Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (39)

Трийсет и седма глава
Това, което думите никога не казват

„Ама Тредо бе обявена официално за мъртва след изчезването й от дома на Уейт, дома на Мичъл и Итън Уейт, на «Котън Бенд», Гатлин…“

Спрях да чета. Седях на масата в кухнята, където нейната любима Едноока заплаха я очакваше тъжно в буркана на плота. Струваше ми се невъзможно, че четях некролога на Ама. Не и когато все още надушвах мириса на любимите й червени лютиви бонбони и на графита от молива й.

— Продължавай. — Леля Грейс се бе привела над рамото ми, опитвайки се да разчете шрифта, който бе прекалено дребен за нейния диоптър.

Леля Мърси седеше в инвалидната си количка от другата страна на масата, до баща ми.

— По-добре да кажат нещо хубаво за пая й. Или, кълна се в добрия Бог, шъ отида в „Звездите“ и шъ им дам да се разберат.

Леля Мърси все още смяташе, че градският ни вестник се казва така — кръстен на стария флаг на Конфедерацията.

— „Звезди и ивици“ — поправи я внимателно баща ми. — И съм сигурен, че ще се постараят да напишат само хубави неща за всички таланти на Ама.

— Хъм… — изсумтя леля Грейс. — Хората тук не знаят нищо за таланта. Години наред църковният хор не каза една добра дума за пеенето на Прудънс Джейн.

Леля Мърси скръсти ръце на гърдите си.

— А тя имаше глас на ангел, верно си е.

Изненадах се, че леля Мърси може да чуе изобщо нещо без слуховия си апарат. Двете ми лели продължаваха да обсъждат некролога, когато Лена влезе в главата ми с Келтската нишка, за да си поговори с мен.

Итън, добре ли си?

Добре съм, Лена?

Не звучиш добре.

Справям се.

Дръж се. Идвам.

Лицето на Ама се взираше в мен, отпечатано на страницата на вестника в черно и бяло. Беше с най-хубавата си неделна рокля, онази с бялата якичка. Запитах се дали някой й бе направил тази снимка на погребението на майка ми или на това на леля Пру. Или пък на Макон.

На толкова много погребения бяхме ходили.

Оставих вестника на издрасканата дървена маса. Мразех некролози. Пишеше ги някой от вестника, човек, който не беше познавал Ама. Бяха разбрали всичко погрешно. Имах още една причина да мразя „Звезди и ивици“. Затворих очи, слушайки как Сестрите фучат за всяка дума от некролога на Ама и за това как Телма не може да направи кашата както трябва. Знаех, че това бе техният начин да изкажат уважението си към жената, която бе отгледала баща ми и мен. Жената, която им правеше кана след кана със студен чай и се грижеше да не излизат за църква с повдигнати над чорапогащниците си поли. След известно време спрях да ги слушам. Чувах само тихия шум от оплакването на самата къща, която също жалеше за Ама.

Дъските на пода пукаха, но този път знаех, че Ама не е в стаята си. Никоя тенджера или тиган не тракаше, никакви ножове не нападаха дъската за рязане, не усещах мириса на топла храна, носещ се от фурната. Нямаше и да има, освен ако с баща ми не се учехме да готвим. Нямаше нито една тенджера с храна, оставена на верандата от загрижени добронамерени домакини. Не и след тази смърт. Никой не би се осмелил да донесе жалкото си свинско печено в памет на Ама Тредо. А и ако го бяха донесли, ние нямаше да го ядем. Не че някой в тази къща вярваше, че тя ни бе напуснала наистина.

Поне така казваха.

— Тя шъ си дойде отново, Итън. Така се и появи, без да каже нит’ дума в деня, когат’ ти съ роди.

Беше вярно. Ама отгледала баща ми и се преместила в Уейдърс Крийк при семейството си. Но, както разказваше семейната история, в деня, в който родителите ми ме донесли от болницата, тя се появила на вратата с торбичката си с принадлежностите за плетене и се нанесла отново в къщата.

Сега обаче Ама си бе отишла и нямаше да се върне никога. Знаех го най-добре от всички. Погледнах към протърканите дъски, точно пред вратичката на фурната.

Липсва ми, Лена.

И на мен.

И двете ми липсват.

Знам.

Чух как Телма влезе в кухнята, захапала голям къс тютюн.

— Добре, момичета. Мисля, че емоциите бяха прекалено много за всички ни за една сутрин. Нека отидем в другата стая и видим какво можем да спечелим в „Познай цената“.

Тя ми смигна и забута количката на леля Мърси към коридора. Леля Грейс се затътри след тях, а Харлон Джеймс се влачеше в краката й.

— Надявам се, че са се отказали от онези ледени кутии, дет’ сами правят вода.

Баща ми се протегна за вестника и продължи да чете оттам, където бяхме спрели.

— „Заупокойната служба ще се проведе в църквата в Уейдърс Крийк.“

В главата ми изплува спомен — Ама и Макон, застанали един срещу друг в мъгливото мочурище в една дяволски странна нощ със сбъркана луна.

— О, по дяволите! Опитах се да поговоря с всички. Ама не искаше никаква служба — изпъшка баща ми. — Но никой не пожела да ме чуе. Сигурно сега фучи някъде и мърмори: „Не разбирам защо си губите времето да ме оплаквате. Кълна се в Спасителя, аз не бих си губила моето“.

Усмихнах се. Татко наклони глава наляво, както правеше Ама, когато се разбесняваше.

— „С.У.Е.Т.А. Пет букви, водоравно. Това е всичко, излишно суетене и безсмислица, Мичъл Уейт.“

Този път се разсмях, защото баща ми беше прав. Тя мразеше да бъде в центъра на вниманието, особено когато бе намесен обичайният погребален панаир на Гатлин.

Баща ми прочете следващия пасаж.

— „Госпожица Ама Тредо е родена в окръг Гатлин, Южна Каролина, шесто от седемте деца в семейство Тредо.“ Седем деца? Ама споменавала ли е някога своите братя и сестри? Помня само, че ни е говорила за Великите — зачуди се той. — „По някои сведения кариерата й като прочута пекарка в областта е от поне петдесет години, както и участието й в също толкова местни панаири.“ — Той поклати отново глава. — И нито дума за соса й „Каролина голд“? Мили боже, надявам се, че Ама не седи на някой облак отгоре и не чете това. Ще ни съсипе с мълнии.

Няма да го направи, помислих си аз. Ама не се интересува какво мислят те за нея. Не и хората от Гатлин. Седи си някъде на верандата с Великите и играе карти.

Баща ми продължи да чете.

— „Госпожица Ама остави скърбящи не само семейството си, но и кръг близки приятели.“ — Той сгъна вестника и го метна на масата. — Къде е частта, в която госпожица Ама остави след себе си две от най-скърбящите, гладни и тъжни момчета, живеещи в дома на Уейт? — потропа нервно той с пръсти по дървения плот между нас.

Отначало не знаех какво да кажа.

— Татко?

— Да?

— Ще се оправим, знаеш го, нали?

Беше вярно. Това бе правила Ама през цялото време, ако се замислиш. Беше ни подготвяла за времето, когато тя нямаше да е с нас. Баща ми със сигурност го знаеше, защото отпусна ръката си тежко на рамото ми.

— Да, млади господине. Знам го.

Не казах нищо друго.

Седяхме заедно в кухнята, загледани през прозореца навън.

— Всичко друго ще бъде ужасно неуважително. — Гласът му звучеше приглушено и знаех, че той плачеше. — Тя ни е възпитала много добре, Итън.

— Определено го направи.

Аз също се борех с напиращите сълзи. Предполагам, че и това щеше да бъде проява на неуважение, както би казал баща ми — да се разциврим, но и двамата го правехме. Така щеше да бъде отсега нататък.

Това беше реалността.

Болеше ме — направо ме убиваше — но беше истинско. Както бе истинска загубата на майка ми. Трябваше да го приема. Може би това бе начинът, по който вселената се разплиташе, поне тази част от нея.

Правилното нещо и лесното нещо никога не са едно и също.

Ама ме бе научила на това.

— Може би тя и Лила Джейн сега ще се грижат една за друга. Може би седят заедно и си говорят, докато похапват пържени домати и пият студен чай — разсмя се баща ми, въпреки че сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.

Нямаше представа колко близо бе до истината, а и аз не му обясних повече.

— Череши — само това казах.

— Какво? — погледна ме той объркано.

— Мама обича череши. Направо от купата, помниш ли? — Обърнах се към него. — Но не мисля, че ще успеят да се вредят да кажат и дума от бърборенето на леля Пру.

Той кимна и ме докосна с ръка.

— На майка ти това никога не й е пречело. Тя просто винаги е искала да я оставят насаме с книгите й. Поне докато и ние не отидем при нея.

— Поне — казах аз, но не можех да вдигна очи към него. Сърцето ми блъскаше яростно в гърдите ми и не знаех какво изпитвам в този миг. Част от мен искаше да му каже, че бях видял мама. Че тя е добре.

Седяхме така, без да помръдваме и да говорим, докато усетих, че сърцето ми забива в един друг, познат ритъм.

Лена? Ти ли си?

Излез навън, Итън. Чакам те.

Чух музиката, преди да видя през прозореца Бричката да се появява на алеята. Надигнах се и кимнах към татко.

— Ще изляза да се видя за малко с Лена.

— Не се притеснявай, остани колкото време ти е нужно.

— Благодаря, татко.

Обърнах се, за да изляза, и хвърлих последен поглед към баща си, седящ сам до масата с вестника. Не можех да го направя. Не можех да го оставя просто така.

Посегнах към вестника.

Не знам защо го взех. Може би исках да я задържа с мен още малко, може би не исках баща ми да седи сам, измъчван от всички тези чувства, загледан в тъпия вестник с лошата кръстословица и още по-лош некролог.

И тогава получих просветление.

Дръпнах чекмеджето на Ама и извадих молив номер 2. Вдигнах го, за да го види баща ми. Той се ухили.

— Подострен до крайност. Но после се оказва, че може още повече.

— Това би искала тя, един последен път.

Татко се облегна назад в стола си, докато успя да достигне до чекмеджето, бръкна вътре и метна към мен „Ред Хотс“, любимите й лютиви бонбони.

— Един последен път.

Прегърнах го.

— Обичам те, татко.

После протегнах ръка и избърсах солта, струпана по перваза. Тя се посипа по кухненския под.

— Време е да пуснем духовете вътре.

* * *

Изминах едва половината стъпала на верандата, когато Лена се появи. Тя се хвърли в прегръдките ми, обвивайки тънките си крака около кръста ми. Вкопчи се в мен, а аз я стиснах здраво, сякаш никой от нас не искаше да пуска другия за нищо на света.

Имаше електричество, много електричество. Но когато устните й намериха моите, нямаше нищо друго, освен сладост и покой. Като прибиране у дома, когато домът означава истинско убежище, а не буря.

Всичко бе различно между нас, вече нищо не ни разделяше. Не знаех дали бе заради новия ред, или заради пътуването ми до края на отвъдния свят и обратно. Каквато и да бе причината, вече можех да държа ръката на Лена, без тя да прогаря дупка в дланта ми.

Докосването й бе топло, пръстите й бяха нежни, целувката й сега бе просто целувка. Целувка, която бе толкова необикновена и обикновена, колкото може да бъде една целувка. Не беше електрическа буря или огън, нищо не избухваше, нямаше дори лек токов удар. Лена ми принадлежеше по същия начин, както аз й принадлежах. И можехме да бъдем заедно.

Клаксонът на Бричката ни стресна и ние се откъснахме един от друг.

— О, я стига. — Линк подаде глава от прозореца. — Ще остарея, докато седя тук и ви чакам да се натискате.

Ухилих му се, но не можех да се отдръпна от Лена.

— Обичам те, Лена Дюшан. Винаги съм те обичал и така ще бъде до края на света. А и след това.

Думите бяха истина, като първия път, когато ги казах, в деня на Шестнайсетата й луна.

— И аз те обичам, Итън Уейт. Обичам те от първия ден, в който се срещнахме. Или още преди това — погледна ме Лена в очите и се усмихна.

— Много преди това — усмихнах й се в отговор, потъвайки в очите й.

— Но трябва да ти кажа нещо — каза тя и се долепи до мен. — Нещо, което вероятно трябва да знаеш за момичето, което обичаш.

Стомахът ми се преобърна.

— Какво?

— Името ми.

— Сериозно ли говориш?

Знаех, че чародейците научават истинското си име, след като бъдат призовани, но Лена не бе пожелала да ми го каже преди, независимо колко пъти я бях молил. Накрая се отказах и реших, че тя сама ще прецени кога да ми го каже. Явно подходящият момент бе сега.

— Все още ли искаш да го знаеш? — ухили се тя, защото вече бе наясно с отговора ми.

Кимнах.

— Джоузефин Дюшан. Джоузефин, дъщеря на Сарафина.

Последната дума бе едва прошепната, но аз я чух така гръмко, сякаш я бе изкрещяла от покрива на къща.

Стиснах ръката й.

Името й. Последното липсващо парченце от семейния й пъзел и единственото, което не можех да намеря на фамилното й родословно дърво.

Още не й бях казал за майка й. Част от мен искаше да вярва, че Сарафина се бе отказала от душата си, за да бъда отново с Лена — че саможертвата й бе нещо повече от отмъщение. Някой ден щях да й разкажа какво бе направила майка й за мен. Тя заслужаваше да знае, че Сарафина не бе изцяло и съвършено зла.

Клаксонът избипка отново.

— Хайде, влюбени гълъбчета. Трябва да вървим към „Дейри Кийн“. Всички ни чакат.

Сграбчих Лена за ръката и я повлякох към Бричката.

— По пътя се налага да спрем на едно място.

— Ще включва ли тъмни чародейци? Ще ми трябват ли ножиците?

— Отиваме само до библиотеката.

Линк отпусна чело на волана.

— Не съм си подновявал читателската карта, откакто бях на десет. Май имам по-голям шанс да оцелея при среща с тъмни чародейци.

Застанах пред вратата на колата и погледнах към Лена. Задната врата се отвори от само себе си и двамата се качихме там.

— О, човече! Сега какво, шофьор ли съм ви? Вие, чародейците и смъртните, изобщо не знаете как да проявявате уважение към човек. — Линк наду музиката, сякаш изобщо не искаше да чуе какво щях да му отговоря.

— Уважавам те и оценявам всичко, което си направил — пернах го шеговито по тила.

Той като че ли изобщо не го усети. Говорех на Линк, но гледах Лена. Не можех да спра да я гледам.

Беше по-красива, отколкото си я спомнях, по-красива и по-реална.

Увих кичур от косата й на пръстите си и тя отпусна лицето си до дланта ми. Бяхме заедно. Беше ми трудно да мисля, да гледам и дори да говоря за нещо друго. После се почувствах гузен, че се чувствам толкова добре, когато все още носех „Звезди и ивици“ в задния си джоб.

— Чакай. Чуй само… — Линк направи пауза. — Точно от това имах нужда, за да довърша новата си песен. „Захарно момиче. Болката е толкова сладка, че да те погледна аз…“

Лена отпусна глава на рамото ми.

— Споменах ли, че братовчедка ми се върна?

— Разбира се, че се е върнала — усмихнах се аз.

Линк ми намигна в огледалото за обратно виждане. Пернах го пак по тила, докато колата потегляше.

— Мисля, че някой ден ще станеш рок звезда — казах аз.

— Трябва да поработя отново по демото си, нали знаеш? Защото щом завърша, потеглям направо към Ню Йорк, към голямата сцена…

Линк дуднеше обичайните глупости, като в доброто старо време. Точно както трябваше да бъде. Това бе последното доказателство, от което се нуждаех.

Наистина си бях у дома.