Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (27)

Двайсет и пета глава
Вратата на смъртта

Линк застана над тялото на Ейбрахам, наблюдавайки как то се разпада на малки частици от нищо. Ридли дойде до него и преплете ръката си в неговата.

— Вземи ножиците, Hot rod. Може да ни потрябват, ако ми се наложи да се измъквам от някоя клетка някой ден.

Линк издърпа любимото си оръжие от това, което бе останало от тялото на кървавия инкубус.

— Искам да използвам възможността да благодаря на ръководството на гимназия „Джаксън“. Стойте в училище, деца — заяви тържествено той и пъхна ножиците обратно в колана на дънките си.

Джон пристъпи до него и стовари ръката си на рамото му.

— Благодаря ти, че спаси задника ми. По твоя начин, като смъртен…

— Знаеш, имам някои умения все пак — ухили се доволно Линк.

Чичо Макон изтупваше панталоните си от пръстта.

— Не мисля, че някой би оспорил това твърдение, мистър Линкълн. Добре изиграно. Точността на появата ви бе безпогрешна.

— Откъде знаеше, че сме тук? — попитах аз. Да не би Ама да бе видяла нещо и да ни бе издала?

— Мистър Брийд бе достатъчно любезен да остави бележка.

Обърнах се към Джон, който подритваше смутено пръст с ботуша си.

— Казал си му къде отиваме? Ами плановете ни? Какво стана с онази част, в която се съгласихме да не казваме нищо на чичо ми?

— Не съм му казал. Бележката бе за Лив — отговори той свенливо. — Не можех да изчезна, без да се сбогувам с нея.

Линк поклати глава.

— Сериозно, пич? Още една бележка? Защо просто не остави карта?

Това беше втори път, в който гузната съвест на Джон и една от бележките му бяха довели Лив — или в този случай чичо ми — до него.

— Всички трябва да сте благодарни за сантименталните наклонности на мистър Брийд — каза чичо ми. — В противен случай предполагам, че тази вечер щеше да има доста трагичен резултат.

Линк сръга Джон.

— И все пак си лигльо.

Спрях да ги слушам.

Защо Лив не може да си държи устата затворена?

И в този момент друг глас прозвуча в главата ми.

Мисля, че определено не е редно да обвиняваш Лив за своите грешки. Бях като ударена от гръм. Чичо ми никога преди не бе използвал Келтската нишка, за да общува с мен. Явно бе получил това умение след трансформацията си в чародеец.

— Но как…?

— Знаеш, че способностите ми постоянно се променят. Боя се, че тази се появи неочаквано — сви невинно рамене той.

Наистина? Мислеше, че можеш да се оправиш сама с Ейбрахам, на гробището?

— Но откъде знаехте къде сме? — попита Джон. — Това не го бях написал в бележката.

О, господи…

— Чичо Макон? Да не би да можеш да четеш мисли?

— Хъм… доста ми е трудно — щракна чичо ми с пръсти и Бу се появи на хълма. Като познавах чичо си, това бе на практика признание.

Усетих как косата ми се повдигна на раменете, когато лек вятър се завихри около мен. Опитах се да се успокоя.

— Шпионирал си ме? Мисля, че се бяхме разбрали за това!

— Това беше преди ти и приятелите ти да решите, че можете сами да се преборите с Ейбрахам Рейвънуд — повиши глас той. — Не си ли научи вече урока?

„Книгата на луните“ лежеше в калта, Луната на корицата й гледаше право към небето.

Линк се наведе да я вдигне.

— Не бих направила това, Hot rod — обади се Ридли. — Нямаш чак толкова инкубуска същност в себе си.

Тя вдигна книгата и допря близалката до устните си, все едно я целуна.

— Не искаме тези хубави ръце да изгорят, нали?

— Благодаря ти, маце.

— Не ме наричай…

Линк грабна близалката от ръката й.

— Да, да, знам…

Гледах как се взираха един в друг. Всеки идиот можеше да види, че са влюбени, но май те бяха единствените двама идиоти, които не го виждаха.

Сърцето ми се сви и се сетих за Итън.

„липсващото парче

сърцето ми

спомените ми

аз

другата половина

липсващата половина

спри“

Не исках да мисля по този начин, не исках да пиша стихотворения, дори само наум, когато чичо ми можеше да ги чуе. Трябваше да отправя съвсем различно послание.

— Рид, дай ми я.

Тя кимна и ми подаде „Книгата на луните“. Книгата, която почти бе убила Итън и после чичо Макон. Книгата, която винаги вземаше повече, отколкото даваше. Част от мен искаше да я хвърли в огъня и да гледа как тя гори, макар да се съмнявах, че нещо толкова обикновено и смъртно като огъня може да я унищожи.

И все пак опитът може би си струваше, ако така щяхме да попречим на дори още само един човек да я използва, за да нарани някой друг — или себе си. Но Итън се нуждаеше от нея и аз му вярвах. Каквото и да правеше, вярвах, че той не би я използвал, за да нарани някого. И не бях сигурна, че в момента можеше да навреди на себе си.

— Трябва да я отнесем на гроба на Лила.

Чичо Макон ме изгледа, непозната смесица от тъга и тревога се бе появила в очите му.

— Добре.

Познавах този тон. С него угаждаше на желанията ми.

Тръгнах към гроба на Лила Уейт, намиращ се до празния парцел, където добрите хорица от Гатлин вярваха, че е погребан чичо ми. Ридли изпъшка драматично.

— Супер. Още време за мотаене в зловещо гробище.

Линк съвсем небрежно я прегърна през раменете.

— Не се тревожи, маце. Аз ще те пазя.

Ридли го погледна със съмнение.

— Ти ще ме пазиш? Нали осъзнаваш, че отново съм тъмен чародеец?

— Предпочитам да мисля, че си някъде по средата, от сивата страна. Така или иначе, днес съм великодушно настроен. Току-що разгромих чародейската версия на Галактикус, хиперзлодея на всички инкубуси.

Рид тръсна русо-розовата си коса.

— Каквото и да означава това.

Спрях да ги слушам и тръгнах целеустремено през гробището, притискайки „Книгата на луните“ до гърдите си. Чувствах топлината, която тя излъчваше, сякаш кожената корица можеше да изгори мен.

* * *

Коленичих пред гроба на майката на Итън. Тук бях оставила черния камък от гердана си. Тогава явно се получи; надявах се, че и сега щеше да стане.

„Книгата на луните“ със сигурност бе много по-ценна от едно камъче.

Чичо ми се взираше в надгробната плоча. Чудех се колко ли дълго щеше да я обича. Завинаги, предполагах.

Каквато и да бе причината, това място бе нещо като тайна врата, портал, пред който не можех да премина. Важното бе, че Итън успяваше някак да го отвори от другата страна.

Трябваше да го направи.

Оставих книгата на гроба, докосвайки я за последен път. Надявах се да е така.

Не знам защо ти е нужна, Итън. Но ето я. Моля те, ела си у дома.

Чаках, сякаш се надявах да изчезне на мига пред очите ми. Нищо не се случи.

— Може би трябва да си тръгнем — предложи Линк. — Итън сигурно има нужда да няма хора или нещо такова, за да направи призрачните си трикове.

— Той не е призрак — троснах му се аз.

Линк вдигна ръце.

— Съжалявам. Своите блуднически трикове.

Не осъзнаваше, че думата нямаше значение. А образът, който тя предизвикваше в главата ми. Блед, безжизнен Итън. Мъртъв. Както го намерих в нощта на Шестнайсетата ми луна, след като Сарафина го бе пробола. Паниката изпълни дробовете ми, две силни ръце като че ли ги притиснаха и изцедиха целия въздух от тях. Не можех да мисля за това.

— Нека я оставим и да видим какво ще се случи — каза Джон.

— Абсолютно не. — Чичо Макон вече не бе толкова снизходителен към мен. — Съжалявам, Лена, но…

— Ами ако беше Лила?

Лицето му помрачня при споменаването на името й. Въпросът увисна във въздуха, но и двамата знаехме отговора. Ако жената, която обичаше, се нуждаеше от него, щеше да направи всичко, за да й помогне — от тази страна на гроба или от другата.

Знаех го със сигурност.

Той ме погледна, няколко дълги секунди мълча, после въздъхна и кимна.

— Добре. Може да опитаме. Но ако не се получи…

— Да, да… Не можем просто да зарежем най-могъщата книга в чародейския и в смъртния свят на някакъв гроб и да си тръгнем.

Ридли все още зяпаше гроба и дъвчеше дъвка.

— Ами ако някой я намери?

— Боя се, че Ридли е права — въздъхна чичо. — Ще изчакам тук.

— Не мисля, че ще се получи, ако сте тук, сър. Вие сте доста страховита личност, ако ме питате — каза с възможно най-голямо уважение Линк.

— Няма да оставим „Книгата на луните“ без надзор, мистър Линкълн.

Една идея се появи в главата ми, отначало смътно, после се оформи съвсем ясно.

— Може би не е нужно някой да остане при книгата. А нещо.

— А? — Линк се почеса по главата.

Наведох се.

— Бу, ела тук, момче.

Бу Радли се надигна и тръсна черната си козина, която бе гъста като на вълк.

Зарових пръстите си в нея и го погалих зад ушите.

— Доброто ми момче…

— Идеята не е лоша. — Рид пъхна два пръста в устата си и изсвири.

— Наистина ли смяташ, че едно куче ще може да се пребори с Кървавата глутница, ако тя се появи тук? — попита Линк.

Чичо Макон скръсти ръце на гърдите си.

— Бу Радли едва ли може да бъде наречен обикновено куче.

— Дори чародейско куче може да се възползва от малко помощ — каза Рид.

Зад нас изпука клон и нещо изскочи от храстите.

— Мамка му! — извика Линк и бързо извади ножиците от колана си, точно в мига, когато Бейд се приземи грациозно на земята. Гигантската котка, т.е. лъвицата на Леа Рейвънуд изръмжа.

Чичо Макон се усмихна.

— Котката на сестра ми. Чудесна идея. Тя лесно би внушила страхопочитание във всекиго, а за жалост, именно това липсва на моя Бу.

Бу излая обидено.

— Тук, писи-писи… — Ридли протегна ръка и Бейд снижи глава гальовно.

Линк я гледаше втренчено.

— Ти си истинска психарка.

Бейд изръмжа отново към Линк, а Рид се разсмя.

— Просто ревнуваш, защото Бейд не те харесва.

Линк отстъпи крачка назад.

— Добре, но аз няма да я галя.

— Така ще можем да оставим книгата за малко и да видим какво ще се случи — казах аз, прегръщайки Бу. — Ти оставаш тук.

Чародейското куче седна пред гроба като истински охранител, а Бейд се приближи и лениво се излегна пред него.

Изправих се, но все още не можех да се наканя да си тръгна. Ами ако нещо се случеше с книгата? Тя може би беше единственият шанс на Итън да се върне при мен. Можех ли да рискувам?

Джон забеляза колебанията ми и посочи височинката, издигаща се на няколко метра от гроба.

— Можем да отидем там, от другата страна, в случай че те имат нужда от подкрепление, какво ще кажеш?

Ридли подскочи и платформите й се удариха в ръба на гробищния парцел. На Юг това е еквивалентът на счупеното огледало и седемте години лош късмет. Или по-скоро в Гатлин беше така.

Прегърна ме през раменете и размаха близалката си пред лицето ми.

— Хайде. Ще ти разкажа за приключенията си, докато бях в окови.

Линк заподскача до нас.

— Окови ли каза? Те са като белезници, нали?

Изглеждаше прекалено ентусиазиран и нетърпелив да чуе подробностите.

— Мистър Линкълн! — По тона на чичо Макон личеше, че му се иска да го удуши.

Линк замръзна на място.

— Съжалявам, сър. Беше просто шегичка, нали знаете…

Оставих се Ридли да ме отведе от другата страна на хълма, докато Линк се опитваше да замаже положението с чичо ми. Джон се влачеше след нас, стъпваше шумно и тежко с ботушите си като всеки смъртен.

Ако затворех очи, можех да се престоря, че това бяха стъпките на Итън.

Но ми беше все по-трудно да се преструвам. Мислено говорех с него, чрез Келтската нишка, дори без да се усетя, че го правех. Повтарях същите думи, отново и отново.

Моля те, ела си у дома.

Чудех се дали може да ме чуе. Дали вече пътува към мен.

* * *

Броях минутите, чудех се колко време трябва да чакаме, преди да проверим книгата. Дори джафканията на Линк и Ридли не можеха да ме разсеят, което бе достатъчно показателно.

— Мисля, че цялата тази история с четвърт инкубуса се случва само в главата ти — каза Ридли.

Линк се напрегна.

— Да бе, а може би някой друг разби току-що най-злия от злите задници наоколо.

Ридли престорено изви очи.

— О, моля те.

— Вие двамата някога спирате ли въобще? — попита Джон.

Те се втренчиха едновременно в него.

— С какво да спираме?

Канех се да кажа на Джон да не се занимава с тях, когато видях нещо черно да се стрелва в небето.

Гарванът. Същият, който бяхме видели, че ни наблюдава, когато отивахме на срещата с Ейбрахам. Може би ни преследваше. Той се спусна надолу и закръжи над района с гроба на Итън.

— Това е гарванът — казах аз и тръгнах нагоре по хълма.

Джон се появи мигновено до мен.

— За какво говориш?

Линк и другите ни настигнаха.

— Какъв е проблемът?

— Мисля, че този гарван ни преследва.

Чичо Макон се вгледа в птицата.

— Интересно.

Ридли дъвчеше шумно дъвката си.

— Какво?

— Гадател като Амари би ви обяснила как мнозина вярват, че гарваните могат да преминават между световете на живите и мъртвите.

Изкачихме се по хълмчето. Бейд и Бу се взираха втренчено в черната птица.

— И какво? Дори ако прелита от един свят в друг, тази малка черна птица не може да пренесе „Книгата на луните“, нали? — попита Линк.

Не знаех. Но гарванът бе свързан с Итън по някакъв начин. Сигурна бях.

— Защо кръжи така? — попита Джон.

Ридли се мотаеше зад нас небрежно.

— Може би е уплашен от гигантската котка.

Навярно поне този път тя беше права.

— Бейд и Бу, хайде, марш у дома! — провикнах се аз. Ушите на голямата котка щръкнаха нагоре при звука на името й. Бу се поколеба и погледна към чичо Макон.

Той му кимна.

— Тръгвай.

Бу наклони глава на една страна. Бейд се озъби, разкривайки големите си бели зъби, и го последва, като размахваше грациозно опашка, както правят лъвовете от документалните филмчета за животни, които Линк винаги гледа по „Дискавъри“. Той все твърди, че майка му го кара, но напоследък забелязвах, че си ги пуска и сам.

Гарванът закръжи отново и се спусна над главите ни, после кацна на надгробната плоча. Черните му като мъниста очи сякаш се взираха право в мен.

— Защо те зяпа така? — попита Линк.

Погледнах отново към черната птица.

Моля те. Вземи книгата или я накарай да изчезне. Направи каквото трябва, за да я занесеш до Итън.

Чичо Макон ме погледна от другата страна на надгробната плоча.

Той не може да те чуе, Лена. Не можеш да използваш Келтската нишка с птица, опасявам се.

Отвърнах на погледа му. В този момент бях готова да опитам всичко.

Откъде знаеш?

Птицата се спусна надолу, ноктите й докоснаха за миг дебелата кожена подвързия на книгата, после тя изграка и хвръкна отново нагоре.

— Мисля, че книгата я изгори — каза Джон. — Горката птица.

Знаех, че беше прав. Усетих как сълзите изпълват очите ми. Ако гарванът не може да докосне книгата, как ще я предаде на Итън? Оставих черния камък тук, както ме бе помолил той, онзи от гердана ми с талисмани. Не знаех какво е станало с него след това.

— Може би птицата няма нищо общо с това и е просто пратеник, или нещо подобно — предположи Джон.

Подсмръкнах и изтрих сълзите от лицето си.

— И какво е посланието?

Джон ме стисна за рамото.

— „Не се тревожи.“

— Как ще пратим книгата на Итън? Той се нуждае от нея или няма да може… — Не довърших. Не можех да понеса дори да си го помисля.

Бяхме рискували живота си, за да открием Ейбрахам Рейвънуд, после бяхме успели да го убием — Линк успя де. „Книгата на луните“ бе точно тук, в краката ми, а нямаше как да я предадем на Итън.

— Ще измислим нещо, братовчедке. — Ридли вдигна книгата, провлачвайки задната корица по камъка. — Някой трябва да знае какво да правим.

Джон ми се усмихна.

— Някой знае. Особено, когато става дума за тази книга. Хайде, да отидем да я питаме.

Лека надежда запърха в гърдите ми.

— И ти ли мислиш това, което аз си мисля?

Той кимна.

— Денят на президента^[1] е, което последния път, когато проверявах, си беше официален празник.

Ридли придърпа края на минижупа си, който не помръдна и на сантиметър.

— Кой какво си мисли и къде отиваме?

Сграбчих я за ръката и я задърпах надолу по хълма.

— Любимото ти място, Рид. Библиотеката.

— Всъщност не е чак толкова лошо — каза тя, поглеждайки разсеяно яркорозовите си нокти, — като изключим всички онези книги там.

Не коментирах нищо.

В момента само една книга беше от значение и целият ми свят — както и бъдещето на Итън — зависеше от нея.