Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (37)

Трийсет и пета глава
Пукнатина във вселената

Върховете на кецовете ми висяха над белия метален ръб, а градът спеше на стотина метра под мен. Малките къщи и малките коли приличаха на играчки и си ги представих как блестят под елхата заедно с останалите фигурки от коледния град на майка ми.

Познавах тази гледка.

Човек не забравя последното нещо, което е видял, преди да умре. Повярвайте ми.

Стоях на върха на водната кула на Съмървил, напуканите ивици в бялата боя се подаваха под краката ми. Очертанията на нарисувано с маркер черно сърце привлякоха погледа ми.

Възможно ли беше? Наистина ли си бях у дома?

Не бях сигурен, докато не я видях.

Върховете на черните й ортопедични обувки бяха на същата линия като кецовете ми. Ама бе облечена в черната си рокля за неделното посещение на църквата, с малките теменужки по нея, и с черната си шапка с широка периферия. Белите й ръкавици стискаха дръжките на дамската й чантичка.

Очите ни се срещнаха за частица от секундата и тя се усмихна — облекчение се изписа на лицето й по начин, който бе невъзможно да се опише. Тя беше умиротворена, блага — думи, каквито обикновено не бих използвал, за да опиша Ама.

И тогава осъзнах, че нещо не е наред. От онова „не наред“, което не можеш да спреш или промениш.

Посегнах към нея в мига, в който тя пристъпи през ръба в синьо-черното небе.

— Ама! — извиках аз и разперих ръцете си така, както преди се опитвах да хвана Лена в сънищата си, когато тя падаше. Но не успях да хвана Ама.

И тя не падна.

Небето се разтвори, сякаш вселената се разкъса или някой най-накрая бе пробил онази дупка в нея, за която Ама все говореше.

Тя обърна лицето си към мен, по бузите й се стичаха сълзи, въпреки че ми се усмихваше.

Небето я поддържаше изправена, сякаш смяташе, че Ама си струваше да стои на него. После от средата на процепа и от трептящите звезди се протегна една ръка. Познавах тази ръка — тя ми бе предложила гарвана си, за да премина от единия свят в другия.

Сега чичо Абнър предлагаше ръката си на Ама. Лицето му изплува в мрака заедно с това на Сула, Айви и Дилайла. Другото семейство на Ама. Туайла ми се усмихна и разклати дългите си, преплетени с талисмани плитки. Чародейското семейство на Ама я очакваше.

Но ми беше все едно.

Не исках да я загубя.

— Ама! Не ме оставяй! — извиках аз.

Устните й не помръднаха, но чух гласа й така ясно, сякаш все още стоеше до мен.

Никога няма да те оставя, Итън Уейт. Винаги ще те наблюдавам. Накарай ме да се гордея с теб.

Уплаших се сърцето ми да не изхвръкне от гърдите и да не се разбие на толкова малки парченца, че никога да не успея да ги намеря. Паднах на колене и погледнах към небето, крещейки по-силно, отколкото мислех, че е възможно човек да извика.

— Защо?

Ама бе тази, която ми отговори. Вече бе по-надалече и пристъпваше в пукнатината, която небето бе отворило за нея.

Една жена струва толкова, колкото струва думата й.

Още една от гатанките на Ама.

Последната.

Докосна устните си с пръсти и ги протегна към мен, докато вселената я поглъщаше. Думите й отекнаха в небето, докато ги изричаше на глас.

А всички казваха, че не мога да променя картите…

Картите.

Говореше за онова гледане, което бе предсказало смъртта ми преди месеци. Когато се бе договорила с бокора за размяната. Когато се бе заклела, че ще направи всичко, за да промени подредбата на картите.

И наистина го бе сторила.

Не се беше подчинила на вселената, на съдбата и на всичко, в което вярваше.

Заради мен.

Ама бе разменила живота си за моя, бе защитила Общия ред, предлагайки един живот в замяна на друг. Такава бе сделката, която бе сключила с бокора. Сега вече го разбирах.

Гледах как небето се събира отново, къс по къс. Но не изглеждаше същото. Все още виждах невидимите шевове на местата, където се бе раздрало само, за да я приеме. И винаги щях да знам, че са там, дори никой друг да не можеше да ги види.

Като разкъсаните ръбове по сърцето ми.