Сергей Лукяненко
Нов патрул (19)

Пролог

Антон Городецки гледаше телевизия.

Той не беше от онези, които нямат телевизор от принципни съображения или с гордост заявяват при всеки удобен случай, че не са го пускали вече няколко години. Честно казано, той даже понякога го използваше — почти всеки ден гледаше новините, а два-три пъти годишно дори и някой филм, ако случайно се натъкнеше на него в ефира.

Но в момента той гледаше телевизия замислено и целенасочено. И фактът, че се прехвърляше от канал на канал на всеки пет секунди, не свидетелстваше, че е невнимателен.

Щрак…

— Подсъдими, защо отидохте при потърпевшия?

— Е… аз… исках да пийна с него… А той…

Щрак…

— … Присъдата на съда е тринайсет години лишаване от свобода в колония със строг режим. Защитата вече заяви, че ще обжалва и вината на подсъдимия с нищо не…

Щрак…

— … е открит от портиера, който е съобщил в полицията. Въпреки всичките усилия на лекарите…

Щрак…

— … е изгубил ориентация и не е излязъл в орбита. Но специалистите подчертават, че спътникът е бил застрахован…

Щрак…

— … средният размер на пенсиите нараства с единайсет процента и става пет хиляди деветстотин седемдесет и четири рубли…

Щрак…

— … и тези ужасни години, десетилетия на потисничество и тирания, не сломили художника, той продължил да твори и дръзко да излага своите работи напук на комунистическия режим…

Щрак…

— … напредничави технологии. По думите на учените, използването им при производството на нанотехнологичен цимент значително ще подобри качеството…

Щрак…

— … бил купен преди пет години и оттогава не е извършван никакъв ремонт. Резервните изходи били зазидани и когато избухнал пожарът…

Щрак…

— … е предложено да се разгледа въпросът за отнемането на децата от семейството, тъй като равнището на доходи на семейството не позволява да им се подсигурят нужните грижи…

Щрак…

— Ето какво ще ти кажа, командире, ако започнем отстъпление, заградотрядите^[1] ще ни разстрелят, а ако се предадем, поне имаме някакъв шанс…

Щрак…

— … най-голямата в Европа! И това е безспорно доказателство за верността на провежданата политика…

Щрак…

— Стридите в този ресторант са най-добрите в Москва, но виното наистина е скъпичко — за по-евтино от пет-шест хиляди не успях да намеря нищо прилично…

Городецки изключи телевизора, макар че му оставаха още десетки канали. Потърка горната част на носа си.

Тези, които казват, че изобщо не бива да се гледа телевизия, са глупаци. Просто това трябва да се прави веднъж на три-четири месеца. Тогава не ти се замъглява погледът.

Разбира се, ако гледаш през интервал от три-четири години, тогава е още по-показателно.

Той се приближи до прозореца, погледна ниското сиво небе, надвиснало над града. После бавно прекара длан по студеното стъкло.

Облаците се разкъсаха и в небето се отвори пролука — мъничко око от ясно тъмносиньо небе. Някъде зад пелената от облаци беше слънцето.

Антон мушна ръце в джобовете. Извади малките слушалки, пъхна ги в ушите си. Щракна бутона на плеъра. Падна се „Пикник“.

Със светлините на рекламите

и с неоновите лампи,

градът ме удря в гърба и ме пришпорва.

Но аз не бързам.

Аз дишам това.

И което е мое, не ще го отнемат.

Минута още, вятърът ми не стихнал,

харесва ми тук, в Страната на Кривите.

 

Тук за пари не копнеят —

щом ги изгорят,

могат щастие да отнемат, щастие да дадат.

Само не и на мен.

Аз съм си самодостатъчен.

И тъмните улици ме привличат.

 

Той е зает с игра.

И всеки втори,

да, всеки втори крачка забавя.

Само не и аз.

Аз съм весел и пиян.

Едва сега започвам да дишам…

Пролуката в облаците се затвори. Антон понечи да вдигне ръка — и я отпусна.

Така или иначе ще се затвори…

Той отиде в кухнята, отвори шкафчето и измъкна от него начената бутилка коняк. Огледа се скришом, наля си малко в тумбеста винена чаша и го изпи варварски, на екс.

Бутилката издаде съкрушена въздишка. Антон присви очи и я погледна, за да определи автора на заклинанието.

Светлана.

Антон си наля втора порция, скри въздишащата бутилка в шкафа и отиде в хола. Застана до шкафа със стъклени врати, изучавайки оставения на полицата дървен бокал.

Разбира се, подобен род артефакти би трябвало да се съхраняват в офиса на Патрула. Но за седмица изследвания никой от аналитиците така и не изясни как може да се прочете скритото в чашата пророчество (и дали там изобщо има такова), а и апартаментът на двама Висши Различни (и даже трима, ако се брои и Надя) по принцип е защитен почти от всякакво нахлуване.

Така че по предложение на Хесер чашата на Еразъм бе върната на Городецки. Върнаха я без ентусиазъм — на Инквизицията изобщо не й хареса, че Антон не се е опитал да ги извика за залавянето на Арина. Но у Хесер се намери убедителен довод — Еразъм можеше да е настроил по някакъв начин чашата така, че пророчеството да се разкрие само пред Городецки.

Когато поискаше, Хесер винаги намираше убедителни доводи.

Антон известно време наблюдава бокала, после отвори шкафа и го взе в ръце. Допря го до едното си ухо, после до другото. След това отиде в кухнята, сипа на дъното коняк и го изпи.

Естествено, пророчеството не се разкри.

— Татко?

Потънал в размисли, Антон стоеше с бокала до прозореца и не беше забелязал веднага, че Надя се е върнала от училище.

— Какво, дъще?

— Ти… — Надя демонстративно помириса въздуха, но попита дипломатично — Разгонвал ли си облаците?

— Да. Малко.

— Забелязах.

Надя пристъпваше от крак на крак до вратата. Или искаше да попита нещо, или обратното — да каже. Антон погледна дъщеря си и изведнъж — напълно неочаквано — разбра, че дъщеря му вече не е съвсем дете, че е стъпила на онази тайнствена пътека, която води от детството към младостта и на която остават хвърлени и забравени говорещите кукли, плюшените мишки и любимите родители…

Надя току-що беше стъпила на тази пътека, но вече нямаше да се върне от нея…

— Искаше ли да ме попиташ нещо? — поинтересува се Антон.

— Татко, ето тази чаша… Аз също я докосвах.

Антон кимна, разбирайки, че не става въпрос за физическо докосване.

— Струва ми се, че там има нещо. Но е скрито много добре, не може да се достигне нито чрез сила, нито чрез хитрост.

— Ако беше достатъчна хитрост или сила, в Инквизицията всичко щяха да разберат — кимна Антон.

— На мен ми се струва, че там има някакъв хитър пусков механизъм — продължи Надя ободрено. — Трябва да се направи нещо такова, за което никога не би се сетил. Което не би направил. И тогава пророчеството ще се разкрие.

Антон погледна бокала в ръката си.

После кимна.

— Тогава, навярно, никога няма да го узнаем.

— Разстроен ли си?

— Не — каза Антон. — Не много. По-точно — никак.