Сергей Лукяненко
Нов патрул (7)

Глава 6

Във фентъзи книгите винаги съобщават честно на родителите на младите вълшебници, че детето им ще изучава вълшебство. В Патрулите никога не постъпват така. Първо, ние нямаме някакво специално училище. Различните се обучават от Патрула, а децата сред тях рядко са повече от една трета, защото способностите на Различен могат да се проявят на всякаква възраст. Сред Различните, както и сред шахматистите, няма отделни разряди за деца и за възрастни. Второ, родителите просто не бива да знаят това. И работата не е там, че те могат да се раздрънкат — това може да се предотврати лесно с най-обикновени заклинания. Проблемът е съвсем друг…

За многото векове, през които човечеството окончателно е изгубило вярата си в магията, а магьосниците и вълшебниците са създали Патрулите и са се разделили на Светли и Тъмни, ние сме добили немалък опит в общуването с хората. Представете си, че са Ви съобщили, че Вашият син или Вашата дъщеря са вълшебници. Отначало Вие най-вероятно ще се зарадвате на този факт (или ще бъдете огорчени, ако това противоречи на Вашата пламенна вяра или не по-малко пламенни атеистични убеждения). После… после ще се обидите. Разбира се, всички родители искат за децата си възможно най-доброто бъдеще. Но чак толкова хубаво… да осъзнавате, че Вие ще изживеете краткия си живот на обикновен човек, докато детето Ви ще може да извършва чудеса и ще живее стотици години — това не е лесно! Мнозина рухват и започват явно или неявно да изливат раздразнението си върху детето. А това, между другото, може да доведе до големи неприятности — децата умеят да се контролират много по-малко от възрастните.

Но главното не е дори в това.

Нека човек да се радва, че детето му е Различен.

Нека да го обича искрено и да не допусне в сърцето си даже и капка завист.

Обикновено това означава, че си имаме работа с добро, любящо семейство.

И тук започва най-трудното.

„Дъще, баба е тежко болна… нали ще можеш да й помогнеш?“

Ще може. Намеса от седмо равнище. Дребна работа, разбира се… но вече нарушава баланса между Патрулите.

„Синко, животът стана съвсем тежък… Защо не минеш с мен през работата? Там има един чичко, от когото зависи дали ще ми повишат заплатата… Ще можеш ли… да поговориш с него?“

Ще може. Намеса от седмо или шесто равнище. Освен това — разклащане на морала у младия Различен.

„Какви ги вършат, гадове! Та този закон ще загроби образованието ни!“

И даже не е необходимо да се казва нищо повече. Честното добро дете Различен гледа лъщящата физиономия на човека върху екрана. И неволно му пожелава злото.

Израства над главата на мъдрата чиновничка „Фуния инферно“. И то не от онези, които всеки ден се трупат от обикновените човешки проклятия, а истинска, сериозна. Толкова силна, че се налага Инквизицията да помирява Патрулите, изясняващи кой е виновен и кой какво дължи сега на другия. Затова най-добрият и единствен начин е веднага да се обясни на човека, без значение дали е голям, или малък: „Ти не си човек. Ти си Различен. Това не е по-добро, не е и по-лошо… просто е различно. Бедите и проблемите на хората не те засягат, както и ти не засягаш тях. Достатъчни са ти твоите собствени беди и проблеми“.

Може би не всички разбират това веднага, но рано или късно вече са наясно.

А родителите… те узнават, че талантливото им дете сега освен в обикновеното училище ще учи и в още едно, по-особено. Физико-химическо. Художествено. Или ще посещава пет пъти седмично кръжок по макраме. Няма никакво значение какво ще си мислят те, защото ще приемат всяка лъжа и никога няма да потърсят истината. Някога си мислех, че това все пак е жестоко. После разбрах, че не е жестокост, а твърдост. Добра жестокост.

Това, което наистина е жестоко, е да се инициира Различен, който е влюбен с цялата си човешка пламенност. И да му се обясни, че не, най-вероятно той няма да може да подмлади субекта на своята любов или да удължи живота му… че не трябва да разказва за случилото се никога, на никого… Навярно това прилича на живота на нелегален разузнавач, пратен в чужда държава. Само че Различните не са разузнавачи, а влюбените по принцип се разделят. Дори ако Различният е съгласен да обича обикновен човек и се примири с необходимостта да си мълчи и да гледа как се прокрадва безпощадната старост, самият живот отдалечава двамата един от друг все повече и повече с всеки изминал ден, с всяка изминала година. Променят се интересите им, вкусовете им, навиците им. И любовта умира.

Затова онези хора, които се отказват от възможното иницииране и си остават хора, навярно постъпват мъдро. Глупаво, но мъдро…

— Нищо ли не трябва да казвам на мама? — попита Кеша.

— Нищо — потвърди Хесер.

— Но Хърмаяни… — Кеша погледна Хесер изпод вежди. — Това е приятелката на Хари Потър…

— Знам — каза Хесер с одобрение.

— Тя разказа на родителите си.

— Спомни си, че после беше принудена да им изтрие паметта — отбеляза приветливо Хесер. — Повярвай ми, най-добре е да не разказваш нищо.

Да, след книгите на Роулинг стана много по-лесно да се работи. Децата схващат веднага основната концепция, само отсъствието на Хогуортс крайно ги огорчава. Хесер твърди, че Роулинг е написала книгите си по поръчка на лондонския Патрул, по-точно — и на двата Патрула, а разрешението за дозирано издаване на информация й е дадено от Инквизицията. Може и да е истина. А може и просто да се шегува. За Светлите Различни възможността да се пошегуват лесно заменя невъзможността да излъжат.

— Но ще си ходя в обикновено училище? — уточни Кеша с явната надежда да чуе „не“.

— Разбира се — каза Хесер. — Недоучилите вълшебници не са притрябвали на никого. Ще посещаваш нашето училище след уроците в обикновеното. Но сега… сега ще ти се наложи да поживееш известно време при нас, в Нощния патрул. Там има помещения за сътрудници, ще ти дадат стая, с голям телевизор, конзола за игри…

— Интернет — добави Олга.

Кеша леко пребледня — когато си на десет години, страхът от перспективата да се окажеш някъде без мама е много по-силен от радостта, че ще можеш да правиш магии. Но все пак попита доста твърдо:

— А мама ще разреши ли?

— Разбира се — кимна Олга. — Ние ще я убедим. Ще бъде за кратко. Няколко дни… може би седмица. И ще се върнеш вкъщи.

Завулон се усмихна саркастично, но си замълча. Той засега не бързаше да си тръгва — явно не можеше да се нагледа на истинския пророк. Двамата с него стояхме настрани, а Хесер и Олга седяха на дивана, от двете страни на Кеша, и на два гласа му описваха преимуществата на живота като Различен. Семьон, успокоен след страха, който беше брал преди да дойдем, пиеше чай в кухнята с Олга Юриевна. По принцип за времето, през което бяхме пътували, с него не се беше случило нищо страшно. Той просто беше установил, че е напълно лишен от възможността да се свърже с някого по магически път, не е способен да сканира околното пространство и да предусети бъдещето дори и минута напред. А и усещането за надвиснала опасност нараствало с всяка изминала секунда. Семьон не знаеше за „тигъра“, но бе осъзнал, че тук не става въпрос за обичаен сблъсък между Патрулите, а нещата са много по-сериозни. Така че бе застанал насред стаята с разни заредени заклинания, очаквайки кой ще се добере пръв до него…

— Това, че съм вълшебник, е интересно — каза нерешително Кеша. — А аз… задължително ли е да стана такъв? Не мога ли да си остана човек?

Хесер и Олга се спогледаха над главата на момчето. Завулон изсумтя.

— Можеш — призна Хесер. — Ако искаш. А ти искаш ли?

— Не — изрече твърдо Кеша. — Просто ми е интересно.

Злобната съседка, наричаща момчето „кюфте“, имаше известно право. Момчето беше пухкаво и кръглолико, като Шишко от книгата за Незнайко. Кожата на лицето му беше грапава, както обикновено се случва при възрастните хора и много рядко — при децата. За такива деца родителите казват с леко извинителен тон: „Знаете ли, той е много умничък и добричък…“.

Относно добротата — не знам, макар че аурата на момчето наистина беше хубава, еднозначно Светла, тук Завулон не можеше да направи нищо. Но виж, че е умничък — това, изглежда, беше самата истина.

— Всичко това заради самолета ли е? — продължи да разпитва Кеша. — Защото се изплаших?

— Да — кимна Хесер. — Самолетът наистина можеше да падне, ти предвиди опасността. И Антон — той кимна в моя посока — разбра, че си пророк.

— И спаси самолета? — уточни момчето.

— Както виждаш, самолетът не падна — измъкна се Хесер от отговора.

— Така че аз мога само да предсказвам? Нищо повече? — попита Кеша с явно огорчение.

— Не, защо? Просто това ще ти се получава по-добре от останалите неща — намеси се в разговора Олга. — Това е като с музиката. Всички се учат да свирят на пиано, дори цигуларите и флейтистите. За обща култура. Така че ще можеш да хвърляш огнени кълба, да спираш времето, да ставаш невидим…

Изведнъж страшно ми се допуши. Напоследък пуша рядко, но все пак се чувствам по-спокойно с пакет цигари в джоба. Погледнах Завулон — той се терзаеше, размачквайки в ръка дълга тъмна цигара. Спогледахме се и без да се уговаряме, тръгнахме към балкона.

Както си е нормално за един малък балкон в малък апартамент, той беше отрупан с всякакви вещи. Тук имаше шейна и старо детско колело, колекция празни буркани от сладко и туршии, голяма картонена кутия с всякакви вехтории, малка пластмасова кутия с инструменти. Кутията беше отворена и видях, че и чукът, и клещите са леко ръждясали. Кой си съхранява инструментите на неостъклен балкон? Ех, жени…

Или ще е по-правилно да кажа: „Ех, мъже!“? Трудно е да си самотна майка. Особено в Русия…

Запалихме — Завулон любезно ми поднесе огънче, тежкарски запалено между палеца и показалеца, аз не се погнусих. Дръпнах си дълбоко и казах:

— Май трябва да изпратим мамчето на почивка. За какво да виси тук, щом момчето ще е при нас? А така… може да свали някого, да се позабавлява…

— Пратете я — съгласи се Завулон. — Дневният патрул няма претенции.

— Нещо си много добър днес — казах. — И това не е на добре, извинявай за глупавия каламбур.

— Мога да си позволя да съм добър — усмихна се Завулон. — Докато ти, Антоне, се стесняваш от собствената си доброта.

— И защо?

— А откъде иначе такива думи? „Мамчето“, „да свали“, „да се позабавлява“… Опропастяваш собственото си добро предложение. Стесняваш се.

Замислих се и се съгласих:

— Да. Стеснявам се. В наши дни дори добрите вълшебници се стараят да изглеждат зли. Завулоне… кажи, а какво е това сумрачна твар?

— Чиста теория — усмихна се Завулон. — Не си го слагай на сърцето.

— Нали в Сумрака не живее никой — казах аз.

— Щом казваш, значи не живее — съгласи се с лекота Тъмният и аз осъзнах, че няма да получа никаква друга информация от него.

— Е, добре — казах аз, като с щракане на пръстите запратих угарката в полет от балкона, а с второ щракане я изпепелих в движение. — Благодаря и за това, че помогна. И че не прояви претенции към хлапето.

— Ако беше боен маг, щях да предявя, и то как! — усмихна се Завулон. — Момчето не е наше, разбира се, но винаги има възможност… Ако беше прорицател, също щях да се боря за него. Но пророк? Не, благодаря.

— Цениш прорицателите повече от пророците? — изумих се аз.

— Разбира се. Прорицателите говорят за това, което може да се случи — и бъдещето може да се промени. А пророците вещаят истината. Това, което е неизбежно. Защо трябва да се знае неизбежното, Антоне? Ако неизбежното е лошо, не си струва да се разстройваш преждевременно. А ако е хубаво, ще е още по-добре да бъде приятна изненада. Многото знания са много печал. — Завулон погледна цигарата в ръцете си. — Всичко хубаво, Светли…

Цигарата между пръстите му избухна с мрачен пурпурен пламък. Огънят се прехвърли върху пръстите му, пробяга през ръката, обхвана цялото му тяло. Завулон ми се усмихна през пламъка и изчезна.

Само догарящата цигара падна на пода.

— Позьор — казах аз. — Палячо… Самовлюбен изрод!

Демонстративният отказ на Завулон да се бори за момчето пророк ме плашеше. Може би това беше само блъф, но нещо ми подсказваше, че Тъмният казва това, което мисли.

Но без да издава всичко, което знае.

Толкова зле ли познаваше пророците, толкова слабо ли разбираше какъв е този Тигър?

И какво представлява сумрачната твар?

Завулон говореше така, сякаш Хесер би трябвало прекрасно да го разбира. Значи и Хесер знаеше…

Но аз, разбира се, не попитах нищо шефа. Борис Игнатиевич си има свое мнение за това какво е необходимо да знаят подчинените му, за да се справят успешно със задълженията си.

Пребиваването ни в апартамента на Толкови завърши точно така, както предполагах. Майката на момчето беше настанена в кола и, придружена от Игор, Алишер и Жермензон, потегли към летището, за да излети с редовен полет за Барселона и да си отпочине в курорт. Явно тя беше добра майка, ако се съди по това, че на Семьон му бяха необходими две внушения от шесто равнище, за да я убеди да остави момчето под наша опека, а самата тя да си отпочине из каталунските плажове. Е, а за нас шефът отвори портал право до офиса на Патрула.

И даже инициира момчето лично, още по време на прехода през Сумрака. Би могло да се каже, че това е голяма чест, ако момчето не беше истински пророк.

 

 

Жилищните помещения в офиса са разположени на полусутерена. Изборът е оправдан — реално там живеят малцина, най-често нощуват дежурните или отсядат дошлите в командировка Различни от други градове.

По-надолу има още няколко етажа, като се започне от хранилищата на артефакти и архивите и се завърши с килиите за предварителен арест. Но това вече е друга история, дотам води друго стълбище и изобщо — не е толкова лесно да се слезе там.

Отделиха за Кеша стая, която обикновено се заема от непушачи. Донесоха му огромен плосък телевизор, две конзоли за игри, куп дискове и два чувала с играчки, закупени в най-близкия магазин „Детски свят“. Съдейки по всичко, бяха изпратили някой бездетен сътрудник да купи играчките, иначе в тази купчина не биха съжителствали плюшени зверчета, конструктори „Лего“, радиоуправляеми колички и вертолети, настолни игри, които могат да се играят само в компания, и обучаващи дървени играчки за деца от предучилищна възраст. Облегнал ръце на охранените си хълбоци, Кеша се взираше в този хаос с лека уплаха.

— Семьоне, погрижи се да го храни някой семеен, който има деца — помолих го аз. — И е желателно детето му да е по-младо от сто години. Че току-виж донесат на момчето шашлик, бира и пушен салам.

— За бира му е рано, това ми е ясно — кимна Семьон. — Но на шашлика и салама какво им е лошото? Спомням си, по време на Гражданската война, прибрах един бездомник от гарата — оказа се Светъл Различен! Между другото, ти го познаваш, това е… както и да е, не е важно. Та той беше само кожа и кости! Цял месец го храних със салам! Това беше в Украйна, там правят хубави салами…

— Ясно, остави — кимнах аз. — Тогава помоли някоя от жените да се заеме с хлапето. Става ли?

— Ще помоля — усмихна се Семьон. — Само че до вечерята има доста време, шефът нареди незабавно да започна да преподавам на момчето основите на магията.

Свих рамене. За какво е това бързане? Момчето сега се охранява от целия Нощен патрул. Полека-лека ще разберем на какво е способно…

— Ще тръгвам — казах на Семьон. — Ще взема моите и ще се прибирам. Светлана ми е обещала борш.

— Боршът е прекрасно нещо! — ухили се Семьон. — А аз май ще ходя в стола. Хем аз самият ще хапна, хем ще помоля готвачката да стъкми нещо за малкия.

Готвачката ни беше една лелка на около четирийсет, която имаше слаби способности като Различна, но пък беше блестяща готвачка. Единственото нещо, по което храната в нашата столова отстъпваше на ястията от ресторантите „Мишлен“, беше цената.

— Ето това е чудесна идея! — одобрих аз.

 

 

В колата Надка не спря да дърдори. Първо, беше я възхитил отвореният от Хесер портал. По принцип тя умееше и сама да отваря портали, но първо, това й беше строго забранено, и второ, според нея порталът на Хесер се отличаваше с нещо. С някаква „тънкоенергетична структура“ и „лична избирателност“. Общо взето, за да го отвори, Хесер изразходваше с един порядък по-малко сили, а през него можеха да преминават само онези, на които им е разрешено.

На второ място, на Надя й беше много мъчно за момчето пророк. Мъчно й беше, че то живее с мама, но без тате. Мъчно й беше, че не е отишъл на море. Мъчно й беше, че е без мама в скучния офис… макар че са му донесли интересни играчки, дали не може да го помоли да й даде да си поиграе с вертолета? Мъчно й беше, че е пълен и няма спортна фигура, сигурно всички в училище му се смеят.

На трето място, Надя много се гордееше, че е дала правилен съвет на самия Хесер. Не, не се хвалеше направо, но постоянно се връщаше към този момент…

Светлана се усмихваше едва забележимо, слушайки бърборенето от задната седалка. После тихо каза:

— Много се притеснявах за вас.

— Ние бяхме цяла армия.

— И това много ли ви помогна? Не обичам непонятните вълшебни работи…

— Това са човешки атавизми — въздъхнах аз. — Различните трябва да обичат магията във всичките й проявления. Между другото, случайно да знаеш какво е това сумрачна твар?

— За пръв път чувам — поклати глава Светлана.

— Аз също…

— А аз знам! — възкликна отзад Надя. Поразителната детска способност да чуваш всичко интересно, дори ако не затваряш и за секунда собствената си уста.

— Е? — напрегнах се аз.

— Щом в Сумрака има растения…

— Какви растения?

— Синият мъх! Значи трябва да има и такива, които го ядат.

— А кой изобщо яде мъх? — попита Светлана.

— Елените — отговорих машинално аз. — Но този… той изобщо не приличаше на елен. На козел — да, но не и на елен…

— Антоне!

— Какво толкова съм казал? — измънках. — В критична ситуация сме…

— Вече няма критична ситуация! Някой преследва момчето пророк. Е, и какво от това? Никой не може да се изправи срещу целия Патрул, още по-малко пък ако и Тъмните помагат. Хесер сега ще се свърже и с Инквизицията, ако вече не се е свързал. Ще се поровят из архивите. Ще открият каква е работата. Вероятно някаква секта. Като с Братята на Регин, спомняш ли си? По-добре кажи какво предпочиташ — да довариш борша или да се позанимаваш с Надя по математика.

— Избирам математиката — отвърнах аз. — Не умея да готвя борш.

Секта… Може би наистина? Кротували са си няколко века, чакали са пророка. Може би искат да им разкрие смисъла на живота? Кротували са си, чакали са го… Зареждали са артефакти с енергия, тренирали са се да ловуват…

Хубава версия. Екзотична, но разбираема. Искаше ми се да се надявам, че е вярна.