Сергей Лукяненко
Нов патрул (12)

Глава 2

Приземяването ни на „Хийтроу“ не беше от най-сполучливите. Не, със самолета всичко си беше наред, долетяхме по разписание, докоснахме пистата плавно, бързо се скачихме с ръкава.

Но точно преди нас на същия този четвърти терминал отнякъде пристигна полет от Югоизточна Азия — или от Бангладеш, или от Индонезия. И сто и петдесет руски пътници се оказаха на опашката за паспортната проверка зад гърбовете на двеста мургави азиатци.

Всеки от тях носеше със себе си куп документи. Съдейки по книжата, всички те възнамеряваха да учат в „Оксфорд“ или в „Кеймбридж“, да инвестират в икономиката стотици хиляди паунда или да получат милионерско наследство. Общо взето, бангладешците-индонезийци имаха толкова много основания за пребиваването си, че веднага ставаше ясно — на повечето им предстоеше да работят в ресторантчетата, на строежите и във фермите на Британия. Служителите на паспортната проверка — които в по-голямата си част също не бяха англосаксонци по рождение — прекрасно разбираха това и проверяваха книжата крайно придирчиво. От време на време проверката приключваше с това, че отвеждаха пътниците встрани — за по-нататъшно разследване…

Пътниците от нашия самолет, които имаха британско гражданство, бързо преминаха през отделни гишета. Не бяха малко и онези — по моя преценка около двайсет процента — от летящите за Лондон, които бяха „слуги на двама господари“. Останалите стояха мрачно в дългата криволичеща редица. Мъжете, мечтаещи да запалят цигара след полета, се мъчеха. Децата, на които им беше доскучало в самолета, капризничеха. Жените, мечтаещи да се разходят по Пикадили и да нападнат магазините на Оксфорд Стрийт, изпращаха есемеси и ровеха в чантите си.

Аз, разбира се, можех и да не чакам на опашката. По един или друг начин. В края на краищата, можех просто да вляза в Сумрака и да мина покрай човешката паспортна проверка — пред очите ми така постъпи един младеж, когото дори не бях заподозрял, че е Различен. Честно казано, ако нямах виза в паспорта, щях да постъпя точно така, без ни най-малко колебание.

Но ми беше неудобно. По-назад на опашката търпеливо стоеше жена с две бебета, които тя при това и кърмеше едновременно, „по македонски“. Между, другото, след известно време я изпратиха на отделна малка опашка за онези, които минават без чакане. Пред мен имаше и деца, и старци. Но какво да се прави — долетяхме в неудачен момент, а за Европа измиращите руснаци си остават същият подозрителен „Трети свят“, както и всяка пренаселена азиатска страна. Може би дори още по-подозрителен — тъй като Русия, макар и да се е съгласила да играе ролята на страна от Третия свят, от време на време все още проявява някакви амбиции и се притеснява да стане колония открито.

Общо взето, изпълнен с благородство, реших да си изчакам реда на опашката заедно със съотечественищипе ми. И през първия половин час искрено се гордеех с постъпката си.

През втория половин час останах на опашката само и единствено заради ината си и заради разбирането, че ако кажа заклинание и подмина паспортната проверка, това ще е равносилно да призная собствената си глупост.

Към мен нямаше особени въпроси. Служителят (съдейки по тюрбана — сикх) хвърли един поглед на визата, поинтересува се дали съм дошъл задълго в Британия, получи отговор, че съм за два-три дни, кимна и удари печат в паспорта ми.

Проверките през Тъмния и Светлия патрулен ги минах без никакво забавяне — аурата ми на Висш Различен внушаваше уважение.

Чакането на опашката така ме измори, че не се възползвах от толкова удобния за мен влак към гара Падингтън. Излязох от летището, свърнах наляво, където, отдалечени на подобаващо разстояние от приличните хора, си тровеха здравето пушачите. За жертвите на никотиновата зависимост беше оборудван малък стъклен карцер под открито небе. Впрочем измъчените пасажери и облечените в униформи служители на летището пренебрегваха правилата и пушеха на чист въздух.

Аз също запалих. Наблизо красива дългокрака девойка със скъп алуминиев куфар пушеше тънка цигара и ругаеше по телефона някой си Питър, който не я беше посрещнал навреме. Между другото, девойката беше рускиня, но говореше и ругаеше на английски виртуозно. След като приключи разговора си, тя съкрушено поклати глава, веднага се обади в Москва и започна да обсъжда със своя приятелка разликите в манталитета на руските и английските мъже.

Усмихнах се и тръгнах към пиацата на такситата. Дълга редица високи файтони, сред които имаше и старинни, и съвсем съвременни, търпеливо чакаше клиенти.

 

 

Хотелът, в който ме беше изпратил Хесер, се оказа най-обикновено евтино лондонско хотелче, разположено в Бейсуотър — район, който се славеше с подобни хотелчета. Или напротив, не се славеше — заради изобилието от евтини жилища за туристите. На хотела нямаше никакви видими само в Сумрака знаци като например ин и ян, което традиционно означаваше „приятелско място за Различните“. Създаваше се впечатлението, че след като ми беше купил билет за бизнес класата, Хесер беше решил да компенсира, като икономиса пари за жилището ми.

Или все пак имаше някакъв смисъл от престоя ми в тризвездния хотел „Дарлинг“, заемащ два от входовете на стара викторианска къща (бели стени, колони до входа, дървени рамки с едно стъкло)?

Стаята се оказа типична за такъв род хотели — тоест малка, с тясна врата, нисък таван, миниатюрна баня. Но санитарната техника беше нова, европейски тип, имаше и плосък телевизор със стотина спътникови канали, където сред китайските и арабските се бяха промъкнали и два-три руски. Не липсваха и минибар, и климатик. Леглото също се оказа неочаквано широко и удобно.

Ставаше. И без това не бях дошъл тук да си вися в стаята.

Заниманията ми от тук нататък зависеха изцяло от мен. Можех да се разходя по магазините, да купя сувенири и да поседя в някой пъб на халба бира, отлагайки работата за утре. Можех да отида на гости на Еразъм — безцеремонно, без покана. Можех да се разходя през Хайд парк до Белгрейвия, където се намира офисът на лондонския Нощен патрул, и да помоля за съдействие.

А можех и да се обадя на господин Еразъм.

Извадих телефона си. Без да проявява особена хитрост, господин Еразъм Дарвин сега се наричаше по френски маниер Еразъм дьо Арвин. И когато чух гласа му в слушалката, даже разбрах причината — той говореше с лек акцент, който всеки съвременник би разпознал като френски.

Но всъщност това беше отзвук от отминали времена. Акцент от седемнайсети век.

Обикновено говорът на старите Различни не се различава особено от съвременния. Езикът се променя постепенно, новите думи и интонации влизат плавно в речника на Различните, остават само някакви отделни старомодни думи или фрази. Колкото повече Различният общува с хората, колкото по-активно работи в Патрула, толкова по-трудно е да се определи възрастта му по говора.

Но ако Различният е намалил общуването си със съплеменниците си и хората до минимум…

Оттам идваше акцентът. И самият старомоден маниер на говорене. И отделните думички… ако бях учил английски като нормалните хора, а не го бях попил по магически път, едва ли щях да разбера много…

— Еразъм е на кабела и целият съм в слух.

— С Вас говори Антон. Пристигнах от Москва и за мен е много важно да се срещна с Вас, господин Дарвин… Бих искал да си поговорим… за тигрите…

Настана кратка пауза. После Еразъм каза:

— Дълго чаках обаждането твое, Антоан. Не мислех, че ще дойдеш от Москва, Видях те гал…

— Видели сте ме? — не разбрах аз.

— Знаеш, че пророк съм аз — съобщи Еразъм. — Пристигай тук, съдбата няма да препятствам и ще те приема.

— Много благодаря — казах аз, леко объркан от такава доброжелателност.

— Празна работа е благодарност да изказваш, Антоан. Адреса знаеш, хвани файтон и идвай незабавно.

 

 

Господин Еразъм дьо Арвин, оттеглил се от активна работа пророк на Дневния патрул и познавач на интимния живот на растенията, живееше край парка. По принцип хотелът, в който бях отседнал, също беше разположен до парк, но между Хайд парк и Риджънтс парк има голяма разлика. Макар и двата да принадлежат на кралицата, първият е повече „народен“, по-шумен и обикновен. И в близост до него може да се намери всичко, което човек може да си представи — от скъпи вили и разкошни магазини (откъм страната на Темза) до евтини хотели и етнически квартали, заселени с китайци, албанци и руснаци (това е откъм страната на гарата, където някога е пристигнал най-симпатичният от английските имигранти — мечето Падингтън).

Риджънтс парк е заобиколен от скъпи къщи, земята около него принадлежи на кралицата — те не може да бъдат купени, а само наети, пък макар и за стотина години, така че никой от домакините на разкошните вили и струващите милиони паунди жилища не би могъл да каже с пълно основание: „Моят дом е моя крепост“. Впрочем, това не смущаваше никого — във всеки случай, докато минавах край парка, забелязах и паркирано бентли с изписано върху табелата за номера „Армани“, и две-три лица, които бях виждал или в киното, или върху първите страници на вестниците.

Какво пък, ако си живял на света повече от триста години и не си натрупал достатъчно пари, за да живееш, където си поискаш, значи си пълен идиот. Такива, естествено, се срещат и сред пророците, но Еразъм явно не беше от тях. Така че, естествено, можеше да си позволи вила край Риджънтс парк.

Впрочем, реалността дори надхвърли очакванията ми.

Предпочитах своя телефон с вграден навигатор пред картите — както схематичните туристически, така и детайлните полицейски. Не ми се искаше да се пуля в екрана като маниак джаджофил, така че просто си мушнах слушалките в ушите и тръгнах, подчинявайки се на командите, които изричаше приятен женски глас. Както всички знаят, освен стандартните гласове, в интернет могат да се намерят стотици приставки за навигатора: ако искаш, пътя ще ти показва високопарният Горбачов или бавният Елцин, резкият Путин или суетливият Медведев, а за особени ценители ще се намерят и Ленин — „Вървете по правилния път, другари!“ — и Сталин — „Отклонявате се надясно!“. При мен звученето имитираше някакъв стар филм: „Наляво, милорд“, „Надясно, милорд“ и това ми харесваше — някак много добре хармонираше с господин Еразъм.

Така че отначало вървях покрай Риджънтс парк, с любопитство поглеждайки към скъпите вили и старинните сгради — или червени тухли с кулички и еркери, или бели и с колони. Районът беше напълно туристически, така че се срещаха и знаменитите червени телефонни будки (които, колкото и да е странно, се използваха и във века на клетъчните телефони), и внушителните кутии на кралската поща (и пред очите ми пъхаха писма в тези кутии). Цялото това ретро, което толкова умилява туристите, наистина изглеждаше уместно и не изкуствено, и за пореден път ме прободе печалната мисъл за Москва. Какъв можеше да е моят град, ако не го бяха сривали със земята, преустройвали, ако не го бяха разкъсвали на части, извличайки печалба от всяко кътче земя? Разбира се, съвсем различен, но също жив и интересен… а не сегашното струпване от унило ново строителство, овехтели сталински сгради и редки, в повечето случаи напълно престроени старинни къщи.

Навигаторът прошепна: „Наляво, милорд“ и аз послушно влязох в един от входовете на Риджънтс парк, озовавайки се в царството на могъщи дървета, благоуханни цветя и разхождащи се по алеите хора. Лондончаните тук вероятно бяха по-малко от една трета срещах все повече и повече туристи с фотоапарати.

Интересно къде ли живее Еразъм? В колиба насред любимите си растения?

Потиснах желанието си да погледна в екрана. По-интересно беше да вървя по команда. Оказа се, че в паметта на навигатора ги има дори най-тесните пътечки и аз навлизах все по-надълбоко в парка. Разбира се, тук нямаше нищо наистина диво, не можеше и да има, но туристите започнаха да намаляват.

По едно време видях огромно здание, разположено, както ми се стори, в парка или на самата му граница. Всъщност по границата на парка се точеше алея, покрай която се издигаше и сградата. Тя напомняше повече от всичко на най-добрите образци на сталинската архитектура — присъстваха дори статуите на корниза под покрива, само че не можах да разбера кого именно изобразяват — или митологични персонажи, или видни деятели на британската култура и политици, или представители на различните народи на Британия. Съдейки по паркираните пред сградата коли, тук живееха хора с многомилионни сметки в банките.

Но навигаторът ме поведе нататък по алеята.

Какво, той да не живее наистина в колиба?

— Направо, милорд — каза навигаторът. — Пристигаме, милорд.

Спрях се с недоумение. Пред мен стоеше древна църква. Е, не църква, но нещо църковно — абатство или манастирска сграда… Странна архитектура, с две крила, като имение на помешчик, но явно имащо отношение към култовите съоръжения.

— Направо, милорд.

Дясното крило на абатството наистина изглеждаше по-различно. Е, имаше същите обрасли с мъх каменни стени, витражни прозорци, високи резбовани порти.

Но това беше жилищен дом. По-точно — жилищна част на църквата на абатството.

И защо не, всъщност? Още повече в Англия. Имало е църква. Към нея е имало дом на свещеника… на викария, по-точно. Църквата — на Бог, жилищната сграда — на хората. В църквата отдавна няма служби, потомците на викария… стоп, а той може ли да има потомци? Навярно да, та това не са католическите свещеници с техния целибат… те са си избрали друг път. Е, и някой рано или късно е продал дома си на господин Еразъм. А може би домът е принадлежал на семейство Дарвин и той го е получил по наследство?

Вратата се отвори в момента, в който се приближих към нея и се спрях, чудейки се какво да направя — да натисна ли бутона на звънеца, или да почукам с тежкия бронзов чук на портата. Един възрастен пълен белокос господин със старомоден костюм от туид ме гледаше с интерес.

— Господин Еразъм? — попитах аз.

— Мосю Антоан? — Той или се беше вживял в образа си на французин, или не можеше да свикне докрай с мисълта, че не съм гал. Затова пък архаизмите на езика му бяха практически изчезнали. — Влезте. Чаках Ви почти век.

— Извинявайте, че толкова се забавих — отвърнах неволно аз.

 

 

В жилището на Еразъм Дарвин можеха да се снимат исторически филми. При това — най-различни. Кухнята, в която влязох подир домакина, беше обзаведена по последната дума на техниката през седемдесетте години на миналия век. При това по-скоро седемдесетте на американците — много хром, стъкло, умилително-наивен дизайн. Дарвин наля кафе от огромна кафе машина със стъклен контейнер за зърната най-отгоре. Докато мелеше кафето, машината тътнеше като излитащ авиолайнер. На една от масите под разноцветно витражно стъкло стоеше проблясващ кухненски комбайн, отстрани на който беше написано „Cuisine Art“. Марката на хладилника също беше непозната.

Еразъм сложи в поднос чашките за кафе, каничката за сметана и захарницата, вдигна го и ме поведе към хола. Тук седемдесетте години на миналия век бяха капитулирали безславно пред двайсетте или трийсетте години — благородно протрити кожени мебели; навсякъде тъмно дърво — и в мебелите, и в стенните панели; мраморна камина… при това, за мое смайване, в нея горяха истински цепеници! Доколкото знаех, това беше строго забранено — навремето, когато се е провеждала битката със знаменития лондонски смог, всички камини в града са минали на газ. Разбира се, тук нямаше никакъв телевизор, затова пък имаше лампов радиоприемник, дървен и солиден, наподобяващ малък шкаф.

— Замръзнахте ли, Антоан? — попита Еразъм. — Може би малко порто с коняк?

— Навън е лято — казах аз учудено. Понякога ми трябва време да осъзная дори елементарни неща. — А… впрочем… тук при Вас е толкова прохладно. Дебели стени, а? Благодаря, с удоволствие ще пийна глътка порто с коняк.

Върху лицето на Еразъм се изписа облекчение.

— Но, разбира се, Вие сте от Моск… Русия! — радостно възкликна той. — Не би трябвало да Ви смущава пиенето от сутринта!

— Вече е почти обяд — драматично изрекох аз, настанявайки се удобно в дълбокото кожено кресло.

— По дяволите портото! — възкликна Еразъм. — Хубавото добро старо ирландско уиски!

Какво пък — триста години са напълно достатъчен срок не само за да се сдобиеш с част от абатство в центъра на Лондон, но и за да станеш алкохолик.

Еразъм извади няколко бутилки от широкия бюфет, чиито рафтове бяха закрити от вратички с мътно матирано стъкло. Придирчиво ги огледа и избра една, на която нямаше никакъв етикет.

— Сто и петдесет годишно — съобщи той. — Имам и по-старо уиски, но това няма особено значение. Важното е, че тогава бензиновите двигатели още не тровеха природата с вонята си, ръжта си беше ръж, малцът — малц, а торфът — торф… За Вас с лед ли, Антоан?

— Не — казах аз, по-скоро от учтивост, за да не карам Еразъм да ходи до кухнята. — Чисто.

— Правилно! — одобри Еразъм. — Ледът е за недодяланите жители на колониите. Ако потрябва, имам чиста ирландска вода…

Той сипа по съвсем мъничко от уискито. Докоснах тъмната, почти черна напитка с устни.

Стори ми се, че съм отпил от торфено блато.

А после — че съм отпил течен огън.

Еразъм ме гледаше, тихо подхилквайки се.

— Трябва да свикна — казах аз, оставяйки чашата. — Много е… необичайно.

— Хареса ли Ви?

— Засега не мога да кажа — признах си честно аз. — Но едно мога да твърдя със сигурност — напитката е уникална. „Лагавулин“ не може дори да се сравнява с него.

— Ха — изсумтя Еразъм. — „Лагавулин“ и „Лафройг“ са за изнежените съвременни човечета… А Вие сте откровен, Антоан. Това ми харесва.

— Какъв смисъл има да се лъже пророк? — свих рамене аз.

— Е… какъв пророк съм аз… — смути се неочаквано Еразъм, отпивайки от мощната си напитка. — Така… предсказателче… Да, ще се старая да говоря ясно за Вас, но не общувам често с хората… Ако Ви се сторя излишно старомоден — веднага ми кажете.

— Добре. — Взех найлоновата торбичка и я подадох на Еразъм. — Ръководителят на московския Нощен патрул ме помоли да Ви предам това.

— Пресветлият Хесер? — заинтересува се Еразъм. — И какво има вътре?

— Не знам — свих рамене аз.

Еразъм взе от полицата на камината малко ножче за хартия и се зае да отваря пакета с ентусиазма на петгодишно дете, намерило в коледната сутрин дългоочаквания си подарък.

— С какво ли съм заслужил вниманието на великия воин на Светлината… — мърмореше Еразъм. — И защо ме е удостоил с подарък…

Беше ми ясно, че излезлият в оставка Тъмен Различен се прави на глупак. Но за някого, който живее практически под ключ насред огромен, шумен град, това беше напълно разбираема слабост.

Най-накрая пакетът беше отворен и съдържанието му се озова върху ниската масичка за вестници. Както и предполагах, в торбичката имаше много повече неща, отколкото би трябвало да се събират. Там се оказа еднолитрова бутилка водка — при това стара водка, с дореволюционния правопис върху етикетите. Вътре имаше и трилитров стъклен буркан с черен хайвер. Несъмнено бракониерски — впрочем Хесер това едва ли го смущаваше, още по-малко пък щеше да смути Еразъм. Е, и най-сетне, там беше и шарената саксия, която бях свикнал да виждам на перваза на прозореца в кабинета на шефа. В саксията растеше дребно и страховито криво дръвце, което всеки майстор на бонзай би изкоренил от съжаление. Спомних си с известно смущение как по време на някакво проточило се съвещание Хесер разреши на желаещите да пушат, и аз гасях угарките си в саксията, поради липса на пепелници. А и не само аз.

Еразъм постави на пода водката и хайвера, без да ги погледне. А саксията с дръвчето сложи насред масата. Седна на пода и се вторачи в ботаническото недоразумение.

Дръвчето беше високо петнайсет сантиметра. Криво като стара маслина, почти окапало — само от една от клонките стърчаха оптимистично две листчета.

Еразъм седеше и гледаше дръвчето.

Аз търпеливо чаках.

— Изумително — каза той. Протегна се към чашата и отпи от уискито. Едва-едва обърна саксията и я погледна от друг ъгъл. После присви очи — и аз почувствах, че старият Различен гледа към дървото през Сумрака.

— Вие не сте в течение каква е същността на този подарък? — попита Еразъм, без да ме поглежда.

— Не, сър — въздъхнах аз. И внезапно си помислих, че Еразъм със сигурност е „сър“ — в изначалния смисъл на тази дума.

Дарвин стана и се разходи около саксията. После промърмори:

— Проклет да съм… Моля ви, Антоан, отстъпете крачка назад и се предпазете… аз ще поработя малко със силите…

Сметнах за благоразумно хем да се отдалеча, хем да направя „Щита на мага“, като за всеки случай взех и чашата с уискито. Това се оказа правилно решение — върнах се на масичката едва след четвърт час. През цялото това време той се занимаваше с бонзая. Потапяше в него търсещи заклинания, гледаше го през Сумрака и сам влизаше до третия слой, разтри в пръстите си малко пръст от саксията и дори я изяде, дълго мириса листенцата — и като че ли дори се зарадва, лицето му просветна, но после махна раздразнено с ръка и си наля още една доза уиски. През последната минута стоеше, поклащайки в длан огнено кълбенце, сякаш борейки се с изкушението да изпепели и саксията, и бонзая, и масата заедно с тях.

Но се сдържа.

— Предавам се — промърмори Еразъм. — Вашият Хесер наистина е велик… не мога да проумея смисъла на неговото послание. Не Ви ли помолиха да ми предадете някакви думи?

— Уви.

Еразъм свали сакото си и го хвърли върху свободното кресло. Самият той седна в другия фотьойл, потърка лицето си с ръце, въздъхна и промърмори:

— Остарявам… Е, Вие искахте да поговорим за тигрите, Антоан?

— Да. А Вие очаквахте моето идване, Еразъм?

— Всичко това е взаимосвързано… — Еразъм изобщо не можеше да откъсне поглед от бонзая. — Антоан — помоли той, — преместете растението на полицата на камината. По-късно ще се заема с него, ще направя всичко, каквото е по силите ми. Сигурен съм, че ще успея да разгадая загадката на Хесер… Но засега… не мога да го гледам спокойно, дразни ме… Кажете, как ме намерихте?

— Историята на Вашето детство не е тайна, уважаеми Еразъм — казах аз.

— Но тя не е толкова широко известна.

— Описана е в книжка, която четеше дъщеря ми.

— О! — заинтересува се Еразъм. — Не се ли сетихте да я донесете?

— Мамка му… — смутих се аз. — Разбирате ли, някак си не ми хрумна… Мога да я изпратя!

— Ако не Ви затруднява — кимна Еразъм. — Извинете старческото честолюбие, но с удоволствие събирам всичките споменавания за човешката природа на своето съществуване… А как научихте адреса ми? Казаха ми, че лондонският Нощен патрул не разполага с тази информация.

— Не е от Патрула — признах си аз. — Научихме адреса от частни източници…

Еразъм чакаше.

— В нашия Патрул работи госпожа Анна Тихоновна…

— Анна! — надигна се Еразъм. — Глупак… трябваше да се досетя… — Той ме погледна накриво. — Какво, тя все още ли се забавлява на спомена как ме е изловила?

— Гордост и предразсъдъци… — изрекох замислено аз.

— Какво?

— Тя изобщо не се забавлява. Все още се измъчва, че сте прекратили отношенията си толкова рязко. Тя, разбира се, се е интересувала от историята с Тигъра, събира всякакви странности, игнорирани от официалната наука, но й е харесвало да общува с Вас.

Еразъм сви рамене. После промърмори:

— На мен също ми беше интересно… тя толкова грижливо ми даде да разбера, че и тя самата е Различна, и знае кой съм аз… но при това прояви задълбочени познания в ботаниката… такава интересна статия беше публикувала в едно списание… Много мила дама, удивително е, че е от Моск… извинявайте, разбира се, Антон. Но по-рано не ми харесваха рускините.

— Нищо, нищо, и на мен англичанките не особено… — отвърнах отмъстително аз.

— Все пак трябваше да се срещнем — продължи Еразъм. — Да се погледнем очи в очи, щяхме по-добре да се разберем…

— Интернет не позволява пълноценно общуване — изрекох аз дълбокомислено.

— Какъв интернет, Антоан? — засмя се Еразъм. — Това беше преди повече от трийсет години! Вие тогава още бяхте СССР! Хартиени писма… само че с мъничко заклинание, за да не ги преглежда цензурата и да пътуват по-бързо…

Да… наистина сглупих. Понякога забравяш, че всичките тези мобилни телефони и компютри се появиха съвсем наскоро!

— Значи е публикувала в списание, истинско списание? — осъзнах аз. — В научно, хартиено? А аз мислех, че в блога си…

Еразъм се разсмя до сълзи. После каза:

— Така, така, Антоан. И Вие започвате да се чувствате динозавър! Скоро ще започнете да украсявате дома си със съветски плакати и червени знамена! Нищо, нищо, с течение на времето се свиква с това… Какво пък, нека Ви разкажа за Тигъра. За моя Тигър. А после Вие ще ми обясните какво Ви е сполетяло.