! И… не издържах. Извиках го на дуел, както си му е редът. Надявах се, че ще се предаде, че ще моли за пощада… Бих му простила. Но той не можеше да повярва, че съм станала по-силна от него, би се до смърт… и така…

Арина въздъхна.

— Нали не ми се подиграваш? — попитах аз.

— Не, от къде на къде? — учуди се Арина. — Светли, разбери, животът е сложен, не е черно-бял, а шарен и на петънца. Има, разбира се, и такива, които са злодеи до дъното на душата си, а има и праведници във всичко. Но такива не живеят дълго. А повечето са най-различни. В хората всичко е смесено, а ние сме произлезли от хората, и не можем да избягаме от това… — Арина се обърна към преминаващата стюардеса и с усмивка я помоли — Миличка, ще ни донесеш ли някакво ядене, плюс шампанско за мен и коняк за моя кавалер?

— Аз няма да пия — промърморих.

— Тогава — и за него шампанско — не се смути Арина.