Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (10)

Осма глава
Счупени бутилки

Лусил задраска с лапички по вратата на Ама и тя се отвори. Плъзнах се вътре през процепа след котката. Стаята изглеждаше едновременно и по-добре, и по-зле от последния път, когато я бях видял, в нощта, когато скочих от водната кула. В онази нощ бурканите със сол, речните камъни и пръстта от гробищата — съставките на множеството амулети на Ама — не бяха по местата си на рафтовете, както и поне две дузини бутилки. Книгите й с „рецепти“ бяха разпилени по пода и никъде не се виждаха нито един амулет или кукла. Стаята беше отражение на настроението на Ама — изгубена и отчаяна по такъв начин, че ме болеше само като си спомнех за него.

Днес изглеждаше напълно различно, но доколкото можех да преценя, бе все още изпълнена с нейните емоции, с нещата, които тя не желаеше никой да види. Вратите и прозорците бяха отрупани с амулети, но ако старите талисмани на Ама бяха добри, тези изглеждаха направо невероятно — камъни, подредени в сложни конфигурации около леглото, снопчета слама, привързани около прозорците, нанизи с мъниста и малки медальончета на светци и с други символи, окачени на старинните колони на леглото. Беше положила големи усилия да задържи нещо отвън.

Бурканите и стъклениците все още бяха струпани на едно място, както помнех, но рафтовете вече не бяха голи. Бяха пълни със счупени кафяви, зелени и сини стъклени бутилки. Познах ги веднага.

Бутилките от дървото в предния ни двор.

Ама сигурно ги бе свалила оттам. Може би вече не се боеше от зли духове. Или може би не искаше да улови погрешния.

Бутилките бяха празни, но запушени с коркови тапи. Докоснах едно малко зелено шише с дълга пукнатина от едната страна. Бавно, съвсем леко, сякаш бутах Бричката нагоре по хълма към „Рейвънуд“ в горещ летен ден, издърпах тапата до ръба на устието. И стаята започна да изчезва край мен…

 

 

Слънцето бе горещо, мъглата от мочурището се издигаше като призрак над водата. Но малкото момиченце с красиво сплетени плитки беше наясно с нещата. Духовете бяха направени от по-сложни неща, не от пара и мъгла. Бяха реални като нея самата и чакаха нейната древна баба или лелите й да ги повикат.

И приличаха досущ на живите хора.

Някои се държаха приятелски — като момичето, което играеше на дама и гушкаше котката си. Други бяха злобни — като стареца, който обикаляше гробището в Уейдърс Крийк винаги когато имаше гръмотевици.

И в двата случая духовете можеха да помогнат или да се държат троснато в зависимост от настроението си и от даровете, които човек им предложи.

Винаги бе добра идея да им донесеш подарък. Нейната прапрапрабаба я бе научила на това.

Къщата бе точно на хълма над залива с мочурището, издигаше се като закален от времето син фар, насочващ и мъртвите, и живите към дома. След смрачаване на прозореца винаги имаше запалена свещ, над вратата звънтяха вятърни камбанки, а на люлеещия се стол слагаха орехов пай — в случай че дойдеше неочакван гост. И някой винаги идваше.

От километри наоколо пристигаха хора, за да се срещнат със Сула Пророчицата. Така наричаха нейната прапрапрабаба заради множеството успешни гадания, които бе направила през живота си. Понякога дори спяха на поляната пред къщата, очаквайки шанса си да я видят.

Но за момичето Сула бе просто жената, която й разказваше приказки и я учеше да плете дантела и да прави маслено тесто за пай. Случваше се понякога врабче да влети през прозореца и да кацне на рамото й, сякаш тя бе клон на стар дъб, но това си бе просто нейната прапрапрабаба.

Когато стигна входната врата, момичето спря и приглади рокличката си, преди да влезе вътре.

— Бабо?

— Тук съм, Амари. — Гласът й бе плътен и нежен. „Рай и мед“, казваха мъжете за него.

Кухнята имаше само две стаи и малка кухня. Основната стая бе мястото, където Сула работеше, гадаеше на карти таро и чаени листенца, правеше амулети и смесваше лечебни билки. Навсякъде имаше стъклени буркани, пълни с различни неща, от хамамелис и лайка до гарванови пера и пръст от гробищата. На най-долната лавица стоеше единственият буркан, който Сула позволяваше на Амари да отвори. Той бе пълен с карамелени бонбони, увити в плътна, намазана с восък хартия. Лекарят, който живееше в Монкс Корнър, ги носеше всеки път, когато идваше за мехлемите си и за някое гадаене на карти.

— Амари, ела тук — нареди Сула. Бе подредила колода карти на масата. Не бяха картите таро, по които дамите от Съмървил и Гатлин обичаха да им гадае. Баба й пазеше тези за специални случаи. — Знаеш какви са, нали?

Амари кимна.

— Картите на провидението.

— Точно така — усмихна се Сула, а малките й плитчици се разпиляха по раменете й. Всяка бе завързана с цветно конче — желание, което някой от посетителите й се надяваше да се сбъдне. — Знаеш ли по какво се различават от картите таро?

Амари поклати глава. Знаеше, че картинките са различни. Ножът бе опръскан с кръв. Двойните фигури бяха обърнати с лице една към друга и дланите им бяха долепени.

— Картите на провидението казват истината — бъдещето, което в някои дни дори нямам желание да видя. Зависи от това чие бъдеще гадая.

Малкото момиче бе объркано. Нима картите таро не показваха истинското бъдеще, ако могъща гадателка като баба й разчиташе колодата?

— Мислех, че всички карти показват бъдещето, ако знаеш как да тълкуваш знаците.

Едно врабче влетя през отворения прозорец и кацна на рамото на старата жена.

— Има истина, която човек може да приеме, и такава, която не може. Ела и седни тук и ще ти покажа какво имам предвид.

Сула разбърка картите, Гневната кралица изчезна в тестето зад Черния гарван. Амари застана от другата страна на масата и седна на нестабилния крив стол, където бяха сядали толкова много други хора преди нея, за да узнаят съдбата си.

Сула помръдна леко китката си и с едно плавно движение подреди картите на масата като ветрило. Герданите се бяха оплели на шията й — сребърните амулети, гравирани с образи, които Амари не познаваше, изрисувани на ръка дървени мъниста, редуващи се с камъчета, цветни кристали, които отразяваха светлината, когато Сула се движеше. И любимият на Амари — гладък черен камък, прокаран през въженце, който лежеше точно във вдлъбнатинката на гърлото на баба й.

Тя го наричаше „Окото“.

— Сега внимавай, малката ми — нареди й Сула. — Някой ден ще правиш това сама и аз ще ти нашепвам с полъха на вятъра какво да казваш на хората.

Амари хареса тези думи.

Усмихна се и изтегли първата си карта.

* * *

Краищата на видението се размиха и редицата цветни бутилки отново се появиха пред погледа ми. Все още докосвах напуканото зелено шише и тапата, която бе освободила навън спомена — спомена на Ама, пленен като опасна тайна, която тя не желаеше да избяга в света. Но той изобщо не бе опасен, освен може би за нея.

Все още виждах как Сула й обяснява картите на провидението, картите, които един ден щяха да се подредят така, че да й покажат смъртта ми.

Представих си лицата на картите, особено на Близнаците, лице до лице. Разполовената душа. Моята карта. Спомних си усмивката на Сула и колко дребничка ми изглеждаше в сравнение с гиганта, който беше като дух. Но носеше същите сложно оплетени плитки и тежки нанизи от мъниста, които се поклащаха около шията й и в живота, и в смъртта. Освен въженцето с черния камък — него не го помнех.

Погледнах към празното шише, пъхнах отново тапата и го оставих на рафта при другите. Дали всички тези бутилки съдържаха спомените на Ама? Призраци, които я преследваха по начин, по който духовете никога не биха могли.

Дали нощта на смъртта ми бе в една от тези бутилки, затворена надълбоко, там, откъдето не можеше да избяга? Надявах се да е, заради доброто на Ама.

После чух, че дъските на външното стълбище скърцат.

— Ама, в кухнята ли си? — беше баща ми.

— Тук съм, Мичъл. Къде другаде да бъда преди вечеря? — отвърна Ама. Гласът й звучеше странно, но не бях сигурен, че баща ми би могъл да го забележи.

Последвах звука на гласовете им обратно по коридора. Лусил седеше в другия край, очаквайки ме, с килната на една страна главичка. Остана така, докато стигнах на няколко сантиметра от нея, и тогава стана и бавно се оттегли.

Благодаря ти, Лусил.

Бе свършила работата си и бе приключила с мен. Вероятно пред телевизора я очакваха паничка със сметана и пухкава възглавница. Едва ли щях да я стресна отново.

Когато завих зад ъгъла, баща ми си наливаше чаша студен чай.

— Итън обади ли се?

Ама застина, ножът в ръката й замръзна за миг във въздуха над глава лук, но татко не забеляза. После тя започна да кълца отново.

— Каролин го е задържала, накарала го е да я чака. Знаеш каква е, изискана, но и инатлива, също като майка му.

Баща ми се разсмя, край очите му се появиха красиви бръчици.

— Вярно е, освен това е ужасен пациент. Сигурно направо подлудява Итън.

Майка ми и леля Пру не се бяха шегували, баща ми бе под влиянието на сериозно заклинание. Нямаше си представа какво се бе случило. Чудех се колко ли членове от семейството на Лена бяха нужни, за да го направят.

Ама се пресегна за морков и отсече края му, преди още да го постави на дъската за рязане.

— Счупено бедро е доста по-сериозно от грип, Мичъл.

— Знам…

— Каква е таз тупурдия? — провикна се леля Мърси от дневната. — Опитваме се да гледаме „Риск“!

— Мичъл, ела тук. Мърси хич не я бива в музикалните въпроси.

Това беше леля Грейс.

— Ти си оназ, която смята, че Елвис Пресли е все още жив — сопна се леля Мърси.

— И съм напълно убедена в туй. Още може да разкърши бедра на сцената.

После леля Грейс се провикна към кухнята.

— Мичъл, побързай. Имам нужда от свидетел. И донеси малко кейк.

Баща ми взе чинията с шоколадовия фъдж кейк, все още топъл от фурната. Когато изчезна надолу по коридора, Ама спря да кълца зеленчуци и потърка изгладения златен талисман на колието си. Изглеждаше тъжна и объркана, напукана като бутилките, подредени по рафтовете в спалнята й.

— Моля те, кажи ми, ако Итън звънне утре — провикна се баща ми от дневната.

Ама се взря навън през прозореца и дълго остана неподвижна, после проговори толкова тихо, че едва я чух.

— Няма да звънне.