Сергей Лукяненко
Нов патрул (22)

Глава 3

Има един прост начин да разбереш как се чувства някой слепец — да си затвориш очите и да се опиташ да направиш нещо. Нещо лесно и обичайно. Което обикновено правиш „без да гледаш“ — да извадиш лъжица от кутията на масата, да запалиш цигара, да сложиш диск в плеъра.

Трябват ти не повече от пет минути, за да разбереш всичко веднъж завинаги.

Може да се проведе и по-хуманен експеримент. Да прикрепиш към корема си десеткилограмова тежест и да я покриеш с голяма и мека възглавница. Само че тежестта трябва непременно да е чуплива и такава, че да ти е много жал да я разбиеш. И да походиш така поне денонощие. И да поспиш с тази тежест…

Така или иначе, не може да се получи пълна аналогия, но кой знае защо опиталите подобна тренировка мъже започват да скачат в градския транспорт като попарени, щом зърнат бременна жена.

Магията, естествено, не ни е дадена по рождение (ако не броим дъщеря ми) и не е толкова безценна като едно дете. Магията е само допълнително удобство в живота. Като същия този дяволски „буркан“ върху скъпа кола… или депутатско удостоверение за имунитет, при вида на което на катаджиите им избиват петна и те козируват с омраза на нарушителя. Е, нима не мога да изкарам без магия едно денонощие?

Макар че, естествено, щеше да е добре да си оставя „Сферата на невнимание“. Като магически аналог на „буркана“… притрябвала ми е!

Впрочем аз разбирах защо мислите ми непрекъснато се връщаха към пластмасовата синя гадост, която проблясва с крякащ звук на покривите на мерцедесите и беемветата. Случвало ми се е да се прибирам вкъщи макар и денем, но вече в часа пик (всъщност след като новият кмет на Москва отдели на всеки проспект по една лента „за градски транспорт“, часът пик в Москва се разтегли до целия ден плюс час от нощта), и изпреварващите ме по лентата за насрещното движение чиновнически коли са предизвиквали у мен едновременно и отчаяна завист, и жестока омраза. Опитах се да си спомня дали съм виждал в поне една друга държава коли със специална сигнализация — е, с изключение на полицейските коли и бърза помощ. Спомних си само няколко случая — един в Лондон и един в Испания или Италия.

А отдясно имаше празна лента, отделена с непрекъсната линия. Кой знае защо колите с буркани не отиваха там, макар че от какво да се притесняват? За този половин час, който прекарах в бавно пълзящото задръстване, по отделената лента преминаха два автобуса и две-три коли с черни стъкла и без номера. На една от колите — огромен „Лексус офроуд“, стъклото откъм прозореца на шофьора беше спуснато, зад волана седеше мургав юноша с мобилен телефон в ръката. Той практически не гледаше пътя. По-рано в милиционерските сводки такива ги наричаха „лица с кавказка националност“, в последно време започнаха да използват политкоректното „роден в Северен Кавказ“, което във всекидневната реч бързо се трансформира просто в „роденец“.

Ех, поне автобусите и такситата да вървяха по отделената лента в непрекъснат поток, както това става по целия свят! Нямаше да е толкова обидно! Щеше да е ясно, че плащаш от времето си за комфорта да се возиш в собствената си кола, докато ползващи градския транспорт получават правото да се движат без задръствания…

Но автобуси не се забелязваха. Впрочем и шофьорите, освен няколко особено уверени в себе си „роденци“, не излизаха на тази лента.

Запалих цигара. После я смачках в пепелника и тръгнах да завивам надясно. Пропускаха ме не чак с радост, но спокойно — задръстването беше сплотило шофьорите, но все още не ги беше довело до озверяване. След като минах четири редици от коли, пълзящи в три ленти, аз излязох на отделената лента и дадох газ.

Май при нас бяха наслагали камери навсякъде? Е, нека ми изпратят глобата по пощата, ще се изплюя и ще я платя… Движех се бодро напред, все пак поглеждайки в километража, за да не превиша шейсет километра в час. Далеч пред мен се носеше лексусът. Покрай пътя бавно човъркаха асфалта и твърдата есенна почва „родените в Северен Кавказ“. На всеки човъркащ се падаха по трима-четирима безцелно стоящи отстрани или с любопитство наблюдаващи бавната река от проблясващи коли. Гастарбайтерите приключваха със свалянето на асфалта от тротоара, за да го заменят по новата мода с тротоарни плочки. Между тях лавираха редки минувачи, прескачайки от островчетата оцелял асфалт до участъците от по-равна земя. Млада майка съсредоточено и непреклонно буташе напред детска количка, сякаш не забелязваше заобикалящия я кошмар. Изведнъж си представих как някъде наблизо, само че преди седемдесет години, някоя също толкова млада жена е бутала количка, извозвайки земята от строителството на противотанковите ровове — към Москва са настъпвали фашистите. Но ако тогава мъчителният й труд е бил осмислен подвиг, то сега се е превърнал в безсмислено мъчение.

Гастарбайтерите свършиха, започна просто прекопан тротоар, покрай който бяха складирани колони от сиви, мрачни бетонни плочки. Интересно, а какво е пречело първо да сложат плочките на този участък от тротоара, а след това да започнат да разкопават следващия?

Нямаше отговор на този въпрос. Затова пък на края на разорания тротоар, там, където беше по-чисто, беше паркирана кола на пътна полиция и две униформени момчета радостно ми махаха с палки.

Завих към банкета, спрях и свалих стъклото.

— Старши сержант Роман Тарасов! — съобщи бодро приближилия се милиционер, млад и румен.

— Редови шофьор Городецки! — кой знае защо също толкова бодро и даже закачливо отговорих аз, подавайки книжката си и документите на колата.

— Нарушаваме правилата! — каза сержантът с усмивка.

— Точно така! — не опитах да споря аз. — Нямах повече сили да стоя в задръстването.

— Тази лента е за градския транспорт! — обясни ми като на дете полицаят. — Не виждате ли?

— Виждам — признах си аз. — Но видях и лексуса, който мина покрай Вас. И не видях нито един автобус за последния четвърт час.

Сержантът се поумърлуши, но все пак продължи да се усмихва.

— Лексусът… той е голям, почти като автобус. — Изглежда, той се опита да се пошегува. — А това, че няма автобуси, не е повод за нарушения!

— Съгласен съм, че не е повод — кимнах аз. — Но все пак, защо не спряхте лексуса?

Сержантът ме погледна, сякаш съм идиот.

— Вие какво, не видяхте ли номера му?

— Не го видях — казах. — И той всъщност изобщо нямаше номер! Между другото, също нарушение… и стъклата бяха затъмнени повече от разрешеното. Цял букет от нарушения.

— Букет… — сержантът се намръщи, като от зъбобол. — Веднъж момчетата спряха такъв букет… и излетяха от работа. Добре поне, че не ги съдиха! А аз знаеш ли как си изпатих от тази работа?

— Как? — учудих се аз още повече.

Полицаят се напрегна. В погледа му се появи онази смес от предпазливост и гнусливост, с която нормалните хора гледат някой неадекватен.

— Излизане на лентата за градския транспорт — каза сухо той. — Глоба три хиляди рубли.

— Признавам — отново се съгласих аз. — Напишете ми квитанция.

Сега вече той започна да ме гледа съвсем предпазливо.

— Вие като че ли бързахте, гражданино Городецки…

— Бързах.

— И колата Ви… не е лексус… — блесна той с мъдра забележка.

— Правилно наблюдение! — възкликнах аз. — Форд е.

— Можем да опитаме да решим ситуацията… за половината — съвсем тихо каза полицаят. — И писането на квитанцията е продължителна работа…

Започна да ме напушва смях. Той беше някакъв… съвсем гладен. Разбира се, през последните седемнайсет години не бях живял като обикновените хора. Но все още помнех някои неща.

От времето на срещата ми с Пастухов при ВДНХ те изобщо не се бяха променили…

— Знаеш ли, Роман, напиши ми квитанцията — казах аз. — На мен, разбира се, би ми се искало да икономисам пари и да не губя време. Но ми е противно. Разбираш ли?

Нещо в лицето му трепна.

— А на мен да не мислиш, че не ми е противно? — каза тихо той. — Че едни не смееш да ги спреш… други ти подхвърлят огризки… че в града на родителите ми затвориха всички заводи, а пенсиите им не стигат за нищо… че всичко наоколо… а аз… — Той млъкна, махна с ръка и ме погледна мрачно. Подаде ми документите. — Тръгвай…

— А с глобата какво? — попитах аз.

— Нищо! — той се обърна и тръгна към партньора си.

Погледнах след него. Понякога за реморализация не е необходима магия. Жалко само, че такова вълшебство действа за кратко… и не на всички… и невинаги…

Докато бавно завивах обратно в дясната лента, чух репликата на партньора на сержанта:

— Какво става?

— А, това е… актьор, популярен, от театъра и киното… — непохватно излъга Тарасов. — Нека върви…

Спуснах стъклото, вмъкнах се между прашен нисан и раздрънкана стара волга, дадох мигач, благодарейки им, че са ме пропуснали. И погледнах часовника си.

Нищо, след половин час ще съм си вкъщи.

Оттук пеша е двайсет минути, ако се мине напряко, през дворовете…

 

 

Всъщност наближих дома ми след четвърт час — нещо в загадъчния механизъм на московските задръствания се превключи и колите се задвижиха по-живо. Спрях край вкъщи, на обичайното място, и съобразих, че много отдавна съм направил върху това удобно кътче от асфалта заклинание, пречещо на други хора да паркират там. Дали да не съм принципен докрай и да преместя колата? Би било глупаво, защото и без това никой нямаше да паркира на това място.

Така че реших да не смятам по-рано направеното заклинание за нарушение, излязох и заключих колата. Сега трябваше да се прибера вкъщи, там способностите на Различен със сигурност нямаше да ми потрябват.

Телефонът изпиука. Погледнах екрана.

„Скъпи, купи черен и бял хляб, олио, десетина яйца, наденички. И тоалетната хартия свършва.“

Светлана винаги пишеше есемесите с главни букви и препинателни знаци. На някои това им е смешно, а други даже ги нервира. Но на мен ми харесваше.

Свих рамене и тръгнах към най-близкия супермаркет — „Кръстопът“. Както е известно, от древни времена кръстопътищата са смятани за места на срещи на зли сили, вампири и тъмни магьосници. Ненапразно са предпочитали да ги погребват там, за по-сигурно забивайки в гърдите им трепетликов кол с прикрепени към него текстове от свещените писания. Така навярно са се появили и първите пътепоказатели…

Съвременните супермаркети, непредпазливо приели това наименование, не се ползваха с особено уважение в Москва — заради ниския ентусиазъм и разнородността на клиентелата. Но на мен винаги ми е било по-уютно там, отколкото в немноголюдните „Азбуки на Вкуса“, „Глобуси на Гурме“ или „Седми континенти“.

Не се налагаше да вървя много, пет минути. Но по пътя успях да помисля с горчив сарказъм, че именно днес, когато съм се отказал от използването на магия, непременно ще попадна в някаква неприятна ситуация. Младичката касиерка ще ме излъже в сметката и ще ме наругае. До касата ще брои в дланта си копейки и горчиво ще ридае, връщайки от лентата обратно в кошницата пилешки бутчета и просо, бабичка пенсионерка. Голобрад юноша ще тръгне да купува евтина водка или силна бира, а касиерката (същата, която ще ме излъже в сметката) ще се направи, че не забелязва възрастта му.

Общо взето, непременно ще се случи някаква гадост, за която в обикновена ситуация бих могъл да изхарча достъпните за моя ранг слаби реморализиращи заклинания — „упрек“, „срам“ или даже „позор“, наказвайки порока и възстановявайки справедливостта.

Но и сега не възнамерявах да се предавам. Ще докажа на всички, и на първо място — на самия себе си, че съм способен да живея като обикновен човек, запазвайки достойнството си и правейки живота около себе си по-добър. Ще засрамя касиерката (и какво се е заяла с мен тази непозната девойка?), ще платя сметката на бабичката, която ще ме благославя, а на юношата, намислил да си пийне, сурово ще обясня каква е вредата от употребата на алкохол в тийнейджърска възраст. Общо взето, ще постъпя както обикновено, само че без да използвам магия.

Та нали с пътната полиция се получи!

Така че, когато си взех кошница и се отправих на пътешествие из магазина (така… олиото — ето го… ето и яйцата…), бях готов на всичко. Наденички… хляб… тоалетната хартия е на изхода, ще взема там…

Застанал на опашката пред касата, машинално взех от рафтовете захарен бонбон и шоколадово яйце с играчка. Помислих си, че последните месеци тези традиционни подаръци вече не предизвикват у Надя предишния бурен възторг.

Какво да се прави. Децата порастват, преди да се усетим.

На опашката наистина имаше бабичка. И тийнейджър с някаква бутилка. И касиерката се оказа младичка, нагла на вид, че и с пиърсинг на носа.

Вътрешно се приготвих.

Бабичката сложи върху лентата пиле, пакет булгур (какво е това, излиза, че способността ми за предвиждане работи дори при блокирана магия?) и, малко неочаквано, бутилка масандровски „Кагор“^[1]. След това от старото портмоне се появи и дебитна карта.

— Терминалът ми не работи, само с налични… — започна касиерката.

— А аз длъжна ли съм да знам, че терминалът не работи? — мигновено се хвърли в атака бабката.

— Нали съм сложила табелка… — касиерката замълча, ловко загреба покупките на бабката и ги пренесе на съседната лента. — Лейла, обслужи бабата, без да чака…

Мърморейки нещо възмутено, старицата мина на съседната каса, все пак подхвърляйки едно „благодаря“ на касиерката с пиърсинга. Тийнейджърът нервничеше, поглеждаше си часовника, но чакаше. Аз изучавах табелката: „Молим за извинение, дебитните карти временно не се обслужват“.

Мъж с външността на строителен работник се сдоби с два пакета юфка и с бутилка силна бира, след което с уверена крачка се насочи към аптечната будка. Не се съмнявах какво възнамеряваше да си вземе — или „антисептична течност, съдържание на спирт 96%“, или настойка от глог, която, освен всичко друго, имаше и приятна миризма. А следващият го тийнейджър се сдоби съвсем не с алкохол, а с някаква витаминизирана лимонада „с естествени компоненти“. Разбира се, може би и той възнамеряваше да смеси тази лимонада с настойка от глог, но реших да не мисля лоши неща за хората. Иначе и аз ще започна да ги мисля за непълноценни.

Девойката бързо маркира покупките ми и даже ме дари с дежурната уморена усмивка. Замислен, тръгнах към изхода.

От една страна — Лас не беше прав. Мога да живея без магия, не е проблем… А от друга страна — излизаше, че наистина съм отвикнал от това, ако обикновеният поход до магазина се превръща за мен в очакване на подвиг…

Между другото, какви ги говореше Лас за дебитните ни карти?

Тръгнах към банкоматите. Извадих картата си, повъртях я в ръце. Беше издадена от някаква неизвестна за мен Commonwealth Bank of Australia, което, общо взето, беше странно. Малко ли са руските банки или филиалите на известните чуждестранни? Пъхнах картата в процепа на банкомата, въведох ПИН кода. Така… да опитаме… „наличност по сметка“. Няма информация. Разбира се, банкоматът принадлежеше на „Райфайзен“, а аз никога не бях виждал в Русия банкомати на австралийската банка. Навярно бих имал успех, ако ги потърся в Австралия. Струваше ми се, че и в Тайван бях видях логото им… но не ми беше хрумнало да проверя баланса.

Интересно, какъв смисъл имаше Нощният патрул да издава на сътрудниците си дебитни карти на банка, която не провежда никаква дейност в Русия и няма представителства?

Е… например, за да не могат сътрудниците да проверят баланса.

А защо изобщо е необходимо това?

Избрах в менюто „теглене на пари“. После „различна сума“. Усмихнах се на каламбура. Различна сума за Различния… Обичайното ограничение за еднократно теглене на пари е трийсет хиляди рубли.

Набрах „30 500“ и натиснах потвърждение.

Банкоматът се замисли за секунда и започна да шумоли с банкнотите.

Въведох ПИН кода повторно. Влязох в теглене на пари. Избрах в менюто долари. Забавих се, преди да въведа сумата.

Не, това е лудост…

„25 000“. Потвърждение.

Банкоматът просто няма да може да ми даде двеста и петдесет банкноти!

Вътрешността на машината затрака. Подаде се пачка стодоларови банкноти. Като насън аз я изтеглих и я пъхнах в джоба си. Банкоматът не ми иска паролата отново — той се зае отново да брои банкнотите. Стоях, опитвайки се да прикрия процепа с банкнотите от любопитните погледи — Русия още не беше прихванала европейската деликатност по въпроса.

Още една пачка пари.

Шумолене на банкноти — броене на новата порция…

И какво ще правя с двайсет и пет хиляди зелени? Мога да си купя нова кола, но за какво ми е…

И това, всъщност, е отговорът.

Светлите Различни не са аскети и не са безкористни. Ние обичаме да се обличаме красиво и да си похапваме вкусно. И от нов телевизор няма да се откажем. И от нова кола.

Но за разлика от Тъмните, на нас това ни е… неудобно? Ние сякаш се стараем да живеем по утопичния комунистически лозунг: „От всекиго според способностите, всекиму според потребностите“. Само че своите способности ги оценяваме сами… и понякога достатъчно критично. И като резултат занижаваме и потребностите си.

Какво да се направи, за да могат убедените алтруисти да не си отказват нищо? Отговорът е прост — да бъдат отучени да смятат. Ето ви дебитни карти, момчета. Вашата заплата (и повярвайте, началството знае колко сте заработили) ви се привежда по сметка… възползвайте се.

Навярно ние сме единствената организация в света, без значение дали човешка или Различна, където началството се опитва да измами редовите си служители, като им увеличава заплатата.

А по-точно — не я ограничава по никакъв начин.

Смешно…

— Това не е най-разумната постъпка за Различен, блокирал способностите си — казаха тихо иззад гърба ми. — Имам предвид — разходката из вечерна Москва с джобове, пълни с долари.

— Мисля, че разходките из вечерен Лондон или вечерен Ню Йорк с такава сума също не са много разумни — отговорих аз, без да се обръщам. — Знаех, че ме следиш, Арина.

Вещицата тихо се разсмя. Приключих с прибирането на парите в джобовете и се обърнах към нея.

Тя изглеждаше превъзходно. Както винаги.

— Специално заради мен ли блокира магията си? — попита тя. — За да ме подмамиш?

— Не — признах си аз честно. — Обзаложих се… с един приятел.

— Дали можеш да живееш без магия? Е, и как е? — В гласа на Арина имаше неподправен интерес.

— Куп дребни неприятности, но може да се живее.

— А аз не мога — въздъхна Арина. — Превръщам се в грохнала развалина… Между другото, и ти не си докрай честен. Блокирал си магията си, но ти е останало здравето на Различен, вижда се магическата ти аура — и никой вампир или върколак няма да рискува да те нападне…

— Блокирах каквото можах — мрачно изрекох аз. — По-добре кажи какво смяташ да правиш?

— Аз? — искрено се учуди Арина. — Ще те изпратя до вкъщи, за да не ти навреди някой. Ще си поговорим по пътя… Заклевам се, че няма да те нараня! А ти няма ли да ме нападнеш?

Разбира се, аз можех да сваля установената от самия мен магическа блокировка. Но това би отнело няколко минути и Арина щеше да го почувства.

— Докато не се прибера вкъщи — не, няма да те нападна.

— Чудесно — зарадва се вещицата. — Да си тръгнем тихичко, че вече се стъмва и силите на злото излизат да ловуват.

Помислих си, че при вида на Арина всяка сила на злото, която поне малко разбира от магия, ще напълни гащите, но не изказах тази банална мисъл. Усмихвайки се един на друг, ние излязохме от супермаркета и тръгнахме към дома ми.

Това, че Арина прекрасно знаеше къде живея, изобщо не ме учуди.

— Как е пророчеството ти? — попита небрежно Арина, когато се бяхме отдалечили едва на няколко крачки.

— Никак. Ти нали открадна флашката.

— О, прощавай, забравих да се извиня за това хулиганство — отговори Арина, без изобщо да се смути. — Но не мога да повярвам, че един компютърджия не е запазил копие.

— И Хесер не повярва — въздъхнах аз. — Преровиха цялата ми къща, провериха компютъра и ноутбука… взеха играчката…

— Само няма нужда да лицемерничиш — изсумтя Арина. — Ти ли не можеш да запазиш копие така, че да не го намерят? Пращаш го на някой имейл, например…

— Мислех си за това — кимнах аз. — Но то също се проследява елементарно…

— Така или иначе разполагаш с този файл — каза Арина убедено. — Впрочем… искаш ли просто да ти върна тази флашка? На мен вече не ми трябва.

— Аз ще я унищожа, Арина. Можеш да я отнесеш на Хесер, той се интересуваше.

— Виж, при Хесер нещо не ми се ходи… — разпери ръце Арина. — Ти си този, който ми е интересен. Какво ще правим?

— Повтарям — аз не съм чувал пророчеството! — отговорих аз раздразнено. — Не съм го чувал! Не искам и да го чувам!

Арина замълча. Повървя известно време, размишлявайки за нещо свое си. После каза:

— Ще ти се наложи да го чуеш. Това е важно, Антоне. Повярвай ми.

— А после Тигъра ще дойде за мен? Е, ще ми се наложи да решавам дали да разкрия пророчеството на хората, или да умра? Покорно благодаря! Оставям този избор на теб!

— Антоне, всичко е по-сложно, отколкото си мислиш.

— Животът винаги е по-сложен, отколкото си го представяме. Достатъчно! Омръзна ми, разбираш ли? Омръзна ми да решавам вместо другите! Омръзна ми да защитавам Нощния патрул. Омръзна ми да се сражавам за доброто! Всичко ми омръзна!

Не осъзнах веднага, че стоя и крещя, а редките минувачи ни заобикалят. Арина също се спря и ме погледна мрачно. После каза:

— Антоне, разбирам те. И аз самата не съм във възторг от случващото се. Но ти си длъжен да чуеш това пророчество. И ще го чуеш.

— И как ще го постигнеш? — попитах аз. — Ще ме принудиш? Отново ще нарушиш клетвите си?

— Отново? — учуди се Арина. — Аз нищо не съм нарушавала. Не съм заклевала, че няма да ти открадна панталоните и флашката. — Тя се изкикоти, после отново стана сериозна. — Не, Антоне, нямам намерение да се възползвам от временната ти безпомощност и да те принуждавам да чуеш пророчеството. Ти сам ще го направиш.

Разсмях се и ускорих крачка. Арина се забърза подир мен.

— Антоне! Помниш ли вица за това как да накараш котката да се оближе под опашката?

— Не.

— А би трябвало. Макар да е детски, той демонстрира различните подходи към решаването на проблемите… Та там действат представители на три народа. Американецът хипнотизира котката. Французинът дълго и грижливо я дресира…

— Според мен я дресира китаецът… — казах аз, без да се спирам.

— Няма значение. А руснакът намазва котката с горчица, след което тя започва да се ближе доволно и с песен. Та и ти така, Антоне — ще чуеш пророчеството сам, и с песен!

— И кое ще бъде горчицата? — попитах аз.

— Дъщеря ти. Пророчеството на момчето засяга Надя.

— Какво? — обърнах се аз.

Арина разпери ръце.

— Каквото чу. И няма защо да ме гледаш така, аз не съм виновна… Довиждане, Антоне. Когато поискаш да поговорим за пророчеството — повикай ме. Просто ме призови през Сумрака. Аз ще те чуя.

Тя махна с ръка, демонстрирайки ми Минойската сфера, и изчезна.

— Дърта смотана вещица! — извиках аз. — Интригантка! Побъркана!

Отговори ми само тишина.

Смотана, дърта, побъркана интригантка…

Да, разбира се.

Но добре ме намаза с горчицата. Усещаше се професионалистът.

Чак когато излизах от асансьора, се сетих, че съм забравил да купя тоалетна хартия.