Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (14)

Дванайсета глава
Все още тук

След като се върнахме в нашата страна на отвъдния свят — с Харлон Джеймсовците и леля Пру, не се прибрах у дома. Оставих леля Пру пред къщата й и обикалях по улиците — по-скоро, по редиците на „Градината на вечния покой“. Но покой бе последното нещо, което изпитвах в момента.

Спрях пред нашата къща. Изглеждаше по същия начин, както я бях оставил, и знаех, че мама е вътре. Исках да говоря с нея. Но имаше други неща, които трябваше да направя първо.

Седнах на предното стълбище и затворих очи.

У дома ме отнесете.

Така ли беше?

За да си спомня. За да ме запомнят.

„Ducite me domum.

Ut meminissem.

Ut in memoria tenear.

Помня Лена.

Не водната кула.

Това, което беше преди.

Помня «Рейвънуд».

Нека «Рейвънуд» си спомни за мен.

Нека «Рейвънуд»…

Отнесете ме…“

Лежах в калта пред „Рейвънуд“, наполовина заврян под розовия храст и израслия жив плет с камелии. Бях пресякъл отново — и този път напълно сам.

— Проклет да съм — изсмях се аз. Ставах много добър в цялото това мъртвешко нещо.

После буквално прелетях по стъпалата на верандата. Трябваше да разбера дали Лена е получила посланието ми. Единственият проблем беше, че никой вече не решаваше кръстословиците в „Звезди и ивици“, дори и Ама. Трябваше да открия начин да ги накарам да погледнат вестника, ако още не го бяха направили.

Лена не беше в стаята си, нито на гроба ми. Не беше на никое от обичайните места, на които ходехме заедно. Нито в лимоновата горичка, нито в криптата, където бях умрял първия път.

Погледнах дори в старата стая на Ридли, където Лив спеше в леглото с балдахин на Ридли. Надявах се, че тя ще успее да улови присъствието ми с нейния „Итънометър“, но нямах късмет. После осъзнах, че в Гатлин бе нощ, в истинския Гатлин, и че няма никакво съответствие между времето, което течеше в отвъдния свят, и това в света на смъртните. Имах чувството, че ме е нямало само няколко часа, а ето, вече бе посред нощ.

Не знаех дори кой ден бе, като се замислих. По-лошото бе, че когато се надвесих на лицето на Лив, осветено от луната, изглеждаше, че тя е плакала. Почувствах се виновен, защото бе доста вероятно аз да съм причината за тези сълзи, освен ако двамата с Джон не се бяха карали за нещо.

Но едва ли бе така, защото когато погледнах надолу, видях, че стоя точно върху тялото на Джон Брийд. Беше се свил на кълбо до леглото, на протрития розов килим.

Горкият. Макар в миналото да бе бъркал много пъти, той бе добър с Лив, а известно време дори смяташе, че е Единият, който е двама. Трудно е да изпитваш омраза към някого, който е бил решен да жертва живота си, за да спаси света. Кой можеше да разбере това по-добре от мен?

Не беше негова вина, че светът не бе поискал саможертвата му.

Затова веднага слязох от него и си казах, че за в бъдеще трябва да бъда малко по-внимателен къде стъпвам.

Не че той щеше да усети.

Обиколих останалата част от къщата, която изглеждаше абсолютно пуста. После чух пращенето на дърва — като в запален огън — и последвах звука. В подножието на стълбището, встрани от коридора, намерих Макон, седнал в старото си кожено кресло до камината. И точно както очаквах, където бе Макон, там бе и Лена. Седнала на дивана, със свити под себе си крака. Можех да усетя мириса на мастилото от маркера, с който пишеше. Бележникът лежеше отворен в скута й, но тя едва поглеждаше към него. Рисуваше кръгове и кръгове, един след друг, докато страницата се изпълнеше с хаотични драсканици и се разкъсаше от натиска.

Не плачеше — нищо подобно.

Кроеше планове.

— Беше Итън. Трябва да е бил той. Усещах, че е там с нас, сякаш стоеше до гроба си.

Дали бе видяла кръстословицата? Може би затова се бе въодушевила толкова. Огледах се из кабинета, но не видях следа от вестника. Медното кошче до камината бе пълно с купища стари вестници, които Макон използваше за разпалване на огъня. Опитах се да повдигна една страница от един вестник, но успях само да помръдна леко ъгълчето й.

Зачудих се дали щях да успея да направя нещо с кръстословицата без помощта на по-опитен Блудник — като майка ми например.

Ама нямаше нужда да се тревожи за ефекта от призрачното синьо или солта и амулетите. Цялата тази работа с призрачността не беше никак лесна, както си мислят живите.

После видях колко тъжен изглеждаше Макон, докато се вглеждаше в лицето на Лена. Отказах се от вестника и се съсредоточих в разговора им.

— Може да си почувствала следа от същността му, Лена. Гробното място притежава много сила, без съмнение.

— Нямам предвид, че почувствах просто нещо, чичо Макон. Почувствах Итън, Блудника. Сигурна съм.

Димът от огъня се извиваше в кръг над решетката. Бу, любимото чародейско куче на Макон, бе отпуснал глава в скута на Лена, пламъците се отразяваха в тъмните му очи.

— Защото копчето е паднало на гроба му? — Гласът на Макон не се промени, но в него прозвуча умора. Зачудих се колко ли подобни разговори бяха водили, откакто бях умрял.

— Не. Защото той го премести — не се отказваше Лена.

— А какво ще кажеш за вятъра? Може и да е някой друг. Уесли може да го е съборил, като се има предвид, че не е най-грациозното създание.

— Беше само преди седмица. Помня идеално какво се случи — упорстваше тя.

Преди седмица?

Толкова ли време бе минало в Гатлин?

Лена не бе видяла вестника. Не можеше да докаже на никого, че още съм тук, нито на себе си, нито на семейството си или на моя най-добър приятел. Нямаше как да й разкажа за Обадайя Трублъд и за всички усложнения в живота ми, след като дори не можеше да усети, че бях при нея в стаята.

— А нещо друго оттогава? — попита Макон.

Въпросът изглежда я смути.

— Може да си е отишъл. Може би замисля нещо. Не знам как стават нещата в отвъдния свят. — Лена се вгледа в огъня, сякаш търсеше някакъв отговор. — И не съм само аз. Ходих при Ама. Тя каза, че е почувствала присъствието му в къщата.

— На чувствата на Ама не бива да се вярва, щом става дума за Итън.

— Какво трябва да означава това? Разбира се, че може да се вярва на Ама. Тя е най-заслужаващият доверие човек, когото познавам.

Лена изглеждаше бясна и се зачудих какво знае всъщност за станалото на водната кула в нощта на смъртта ми.

Макон не каза нито дума.

— Не е ли така?

Чичо й затвори книгата си.

— Не мога да виждам бъдещето, не съм гадател. Знам само, че Итън стори това, което трябваше да бъде сторено. Целият ни свят — и Светлината, и Мракът — винаги ще му бъде признателен.

Лена се изправи и откъсна една изписана страница от дневника си.

— Добре, но аз не съм му признателна. Разбирам, че постъпката му бе смела и благородна, и всякаква друга, но той ме остави тук сама и не съм сигурна, че си струваше. Не ми пука за вселената, всички светове и спасяването им, вече не. Не и без Итън.

Метна откъснатата страница в огъня. Оранжевите пламъци я погълнаха.

Макон проговори, загледан в огъня.

— Разбирам.

— Наистина ли? — Лена като че ли не му вярваше.

— Имаше време, когато бях поставил сърцето си над всичко друго.

— И какво стана?

— Не знам. Предполагам, че остарях. И научих, че нещата често са по-сложни, отколкото си мислим.

Облегната на лавицата над камината, Лена също се взираше в огъня.

— Може би просто си забравил какво е да изпитваш нещо подобно.

— Може би.

— А аз не съм — погледна тя чичо си. — И никога няма да забравя.

Тя направи жест с ръка и огънят се надигна, докато се изви около нея и прие форма. Беше лице. Моето лице.

— Лена.

При звука на гласа на Макон, лицето ми изчезна, сливайки се със сивите кълба дим.

— Остави ме. Нека си имам малкото, което ми е останало от него. — Тя звучеше бясна и аз я обичах за това.

— Това са само спомени. — В гласа на Макон също се долавяше тъга. — Трябва да продължиш. Повярвай ми.

— Защо? Ти така и не го направи.

Той се усмихна тъжно, вперил поглед покрай нея в пламъците.

— Точно за това знам най-добре.

Последвах Лена нагоре по стъпалата. Въпреки че от последното ми идване в имението снегът и ледът се бяха разтопили, в къщата бе надвиснала гъста мъгла и въздухът бе студен. Лена като че ли не забелязваше какво става около нея, независимо че дъхът излизаше от устата й като плътен бял облак. Вгледах се в тъмните сенки под очите й; изглеждаше отслабнала и крехка, както когато смятахме, че Макон е мъртъв. Тя обаче не беше същото момиче — бе много по-силна.

Някога бе повярвала, че Макон си е отишъл завинаги, но намерихме начин да го върнем обратно. Сигурен бях, че не може да допусне друга съдба и за мен.

Може би Лена не знаеше, че съм тук, но знаеше, че не си бях отишъл. Още не се бе отказала от мен. Не можеше да го направи, не се съмнявах в това — защото, ако аз бях на нейното място, също не бих могъл.

Лена се прибра в стаята си, мина покрай купчината куфари и се пъхна в леглото, без да съблече дрехите си. Махна с ръка и вратата се тресна. Легнах до нея, лицето ми бе до ръба на възглавницата й. Деляха ни само няколко сантиметра.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне само като я гледах.

Обичам те, Лена. Винаги ще те обичам.

Затворих очи и се протегнах към нея. Отчаяно исках да мога да направя нещо. Трябваше да има начин да й покажа, че още съм тук.

Обичам те, Итън. Няма да те забравя. Никога няма да те забравя, никога няма да спра да те обичам.

Чух гласа й в главата си. Когато отворих очи, тя се взираше право в мен, но всъщност през мен.

— Никога — прошепна Лена.

— Никога — казах аз.

Обвих пръсти около къдриците й и изчаках, докато заспи. Усещах как се бе сгушила в мен.

Трябваше да направя всичко възможно, за да намери вестника.

* * *

Докато следвах Лена по стълбището на другата сутрин, започнах да се чувствам: а) като преследвач; и б) като напълно смахнал се тип. Кухнята изпрати огромна закуска — както винаги, но за щастие сега, когато светът не се разпадаше и редът бе възстановен, храната нямаше вид, от който да ти се доповръща.

Макон чакаше Лена на масата и вече похапваше. Все още не бях свикнал да го гледам как яде. Тази сутрин имаше бисквити, изпечени с толкова масло, че то излизаше на мехурчета през пукнатините в тестото; дебели парчета бекон, струпани срещу планина от бъркани яйца в количество, каквото обикновено готви Ама; и сладкиш с боровинки, който Линк в дните си преди да стане Линкубус, би погълнал на една хапка.

И тогава го видях. „Звезди и ивици“ бе сгънат под цяла купчина вестници, от множество страни, едва ли не от всеки край на света. Посегнах към вестника в секундата, в която Макон се протегна към кафето си, пъхайки ръката си през гръдния ми кош. Чувството бе странно, прониза ме студ, сякаш бях глътнал кубче лед. Както ти измръзва мозъкът, когато изпиеш една замразена скрежина, от която обаче сега се вледени сърцето ми.

Сграбчих вестника с две ръце и го дръпнах с цялата си сила. Едното му крайче леко се подаде изпод останалата купчина.

Лошо начало.

Погледнах към Макон и Лена. Макон се бе зачел във вестник, наречен „L’Express“, който май бе на френски език. Лена бе забила поглед в чинията си и чакаше яйцата да й разкрият някаква важна истина.

Хайде, Лена. Точно тук е. Тук съм.

Дръпнах още по-силно и вестникът се измъкна от купчината и се плъзна на пода.

Никой от тях не вдигна глава.

Лена разбъркваше млякото в чая си. Протегнах се към ръката й и я стиснах силно, докато тя изпусна лъжицата и чаят се разля по покривката.

Лена се втренчи в чашата си, помръдвайки пръстите си. Наведе се, за да забърше покривката с кърпата си. И тогава забеляза вестника на пода, приземил се точно до крака й.

— Какво е това? — вдигна го тя от земята. — Дори не знаех, че си абониран за този вестник, чичо Макон.

— Абониран съм. Полезно ми е да съм информиран за ставащото в града. Едва ли искаш да пропуснем последните диаболични кроежи на мисис Линкълн и дамите от ДАР — усмихна се той.

— Как иначе ще се забавляваме, нали?

Затаих дъх.

Тя метна вестника на масата и той падна, със задната си страница нагоре.

Ето я, кръстословицата бе точно там, в неделното издание, както я бях съставил в офиса на „Звезди и ивици“.

Лена се усмихна.

— Ама ще реши тази кръстословица за около пет минути.

Макон я погледна.

— За по-малко, убеден съм. Мисля, че и на мен ще ми отнеме най-много три.

— Наистина ли?

— Пробвай ме.

— Единайсет букви, хоризонтално — започна тя. — Ефимерно създание. Астрална проекция. Дух от друг свят. Призрак.

Макон я погледна с присвити очи.

Лена се наведе над вестника, все още държейки чашата си с чай в ръка. Гледах я как отново се зачита в думите пред нея.

Моля те, сети се. Моля те.

И когато чашата й започна да се тресе и падна на килима, разбрах, че се е досетила — не беше решила кръстословицата, но бе получила посланието, скрито в нея.

— Итън? — вдигна глава тя. Приведох се по-близо, притиснах бузата си до нейната. Осъзнавах, че не може да ме усети, не се бях върнал при нея, още не. Но знаех, че тя вярва, че съм там, и засега само това имаше значение.

Макон я гледаше, изненадан. Полилеят над масата започна да се люлее, мракът и мъглата изчезнаха от стаята и вътре стана ослепително светло. Огромните прозорци на трапезарията започнаха да се пукат, по тях се появиха стотици стъклени паяжини. Тежките завеси се отдръпнаха встрани като леки перца, отвени от вятъра.

— Скъпа… — започна Макон.

Косата на Лена се къдреше във всички посоки. Затворих очи, а край мен се разнесе силният трясък от чупещи се прозорци.

Итън?

Тук съм.

Това бе всичко, което тя трябваше да разбере.

Най-накрая.