Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (9)

Седма глава
Кръстословици

Докато наблюдавах как Линк и Лена изчезват в посока към „Рейвънуд“, знаех, че има още едно място, което трябва да посетя, още един човек, когото да видя, преди да се върна обратно. Тя владееше имението „Уейт“ в много по-голяма степен, отколкото всеки от рода ни някога би могъл. Тя го обсебваше, макар да бе смъртна жена от плът и кръв.

Част от мен се ужасяваше, притесняваше се колко съсипана щеше да бъде тя. Но трябваше да я видя.

Бяха се случили лоши неща и не можех да променя това, независимо колко силно ми се искаше. Всичко се бе объркало и дори фактът, че бях успял да видя Лена, не ме накара да почувствам, че може би нещата щяха да се оправят.

Както би казала леля Пру, всичко се обърна с главата надолу.

Независимо дали в този или в някой друг свят, Ама бе единственият човек, който можеше да ме принуди да се стегна и да оправя бъркотията, която бях забъркал.

* * *

Седях на тротоара от другата страна на улицата, чакайки слънцето да залезе. Не можех да се насиля да помръдна. Не исках. Исках само да гледам как слънцето потъва зад къщата, зад простора за пране и старите дървета, зад живия плет. Исках да наблюдавам как светлината на слънцето се скрива и светват светлините на моя дом. Потърсих познатия отблясък от лампата в кабинета на баща ми, но той още бе тъмен. Сигурно имаше лекции в университета, сякаш нищо не бе станало. Така навярно бе по-добре, много по-добре даже. Чудех се дали още работи по книгата си, онази за Осемнайсетата луна, освен ако възстановяването на реда не бе сложило край на въодушевлението и идеите му.

В кухненския прозорец обаче имаше светлина.

Ама.

Втора светлина проблесна през малкия квадратен прозорец до него. Сестрите гледаха някое от любимите си предавания по телевизията. И тогава, на фона на трептящата светлина, забелязах нещо странно. На старото ни миртово дърво в двора нямаше окачени бутилки. Онова, на което Ама закачваше големи, празни стъклени бутилки, за да улови всеки зъл дух, който би решил да се мотае около къщата ни, и да му попречи да влезе вътре.

Къде бяха изчезнали бутилките? Защо Ама вече не се нуждаеше от тях?

Станах и приближих до двора. Виждах през кухненския прозорец как тя седи до старата ни дървена маса — вероятно решаваше кръстословица. Можех да си представя как се движи моливът й по листа, почти чувах звука от дращенето му.

Прекосих ливадата и застанах на алеята, точно пред прозореца. Поне веднъж бях доволен, че никой не може да ме види, защото надзъртането през чуждите прозорци нощем в Гатлин предизвиква дори най-добродушните жители да извадят пушките си. Но пък от друга страна, има доста неща, заради които местните вадят пушките.

Ама вдигна глава и погледна към мрака навън като елен, уловен в светлината на фаровете на автомобил. Можех да се закълна, че ме видя. После зад мен проблеснаха истински фарове и осъзнах, че тя не гледа към мен. Беше баща ми, шофиращ старото волво на майка ми. Той мина право през мен и влезе в алеята. Сякаш не бях там. Което в доста голяма степен си бе самата истина.

Стоях пред къщата, която бях пребоядисвал толкова лета подред, и посегнах да докосна една от оставените от четката следи от боя, близо до вратата. Ръката ми отчасти потъна в стената. Изчезна вътре, донякъде както изчезваше, когато преминавах през чародейската врата на „Lunae libri“, онази, която приличаше на обикновена стара решетка. Дръпнах ръката си и я погледнах.

На мен ми изглеждаше съвсем добре.

Пристъпих по-напред, в самата странична врата на къщата, и се озовах в горящ капан, сякаш бях влязъл в запалена камина. Явно пъхането на ръката бе едно нещо, но да вляза с цялото си тяло в къщата, бе съвсем различно.

Отидох до входната врата. Нищо. Не можах дори да вкарам крака си и да премина прага. Опитах да вляза през прозореца над кухненската маса и през онзи над мивката. Пробвах и със задните прозорци, и с тези отстрани, и дори с котешката вратичка, която Ама бе направила за Лусил.

Без успех.

После разбрах какво става, защото се върнах обратно пред кухненския прозорец и видях какво всъщност прави Ама. Не решаваше кръстословицата на „Ню Йорк Таймс“, нито дори тази в „Звезди и ивици“. Държеше игла, а не молив в едната си ръка и парче плат в другата. Правеше нещо, което я бях виждал да прави хиляди пъти, и то не бе свързано с опита й да подобри нечий речник или да разкара някого да си гледа работата и да не се занимава с нея. Беше свързано с това да пази душите на хората, да пази града ни.

Защото Ама зашиваше малко снопче с различни билки и други съставки в една от нейните прочути торбички амулети, като онези, които намирах постоянно в чекмеджетата си, под матрака и понякога дори в джобовете си. Като се имаше предвид, че не можех да пристъпя вътре в къщата, явно ги шиеше, без да спира, откакто бях скочил от водната кула.

Както обикновено, тя използваше амулетите си, за да защити дома на Уейт, и нямаше начин да преодолея предпазните й мерки. Ивицата сол, поръсена по перваза на прозорците, бе по-плътна от всякога. За първи път за мен вече нямаше съмнение, че нейните налудничави защити наистина предпазват нашата къща. За първи път забелязах странното сияние на солта, сякаш каквото и да бе това, което всъщност бе поръсено, се издигаше като преграда във въздуха около перваза на прозорците.

Супер.

Разтърсвах мрежестата врата в задната част на къщата, когато забелязах стълбището, водещо към килера на Ама в мазето. Сетих се за тайната врата в малката стая с рафтовете по стената, онази, която вероятно е била използвана за бягството на робите преди години. Опитах се да си спомня къде излиза тунелът, в който бяхме открили Temporis porta, магическата врата, водеща към залата на Съвета на пазителите.

После си спомних, че вратата на тунела води до полето от другата страна на път номер 9. Веднъж тунелът ме бе извел от дома ми; може би сега щеше да ме вкара вътре.

Затворих очи и си представих мястото, напрягайки се колкото можех по-силно. Когато се опитвах да се пренеса мислено някъде преди, не се беше получило. Но това не означаваше, че не можех да опитам отново. Майка ми бе казала, че този начин действа при нея. Може би просто трябваше да си представя, че съм на някое място, без да мисля за нищо друго, и щях да намеря своя път дотам. Все едно имах вълшебни червени обувки като в „Магьосникът от Оз“. Нищо, че нямах…

Представих си мястото, на което се провеждаше панаирът. Представих си цигарените фасове и пожълтялата трева, и калната пръст със следите от сергиите на панаира и караваните. Нищо не се получи.

Опитах отново. Пак нищо.

Не бях сигурен как го прави това един средностатистически призрак или Блудник. Което ме връщаше в изходна позиция. Почти се бях предал и се канех да си тръгна, като обмислях, че ако стигна до път номер 9, можех да се метна в някой случайно минаващ оттам пикап и да поема нанякъде.

И тъкмо когато всичко ми се струваше вече напълно невъзможно, се замислих за Ама. Замислих се как толкова силно искам да вляза в къщата си, че направо усещах вкуса на желанието — като пълна догоре чиния с печеното свинско на Ама. Замислих се колко много ми липсва тя, как исках да я прегърна, да си получа доброто мъмрене и да развържа връзките на престилката й, както бях правил през целия си живот.

В мига, в който тези мисли се оформиха ясно в съзнанието ми, стъпалата ми започнаха да бръмчат, сякаш ме пробождаха милиони иглички. Погледнах надолу, но не ги видях. Чувствах се като ефервесцентна таблетка, която някой разтваря в чаша вода — всичко около мен започна да бълбука и да съска.

После изчезнах.

* * *

Озовах се в тунела, точно срещу Temporis porta. Древната врата изглеждаше толкова забранена за мен в смъртта, колкото беше и в живота, и аз с удоволствие я оставих зад себе си, като тръгнах по тунела към дома на Уейт. Знаех къде отивам, дори в мрака.

Тичах по целия път към вкъщи.

Продължих да тичам, докато стигнах до вратата на килера, после тръгнах нагоре по стълбището и влязох в кухнята. След като преодолях проблема със солта и амулетите, стените не бяха никаква трудност.

Сякаш минавах пред екрана, опънат на стената, на който Сестрите прожектират стотиците си снимки от круиза, на който са били, но внезапно поглеждах надолу и се оказваше, че корабът се носи по вълните право под мен или пък над мен. Така се чувствах и сега — просто проекция, нереална като нечие морско пътешествие до Бахамите.

Ама не вдигна глава, когато приближих. За първи път в живота ми дъските по пода не проскърцаха и се сетих за всички онези случаи, когато това щеше да ми бъде от полза. Когато се опитвах да се измъкна от кухнята или от къщата или да избягам от бдителния поглед на Ама. За това ми беше нужно направо чудо и обикновено бягството ми бе неуспешно.

Някои от уменията на Блудниците щяха да са ми от полза, когато бях жив.

Сега бих дал всичко на света някой да разбере, че съм наистина тук. Странно как се променят нещата. Както казват, май наистина трябва да внимаваш какво си пожелаваш.

После се сепнах. Всъщност миризмата от фурната ме накара да спра на място.

Защото в кухнята миришеше като в рая. Или поне така, както би трябвало да мирише той — напоследък мислех много за тези неща. Двете най-невероятни миризми на света. Свинско със специалния сос „Каролина голд“ беше едната от тях. Бих познал прочутия сос с горчица на Ама навсякъде, да не споменавам опеченото на бавен огън свинско, което се предаваше и разпадаше на късчета при първия допир на вилицата.

Другата миризма бе на шоколад. Не просто на шоколад, а на най-гъстия, най-тъмен шоколад наоколо, което означаваше, че се пече прочутият фъдж кейк на Ама с шоколадов пълнеж, любимият ми от всичките й десерти. Онзи, който никога не правеше за състезание, благотворителна разпродажба или нуждаещо се семейство — а само за мен, на рождения ми ден, когато получех отлични оценки или когато имах много, много скапан ден.

Това бе моят кейк така, както лимоненият пай бе на чичо Абнър.

Седнах на най-близкия стол до кухненската маса и хванах главата си с ръце. Кейкът не бе за мен, за да го ям аз. Бе за нея — бе дар, жертвоприношение. Нещо, което да остави на гроба ми в „Грийнбриър“.

От мисълта за този кейк с шоколадов пълнеж, поставен на прясната пръст до малкия дървен кръст, ми се доповръща. Бях нещо по-лошо и от мъртъв.

Бях един от Великите, но много по-малко велик.

Таймерът за яйца изпиука и Ама избута стола си назад, направи последен бод на торбичката с амулет и я остави на масата.

— Не искаме кейкът ти да бъде прекалено сух, нали, Итън Уейт? — Ама отвори вратичката на фурната и оттам лъхна силна жега с аромат на шоколад. Бръкна с ръкохватките си толкова навътре, че се притесних да не се подпалят. После издърпа кейка с въздишка и почти го метна на котлона. — Нека да поизстине малко. Не искам момчето ми да си изгори устата.

Лусил бе подушила храната и дойде в кухнята да се поумилква. Скочи на масата, както винаги, и зае най-подходящата за докопване до вкусотиите поза. Когато ме видя, изръмжа ужасено. Очите й се втренчиха в мен, сякаш бях направил нещо много обидно лично за нея.

Хайде, Лусил. Ти и аз, толкова неща сме преживели заедно.

Ама я погледна.

— Какво има, старо момиче? Искаш нещо да кажеш ли?

Лусил изръмжа отново. Тя ме изпортваше на Ама. Първо си мислех, че се бои от мен и ще ми създаде проблем, после осъзнах, че всъщност ми прави услуга.

Ама слушаше. Това бе повече от слушане — мръщеше се и се оглеждаше из стаята.

— Кой е тук?

Погледнах отново към Лусил и се усмихнах, посягайки да я погаля по главичката. Тя изви гальовно гръб под дланта ми.

Ама оглеждаше кухнята с орловите си очи.

— Не смей да идваш в дома ми. Не щем никакви духове да се мотаят наоколо. Няма какво да вземеш. Само няколко съсипани, престарели дами и разбити сърца.

Пресегна се бавно към буркана на плота и хвана Еднооката заплаха. Ето я. Смъртоносната й, опасна, могъща дървена лъжица на правосъдието. Дупката по средата приличаше повече от всякога на едно всевиждащо око и не се съмнявах, че то може да ме види, също като Ама. В това състояние — каквото и да бе то — виждах съвсем ясно, че това нещо наистина притежава странна мощ. Също като солта то искреше и оставяше светлинна следа след себе си във въздуха, докато Ама размахваше лъжицата. Предполагам, че силата може да приема всякакви форми и размери и когато става дума за Еднооката заплаха, аз съм последният човек на света, който ще се усъмни в това.

Размърдах се неудобно в стола си. Лусил ме стрелна още веднъж с поглед и изсъска. Сега бе станала наперена и дръзка. Искаше ми се да й изсъскам в отговор.

Тъпа котка. Това все още е моят дом, топчеста Лусил.

Ама погледна към мен, сякаш се вглеждаше право в очите ми. Беше зловещо колко точно усещаше къде се намирам. Вдигна лъжицата високо над главите и на двама ни.

— Чуй ме сега. Не ми е приятно, че си пъхаш носа в кухнята ми, непоканен. Или се махай от къщата ми, или ще ти дам да разбереш, ясно ли е? Няма да позволя да се бъркаш в работите на това семейство. Те и без това са на края на силите си.

Нямах много време. От мириса на торбичките на Ама ми се повдигаше, да си призная, а и нямах много опит в призрачните дела, ако така можеше да се определи състоянието ми. Бях напълно на чужда територия.

Взирах се в тунела с шоколадов пълнеж на кейка. Не исках да го ям, но знаех, че трябва да направя нещо с него. Нещо, с което да накарам Ама да разбере — както с Лена и сребърното копче. Колкото повече мислех за кейка, толкова повече идеята се избистряше в главата ми.

Пристъпих напред към Ама и кейка, избягвайки предпазливо лъжицата, и пъхнах пръста си във фъджа, колкото надълбоко можех. Не беше лесно, имах чувството, че се опитвам да сграбча шепа цимент минути преди да се е втвърдил напълно.

Но се получи.

Загребах голямо парче от кейка и го оставих да падне настрани, плъзгайки се по котлона на печката. Все едно бях отхапал от него — дупката приличаше на гигантска захапка, оставена от зъбите на невидим човек. Или призрак.

— Не — прошепна Ама. Взираше се с широко отворени очи, държейки все така лъжицата в едната си ръка и престилката си в другата. — Итън Уейт, ти ли си?

Кимнах, въпреки че тя не ме виждаше. Явно обаче Ама почувства нещо, защото отпусна лъжицата и се тръсна на стола срещу мен, а сълзите й потекоха като на бебе, занесено за кръщенето си в църквата и за първи път заобиколено от купища хора, които се взират в него, докато го потапят в студената вода.

Между сълзите и хлипанията й ги чух. Просто прошепнати, но чух тези думи така ясно, сякаш тя бе изкрещяла името ми.

— Моето момче…

Ръцете й трепереха, докато се държеше за ръба на старата маса. Ама може и да беше една от най-великите гадателки в целия Юг, но все пак бе смъртна.

Аз бях станал нещо друго.

Поставих ръката си над нейните ръце и мога да се закълна, че тя преплете пръсти с моите. Залюля се леко на стола си, както правеше, когато пееше любимия си църковен химн или когато бе на път да реши някоя особено трудна кръстословица.

— Липсваш ми, Итън Уейт. Повече, отколкото можеш да си представиш. Не мога да гледам кръстословиците си. Не помня как да сготвя печеното. — Изтри сълзите си с длан и я задържа там, на челото си, сякаш имаше главоболие.

И ти ми липсваш, Ама.

— Не се отдалечавай много от къщи, не още, разбра ли ме? Трябва да ти кажа някои неща съвсем скоро.

Няма.

Лусил ближеше лапичката си и мъркаше доволно. После скочи от масата и изръмжа още веднъж, за всеки случай. Тръгна да излиза от кухнята, но спря, за да погледне отново към мен. Чух я как ми говори, толкова ясно, сякаш наистина имаше човешки глас.

Е? Хайде, тръгвай вече. Губиш времето ми, момче.

Обърнах се и прегърнах Ама, обвивайки дългите си ръце около цялото й крехко телце, както бях правил безброй пъти преди.

Лусил спря и наклони глава в очакване. Затова постъпих както винаги когато имах работа с тази луда котка.

Станах и я последвах.