Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (6)

Четвърта глава
Приказката за рибаря и тигана

Да накарам леля Пру да каже единственото нещо, което исках да чуя от нея точно когато ми бе нужно, бе все едно да си помислиш, че можеш да накараш слънцето да изгрее по твоя воля. Все в някакъв момент, и вероятно по-скоро, отколкото по-късно, ще разбереш, че ти се намираш в неговата власт, а не то в твоята. Поне с мен бе така.

Не можех да погълна още един карамелов бонбон, прокаран през гърлото ми с още една чаша студен чай, докато едно или повече малки кучета се взираха в мен, независимо че още не бях получил единственото нещо, което исках да знам. Налагаше се да започна отначало.

— Трябва да отида в „Рейвънуд“, лельо Пру. Трябва да ми помогнеш. Искам да видя Лена.

Леля ми се намръщи и метна кутията с бонбони обратно на плота.

— О, разбирам. Сега аз „трябва“, щот’ „трябва“ и пак „трябва“… Някой умря и та направи генерал? Да не ка’еш сегичка, че искаш и статуя и свой парк, а? — изсумтя тя отново.

— Лельо Пру… — предадох се аз. — Съжалявам.

— И тъй „трябва“.

— Но за мен е много важно да разбера как да стигна до „Рейвънуд“.

Знаех, че звуча отчаяно, но ми беше все едно, защото наистина бях отчаян. Не бях успял просто да си представя как се озовавам там, не можех да приложа въображението си. Трябваше да има и друг начин.

— Знайш много добре, че с мед се привличат повече пчели, скъпи. Минаването от другата страна не е подобрило маниерите ти, Итън Уейт. Да тормозиш тъй една стара жена…

Вече започвах да губя търпение от игричките на леля Пру.

— Казах, че съжалявам. Все още съм нов в това, забрави ли? Можеш ли да ми помогнеш, ако обичаш? Знаеш ли как да стигна до „Рейвънуд“?

— А ти знайш ли колко съм уморена от тоз разговор?

— Лельо Пру!

Тя стисна зъби и вирна брадичка, както правеше Харлон Джеймс, когато захапеше някой кокал.

— Трябва да има начин да я видя. Майка ми дойде при мен два пъти. Веднъж в огъня, който запалиха Ама и Туайла в гробището, и веднъж в стаята ми.

— Доста сила е туй, да пресичаш от едната на другата страна, но твойта майчица винаги е била по-силна от повечето хорица. Що не попиташ нея? — каза раздразнено леля Пру.

— Пресичане?

— Пресичането отвъд. Не е работа за слабаци. Повечето от нас просто не могат се мръдна оттук.

— Какво означава това?

— Означава, че не мож’ да пра’иш сладко, докат’ ощ’ са учиш как да кипваш водата. Тря’а нещата да си следват реда. Да свикнеш с врялата вода, преди да скочиш в нея.

Хъм… Не че леля Пру можеше да направи сладко или някаква зимнина, която да не прогори дупка в стомаха ти, поне според Ама.

Скръстих ръце на гърдите си, вече безкрайно отегчен.

— И защо трябва да скачам във врялата вода?

Тя ме погледна, докато си вееше със сгънат лист хартия, както правеше през хилядите недели, когато я карах на църква със сестрите й. После люлеещият се стол спря да се люлее. Лош знак.

— Искам да кажа… госпожо — допълних аз и задържах дъха си, докато столът започна да скърца отново. Този път заговорих по-тихо. — Ако знаеш нещо, моля те, помогни ми. Каза, че си виждала леля Грейс и леля Мърси. А и аз те видях в деня на погребението ти.

Леля Пру изви устни, сякаш протезите я боляха. Или сякаш се опитваше да не издаде мислите си.

— Тогаз бе напълно объркан от оназ история с половината ти душа. Мо’еше да виждаш какви ли не неща, коит’ не са подходящи за очите на смъртните. И аз самата не съм виждала Туайла от тоз ден, пък тя бе таз, коят’ ма преведе отвъд.

— Не мога да открия начин сам, лельо.

— Разбира се, че мо’еш. Нещата не стават така, да са изтърсваш тук и да очакваш всичко да ти се поднесе на тепсия. Не мож’ да искаш да ти сготвя рибата и да ти я дам, когат’ е по-правилно да та науча да си я ловиш сам.

Отпуснах глава в ръцете си. Точно в този момент щях да бъда много доволен, ако някой ми поднесеше сготвена риба.

— И къде човек може да се научи да лови риба наоколо?

Не последва отговор.

Вдигнах глава и видях, че леля Пру бе задрямала в люлеещия се стол, а листът, с който си вееше, бе паднал в скута й. Никой не можеше да събуди леля Пру от дрямката й. Не и когато бе жива, вероятно и сега бе същото.

Въздъхнах и внимателно взех импровизираното ветрило от ръката й. То се разгъна от едната страна и разкри крайчеца на нещо нарисувано. Приличаше на една от картите й, само че недовършена, по-скоро драсканица. Леля Пру не можеше да стои дълго, без да започне да рисува и чертае нещо, дори и в отвъдния свят.

После осъзнах, че това не бе карта на „Градината на вечния покой“. Или ако беше, то значи гробищният свят бе по-голям, отколкото смятах.

Това не бе просто каква да е карта.

Беше карта на „Lunae libri“.

* * *

— Как може да има „Lunae libri“ в отвъдния свят? Тя не е гроб, нали?

Майка ми не вдигна глава от книгата си на Данте. Не беше ме погледнала и когато отворих входната врата. Не чуваше и дума, когато потънеше в света между страниците. Четенето за нея бе като пътуване.

Пъхнах пръста си между пожълтелите страници и размахах длан пред очите й.

— Мамо?

— Какво? — сепна се тя, сякаш се бях промъкнал изневиделица зад гърба й.

— Нека ти спестя времето. Гледал съм филма. Офис сградата изгаря в огъня — предадох й аз версията на Линк за „Ад“.

Затворих книгата и й подадох листа на леля Пру. Майка ми го взе и го изглади с ръце.

— Винаги съм знаела, че Данте е изпреварил много своето време — усмихна се тя, въртейки листа в ръцете си.

— Защо леля Пру е начертала това? — попитах аз, но тя не отговори на въпроса ми. Просто продължи да се взира в листа.

— Ако започнеш да се питаш защо леля ти е направила едно или друго нещо, ще бъдеш зает до края на вечността.

— Защо й е трябвала карта? — настоях аз.

— На леля ти й трябва някой друг, с когото да си говори освен с теб.

Това бе всичко, което ми каза. После се предаде, стана и ме прегърна.

— Ела. Ще ти покажа.

Последвах майка си на улицата, която не беше улица, чак докато стигнахме до парцела, който не бе парцел, и до познат гроб, който не бе гроб. Застинах на място веднага щом познах къде се намираме.

Майка ми положи ръка на надгробния камък на Макон, нежна усмивка озари лицето й. Бутна камъка и той се плъзна назад. Пред мен се разкри входният коридор на „Рейвънуд“, призрачен и пуст, сякаш нищо не се бе променило, само дето семейството на Лена бе заминало за Барбадос или някое друго такова място.

— И сега какво?

Не можех да събера сили да пристъпя вътре. Каква полза щях да имам от „Рейвънуд“ без Лена или близките й? Чувствах се още по-зле от това, че бях тук, в дома й, и все така далече от нея.

Майка ми въздъхна.

— Как така какво? Ти беше този, който искаше да отиде в „Lunae libri“.

— Говориш за тайния път в тунелите? Той ще ме доведе до „Lunae libri“, така ли?

— Е, определено не говоря за Окръжната библиотека на Гатлин — усмихна се майка ми.

Тръгнах напред и влязох в коридора. Затичах се.

Когато тя успя да ме настигне, вече се бях добрал до старата стая на Макон в имението. Отметнах килима и вдигнах капака на вратата в пода.

Ето го. Невидимото стълбище, което водеше надолу в чародейския мрак.

И отвъд него, към чародейската библиотека.