Сергей Лукяненко
Нов патрул (6)

Глава 5

Ако трябва да се раздели цялата съществуваща магия на два вида, то най-лесно би било това да са бойна и битова магия. Противно на мнението на начинаещите Различни, „битовата“ ще се окаже два пъти, че дори и три пъти повече. На първите занятия в Нощния патрул това старателно се набива в главите на новаците — магията не е предназначена за зло, за война, за убийства… На всяко огнено кълбо или „Целувката на усойницата“ ще се намерят пет на брой мирни заклинания — „Мелачката“ за раздробяване на боклука, „Ютията“ за гладене на чаршафи, „Шилото“ и „Свредела“ за пробиване на дупки в домашни условия, „Прометей“ за лесно и удобно разпалване на огън или за барбекю…

Впрочем новаците доста бързо осъзнават, че почти всички битови заклинания работят прекрасно и в бойни условия. По същество единственият им недостатък е, че са или по-бавни, или изразходват повече Сила, отколкото специализираната бойна магия. За времето, за което един начинаещ създава и настройва „Свредела“, или притиска към физиономията на врага „Ютията“, могат да се хвърлят десет „Тройни остриета“.

Затова след краткотрайния интерес към нестандартните начини за прилагане на „Мелачката“ или „Отдушника“, повечето Различни престават да експериментират и започват да използват битовата магия в бита, а бойната — в битките.

С изключение на някои Различни. Тези, които рано или късно заслужат почетното звание Боен маг.

Именно те в края на краищата осъзнават главната истина — че е много лесно и ефектно да бухаш някого с огнени кълба или да го смажеш с „Пресата“. Но освен това и става много бавно. Защото противникът очаква това от теб. И се прикрива с „Бариера на волята“, „Сфера на отрицание“, „Щита на мага“… Ето, стоят един срещу друг Светъл и Тъмен маг, обстрелват се със заклинания, прикривайки се от тях, като при това понякога успяват и да изругаят. Това може би е за добро. Все пак повечето магически битки се водят не до смърт, а докато противникът не се предаде или не напусне полесражението. Иначе вече отдавна да сме се избили…

А ако в битката участва истински Боен маг, тогава всичко протича по съвсем различен начин. Той ще приложи старата добра лечебна „Върбова кора“ или веселият й тъмен вариант „Аспирин“. И изненаданият от този вариант негов враг внезапно установява, че температурата на тялото му е паднала до температурата на околната среда. Бойният маг не запраща „Тройното острие“, той използва простичкото „Ренде“, с помощта на което Светлана прави за Надка витаминозна салата от ябълка и морков, а аз мия тенджерите, ако нещо загори… И противникът изтънява с някой и друг милиметър. От всички страни едновременно. Обикновено след това никой не е в състояние да продължи битката.

Разбира се, аз не съм дорасъл до истински Боен маг. Но отдавна вече не хвърлям огнени кълба.

Впрочем, огненото кълбо, което в момента летеше към нас, беше достойно за уважение. Това беше огнено кълбо премиум клас, казано на езика на мениджърите на търговски компании. Това беше цар на огнените кълба, казано поетично. Това беше алфа огнено кълбо, както би казал един биолог. Това беше огнено кълбо с диаметър три метра, както би отбелязал някой много хладнокръвен математик.

Това беше толкова страшно огнено кълбо, че някои биха напълнили гащите!

— Мамка ти! — изкрещя Хесер, завъртайки волана. В мигове на истински ужас само руският език можеше да предаде всичките му чувства. Гордея се с великата руска култура!

Ролс-ройсът свърна наляво — като всеки шофьор Хесер неволно зави така, че да подложи на удар не себе си, а своя съсед. Нищо лично, просто рефлекси.

Аз също ги имах — ударих с ръце стъклото, като за своя най-голяма изненада го избих навън, и насочих разперените си длани към летящото към нас огнено кълбо. Дори самият аз не знаех какво исках да направя — „Сферата на отрицание“ или „Щита на мага“. Защото се оказа, че неволно вече правя Пресата — удрям в концентрирания пламък с чиста Сила.

Инстинктивната реакция се оказа правилна. Дали Щитът би издържал удар на такова мощно огнено кълбо, беше под въпрос. Не беше ясно и дали Хесер щеше да успее да се отклони. Качественото огнено кълбо се самонасочва към целта като съвременните ракети.

А ударът със Сила помогна. Кълбото се разплеска във всички посоки като пламтящо масло. Някакви дребни парцали пламък удариха и по колата, но Олга също не дремеше: покри ни с полупрозрачните люспи на някаква хитра защита, а и самата кола, изглежда, беше претъпкана със заклинания. Пламъкът се стече надолу, под колелата и ние преминахме за миг през бушуващата огнена буря.

Точно навреме, за да видим противника си.

На мен той изобщо не ми заприлича на описанието, което ми дадоха полицаите.

Съвсем млад, на малко повече от двайсет.

Строен, светлокос.

Приятно лице, много добронамерено, даже донякъде благородно.

Дрехи в светли тонове (на втория слой на Сумрака цветовете не се различават) и наметало. Честна дума, наметало! Истинско, развяващо се на раменете му, сякаш е някакъв комиксов Супермен!

Младежът стоеше и гледаше замислено колата. Не чак с разочарование… Но с известно смайване.

— Да вървим! — каза Хесер, докато изключваше двигателя и се измъкваше от шофьорското място.

Ние с Олга го последвахме. Извън колата студът на Сумрака се вкопчи в нас с мъртва хватка. Духаше равномерен мразовит вятър — вечният вятър на втория слой.

— Кой си ти и какво искаш? — извика Хесер.

Младежът не отговори. Изглежда, той размишляваше.

— Нощен патрул! Излез от Сумрака! — казах аз, без да преминавам във вик, но силно и убедително.

— Иначе ще употребим сила! — подкрепи ме Олга.

Младежът се усмихна. А Хесер прошепна:

— А аз това не бих го казал, току-виж той самият…

И наистина, той се задейства. Не знам какво искаше да каже Хесер, но непознатият нямаше нужда от подсказване. Младежът разпери ръце — стори ми се, че извайва от въздуха ново огнено кълбо, малко по-дребно от предишното, но светлината не се появяваше, макар че в дланите му блещукаше някаква сила, нещо се подготвяше…

— Фризер! — извика Олга и аз реагирах на думите й като по команда — с цялата сила, която имах, ударих непознатия със заклинанието за локално спиране на времето.

И какво от това? Ако се замисли човек — хуманно и надеждно. Врагът е обездвижен, безпомощен, но съвсем цял. Имаш време да се ориентираш и да направиш нещо, но врагът няма.

Само дето Олга изобщо не ме молеше да приложа „Фризера“. Тя ме предупреждаваше какво се кани да направи непознатият.

Хесер внезапно изчезна — изглежда, се беше гмурнал нагоре или надолу в Сумрака. С един гигантски скок, на който би завидял не само Брумел^[1], но даже и гладен вампир, Олга отлетя на десет метра встрани.

А аз останах да стърча като последния глупак, право пред настъпващия към мен „Фризер“…

Но не ми беше писано да увисна насред Сумрака като муха в кехлибара на спрялото време. Моят собствен „Фризер“ — доста по-слаб, отколкото този на врага ми, — влетя в носещото се срещу мен заклинание. И както често се случва със заклинанията — те мигновено влязоха във взаимодействие.

Насред мрачния сив път, притиснат между карикатурните дървени сгради, увисна проблясващ като скъпоценен камък многостен. Той се въртеше бавно, спускайки се надолу, към земята. Силуетът на противника ми зад него се раздроби на множество дребни фигурки.

— Стар глупак! — изрева Хесер, появявайки се до мен. Размаха ръце и зад прозрачния кристал пламна зелен огън.

— Не бива така да преживявате, шефе — не се сдържах аз.

И срещнах неразбиращия поглед на Хесер.

— Радвам се, че си способен да се шегуваш, но това беше за него — Хесер кимна в посока на зеления пламък. — А ти, Антоне, явно си изчерпа всичкия запас от късмет за днес. Да спреш „Фризер“ с „Фризер“ — не е от най-леките задачи.

— За него? — уточних аз, кимвайки към младежа. Погледнах зеления пламък — той бавно угасваше. — Какво е това?

— Ще го забави — изрече Хесер уклончиво, но много уверено.

Зеленият огън угасна.

Младежът изтръска от наметалото си някакви лепкави зелени искри и ни погледна. Този път — съвсем не доброжелателно.

— Охо — каза Олга, обръщайки се към нас. — Значи не ни е грижа и за „Тайгата“…

— Ще стане нещо страшно — съобщи Хесер, след което си свали сакото и го хвърли на земята. Той какво, да не беше решил да се бие с юмруци?

Младежът, изглежда, не възразяваше и срещу ръкопашния бой — тръгна в кръг, заобикаляйки замразения от „Фризера“ участък от пространството. И въпреки симпатичния му, благообразен облик, аз някак много ясно си спомних думите на Пастухов.

Тигър…

И в този момент се чу звукът на работещ двигател. Бойният маг Жермензон най-накрая ни беше догонил заедно с екипа си. Те изскочиха от колата, според мен даже преди още да е спряла. В движение Гарик направи „Щита на мага“, при това, съдейки по мощността — използвайки някакъв служебен амулет. Жермензон тръгна напред, Алишер го последва, леко наклонил глава и притиснал длани към сърцето си — явно се канеше да зарежда Жермензон с енергия.

Младежът се спря, оценявайки разположението на силите. Честно казано, не беше ясно на какво разчита в тази ситуация — срещу него имаше четирима Висши магове, плюс двама оперативни работници, макар и отстъпващи му по сила, но с нелош боен опит.

Жермензон прекара ръка от долу нагоре, сякаш вдигайки невидима тежест. Земята между него и непознатия се изду. Израсна триметров стълб. Той затрептя, после придоби очертанията на гротескна човешка фигура, до която боксьорът Валуев би изглеждал строен и красив, макар и дребен на ръст манекен.

Случвало ми се беше да се срещам с големи. Може би дори по-често, отколкото ми беше необходимо за обща култура. Но виж, сътворяване на голем, при това толкова бързо, без разните там изписани в глината руни и манускрипти, без явно програмиране, виждах за първи път.

— Ох, пак тези еврейски номерца! — възкликна Олга.

Младежът явно се смути от голема. Той направи някакво неуловимо движение и върху голема сякаш рухна чудовищна тежест, която го смаза и го натика обратно в земята. Само че това не притесни голема. Той се абсорбира в земята и веднага изскочи от нея на друго място, много по-близо до непознатия. И посегна с грамадната си ръка към него.

Отново леко движение на пръстите, помръдване на устните и протегнатата към непознатия ръка започна да се разпада, посипа се по земята във вид на глинени буци, сякаш минаваше в движение през невидима месомелачка.

Големът не обърна никакво внимание на това — продължаваше да протяга ръката си. Падащата на земята глина се движеше и се съединяваше с краката му, така че нямаше никаква загуба на маса.

— Ше илех адони а нехбад ми а маком а зе! — извика Жермензон.

Младежът отстъпи крачка назад. Хвърли бърз поглед към нас. После към Жермензон.

И в този момент мракът зад гърба му се сгъсти. Оформи се носеща се във въздуха мастиленосиня каляска. От каляската се подаде шипест крак, наподобяващ крайника на гигантска богомолка. След крака се появи и собственикът му — неотстъпващ по ръст на голема демон.

Уви, кавалерията беше закъсняла. Младежът хвърли бърз поглед към демона, разпери ръце и изчезна. Без никакво пламване, блясък, искри. Без да отваря портали, без да се разтваря във въздуха и без да пропада вдън земя. Просто изчезна.

Много разумно. Ако срещу теб са се изправили шефовете на Нощния и Дневния патрул, плюс съпътстващите ги Висши — най-добре е да се ометеш някъде по-надалеч.

Големът се поколеба, а после потъна в земята. Обикновено големите, създадени за изпълнението на една конкретна задача, се разпадат на прах. Но този не се разпадна… и, изглежда, не смяташе задачата си за изпълнена.

— Здравей, Завулоне — каза Хесер.

Демонът се трансформира в човек — обикновен невисок човек на неопределена възраст, с незапомнящо се лице. Винаги съм се чудел защо Тъмните обикалят из ниските нива на Сумрака в заплашителен облик. Някога си мислех, че там се крият неведоми за мен опасности, но вече отдавна не съм начинаещ неопитен маг. Преминавал съм през Сумрака от край до край, през всичките му слоеве, и знам, че там няма никакви кръвожадни твари.

Или все пак не съм прав? Може би Тъмните си имат свои пътища, различни от нашите?

— И ти здравей, Хесер — кимна Завулон. — Каква беше тази отвратителна твар?

Засмях се. И се кикотих, докато върху лицето на Хесер не се изписа разбиране.

— Ти отвратителен злобен демон ли видя, Завулоне? — попита той.

Тъмният се навъси. Кимна.

— А аз видях хитър застаряващ мъж — каза Хесер. — Антон, предполагам, приятен и простодушен младеж. Жермензон — мъдър стар евреин. Олга — ловка и коварна жена.

— Забрави да кажеш, че си видял не просто хитър застаряващ мъж, а още и много скромен хитър застаряващ мъж — обади се Олга.

— И изпълнен със самоуважение — изсумтя Завулон. — Но, между другото, той изчезна едва когато се появих аз.

— Може би той просто има добре развито естетическо чувство… — промърмори Алишер. Но тихо. За един обикновен Светъл маг не е най-добрата идея да се кара с Висш Тъмен.

В апартамента, в който живееше малкото семейство Толкови, се качихме трима — аз, Хесер и Завулон. Преди това Завулон учтиво потвърди, че Дневният патрул не предявява претенции към инициирането на момчето пророк, но на него, Завулон, би му било интересно да хвърли един поглед на хлапето. Просто за обща култура. Защото истинските пророци се срещат веднъж-два пъти на поколение, а пък на такива, подир които е тръгнал на лов „тигър“, не е попадал никога.

— Имаш ли някакви идеи по този повод? — попита го Хесер, докато се качвахме с асансьора.

Завулон кимна и даже леко се усмихна.

— Да, Хесер. Имам. Колко хубаво е, че вие срещнахте това момче и то не е наша грижа.

— Виж ти, Дневният патрул се отказва от пророк — промърмори Хесер. — Ти сигурно и не би воювал за него срещу „тигъра“?

— Бих — призна си Завулон със съжаление. — Алчността би ме принудила. Но това, че четирима Висши Светли не само не са могли да победят един чужденец, но дори не са го изплашили, изобщо не ми харесва.

— И какъв е той, този чужденец? — попитах аз.

Завулон ме погледна и в очите му проблесна нещо, което изобщо не ми хареса. Не, сега между нас няма лична вендета. Но сме си направили доста гадости един на друг. Така се случи, че аз, още докато бях редови сътрудник на Патрула, успях да напакостя на Завулон… и да му стана личен враг. Сега имаме нещо като примирие.

Но Тъмните стават Висши не защото умеят да забравят или да прощават. Те просто умеят да чакат.

— Не знам, Антоне, не знам — въздъхна Завулон. — Отначало си помислих, че все пак става въпрос за огледален маг. Но Огледалото отразява само чуждата сила, не и външността. А и той се държеше… — Завулон млъкна.

— Продължи — подкани го дружелюбно Хесер. — Какво толкова?

— Между другото, нали не си забравил, че сега ви помогнах? — попита Завулон.

Излязохме от асансьора на единайсетия етаж.

— Не съм забравил — каза Хесер. — И съм готов да ти се притека на помощ…

— На Дневния патрул — поправи го Завулон.

— На московския Дневен патрул — съгласи се Хесер, — в ситуация, в която това няма да навреди на целите и интересите на Нощния патрул или на хората.

— Уклончиво, но приемливо — кимна Завулон. — Враг мой любезни, аз даже донякъде ти съчувствам. Имам силното подозрение, че този ваш „тигър“ не е човек.

— Защо „наш“? — поинтересувах се аз.

— Защо не човек? — попита Хесер.

— Готов съм да отговоря на един въпрос — съобщи радостно Завулон. — Избирайте на кого от двата.

Хесер изсумтя презрително и каза:

— Общо взето, отговорите и на двата въпроса са елементарни. Той изобщо нямаше аура. Едва ли би могъл да я замаскира пред няколко Висши. И изглеждаше различно на всеки от нас. Значи изобщо не е материален, а просто се отразява в съзнанията ни. А е „наш“, защото се интересува от момчето, което сега е под наша закрила.

— Тоест изобщо няма нужда от отговорите ми? — зарадва се Завулон.

Понякога ми се струва, че те могат да пикират така вечно.

— Отговори на въпроса на Антон — каза Хесер. — Защо „тигърът“ е наш проблем?

Завулон кимна.

— Така да бъде. Според мен работата не е там, че той преследва момчето. Може би той просто е искал да го погали по главата и да му пожелае успех в борбата за делото на Светлината? Много по-интересно е, че „тигърът“ си тръгна след моята поява.

— Той просто не рискува да се бие на два фронта — каза Хесер, който с всяка изминала секунда ставаше все по-мрачен.

Завулон се разкикоти.

— Не се и надявай! Моето предположение е, че не е искал да ме нарани.

— Сродни души? — попитах аз.

— Ти си като малките деца, Антоне! — упрекна ме Завулон. — Кога това е пречело на Тъмните? В настоящия момент Дневният патрул ви отстъпва по сила. И ако той беше унищожил всички нас, Нощният патрул щеше да е просто обезкървен, докато Дневният би бил практически мъртъв.

— Поддържането на равновесието е работа на Инквизицията — каза Хесер. — За това ли намекваш?

— Не, Хесер. Намеквам за това, че равновесието се поддържа още и от самия Сумрак. Това е сумрачна твар. Ти може и да не вярваш в тях, но…

Няколко секунди Хесер и Завулон се пронизваха с погледи. Искаше ми се да кажа: „Ама не можете да се сбиете!“, но не бях сигурен, че ще се окажа прав.

Напрежението се разреди при отварянето на вратата на един от апартаментите. През вратата бавно, тържествено, като костенурка от черупката си, подаде глава една бабка. Всъщност тя не беше дори и на петдесет, но изглеждаше именно като старица, карикатурната руска „бабушка“ в представите на американците или европейците — подпухнала, със захабен халат, чехли върху дебелите чорапи и даже със забрадка. Да се побъркаш направо! Такива обикновено можеш да ги видиш само около църквата.

— И какво застанахте тук? — попита бабката. — Махай се от килимчето ми, изверг!

Завулон погледна учудено в краката си. Настина беше стъпил върху ъгълчето на килимчето, сложено от бабката пред вратата на апартамента й. Килимчето явно беше видяло и други, по-хубави времена. Някога е било част от голяма черга от синтетично влакно, за каквито са се редили на опашка в съветски времена. После, когато дори поливинилхлоридът се е обезцветил от изминалите години, чергата се е покрила с петна, на места е била изгорена от цигари, полежала е на неостъклената тераса. Валяли са я дъждове. Опитвали са я да я гризат побърканите градски молци. Обърнали са върху нея буркан с боя.

А после са разрязали полуизгнилата черга на парчета, които са започнали да слагат пред вратата като килимче.

Завулон кимна подчертано учтиво и отстъпи от килимчето.

— Да пиете ли дойдохте тук? — попита бабката. — Идете на деветия етаж, там живеят едни пияници. А тук хората са порядъчни.

Най-странното беше, че Завулон изобщо не се ядоса на бабката. Той я изучаваше с живия интерес на ентомолог, с когото се е опитала да осъществи контакт хлебарка. По-скоро Хесер кипна.

— Отиваме на гости при съседите Ви — казах аз. — Всичко е наред, не се безпокойте.

— При Олга? — зарадва се старицата. — Пристави сте, нали? Какво, не си плаща кредитите ли? А аз й казвах — няма какво да капризничи! Живее без мъж, отглежда си кюфтето, и ту ремонт прави, ту в чужбина се мотае… — В гласа й се прокрадна искрената ненавист на човек, който никога не ходи никъде… — Ту телевизор с плосък екран купува, ту води кюфтето си по секции и кръжоци…

— Антоне, направи нещо — помоли ме Хесер. — Аз… страх ме е да не се престарая.

— Да, поработи — кимна Завулон. — Ако искаш, я реморализирай. Обещавам да не включвам това към лимита ви намеси.

Навярно можех да се опитам да въздействам на бабката. Та тя не е била винаги такава, нали? Няма хора, които да са такива по рождение. Трябва да й се е случило нещо лошо… А може би е заради неизвестен на науката вирус, превръщащ хората в скотове?

— Няма да я реморализирам, страх ме да не се изсиля… — казах аз. — Идете да спите, бабо!

Дори не ми се искаше да разчитам името й. Сякаш се боях да не се омърся от мислите й.

— Да спя? — учуди се бабката.

— Ще спите точно десет часа — казах аз. — А когато се събудите, ще забравите за нас.

Бабката кимна и затвори вратата, като прибра главата в процепа в последния момент.

— Всичко е гениално просто — каза Хесер. И позвъни на съседната врата.

Отвори Олга Юриевна. Очите й бяха леко премрежени, както е при всеки човек, попаднал под мекото, но непреодолимо внушение на Различен.

— Влизайте! — изрече тя с тона на гостоприемна домакиня, отстъпвайки встрани.

Видях Семьон веднага — той стоеше насред стаята, притискайки към себе си с едната си ръка момчето Кеша, а с другата „държейки“ на спусък някакво много неприятно заклинание. Семьон е много опитен и умел. Но след като бях видял „тигъра“ със собствените си очи, разбирах, че никакъв опит и майсторство не би помогнал на Семьон.

При появата ни Семьон въздъхна с облекчение и махна с ръка, разпръсвайки заклинанието. После каза:

— Това са приятели, Кеша, всичко е наред…

След това се обърна към нас, още по-емоционално:

— Благодаря. Ако знаехте колко се радвам да ви видя! Дори и теб… Завулоне.