Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (36)

Трийсет и четвърта глава
„Хрониките на чародейците“

Ангелус направо излетя от залата, а другите Пазители го последваха. Издишах шумно дъха си, който досега бях сдържал.

— Къде отидоха?

— Трябва да ти дадат шанс за успех, иначе ще бъдат сметнати за несправедливи.

— Ще бъдат сметнати за несправедливи? — Той сериозно ли говореше. — Случвало ли се е и преди нещо подобно?

— Съветът е страховит. Никой не оспорва решенията им — каза Ксавие. — Но освен това са и горди. Особено Ангелус. Той иска последователите му да вярват, че наистина ти дава шанс за спасение.

— А не го ли прави?

— Всичко зависи от теб. — Ксавие се обърна към мен с изражение, което приличаше на тъга по това, което бе останало от човешкото му лице. — Аз не мога да ти помогна. Не и оттук нататък, приятелю.

— За какво говориш?

— Не мога да отида там. Не мога… Не и в Стаята на хрониките.

Разбира се. Стаята, в която се намираше книгата. Сигурно бе наблизо. Погледнах към редицата врати, намиращи се от едната страна на залата. Коя ли от тях водеше до края на моето пътуване — или до смъртта на душата ми?

— Не можеш да се върнеш там? А аз мога ли да отида? Направо ми изкарваш акъла — снижих глас аз. — Ти току-що се пребори с Ангелус. Сключи сделка с дявола. Ти си моят герой.

— Не съм герой, аз съм твой приятел.

Ксавие не можеше да отиде там. Кой би го винил? Сигурно Стаята на хрониките беше като къща на ужасите за него. А и вече се бе изложил на достатъчно опасности.

— Благодаря ти, Ксавие. Ти си страхотен приятел. Един от най-добрите — усмихнах му се аз.

Той ме погледна сериозно.

— Това е твоето пътуване, мъртвецо. Единствено твоето. Не мога да отида по-надалече. — Той сложи ръка на рамото ми и ме притисна силно.

— Защо винаги трябва да върша всичко сам?

В мига, в който го казах, знаех, че не е вярно.

Великите ме бяха изпратили по пътя ми.

Леля Пру направи всичко, за да успея да получа втори шанс.

Обадайя ми каза това, което ми бе нужно да знам.

Майка ми ме окуражи да го направя и ми даде силата си.

Ама ме търсеше и ми повярва, когато се свързах с нея.

Лена ми изпрати „Книгата на луните“ от другия край на вселената, макар това да изглеждаше абсолютно невъзможно.

Леля Мариан, Макон, Линк, Джон и Лив — всички те бяха до Лена, когато аз не можех да бъда.

Дори Речният повелител и Ксавие ми бяха помогнали да продължа напред, когато се отчайвах и бях на път да се предам.

Никога не съм бил сам. Дори за минута.

Може и да бях Водач, но пътуването ми бе пълно с хора, които ме обичаха. Те бяха моите водачи, единственият ми път.

Можех да го направя.

Трябваше.

— Разбирам — казах аз. — Благодаря ти, Ксавие. За всичко.

Той кимна.

— Ще се видим отново, Итън. Ще те видя следващия път, когато прекосиш реката.

— Надявам се да не трябва да чакаме много дълго време.

— И аз се надявам, приятелю. Повече заради теб, отколкото заради мен. — Очите му сякаш присветнаха за миг. — Имам достатъчно неща за подреждане и броене, докато се върнеш.

Не казах нито дума повече, докато той се плъзваше в сенките обратно към света, където нищо никога не се случваше и дните бяха същите като нощите.

Надявах се, че ще ме запомни.

* * *

Докосвах с ръка една по една вратите пред себе си. Някои бяха студени като лед. При някои не усещах нищо, просто дърво. Само една запулсира под пръстите ми. Само една сякаш пареше, когато я докоснах.

Знаех, че е правилната врата още преди да видя издайническите чародейски кръгове, издълбани в офиковото дърво — също като при Temporis porta.

Това бе входът към сърцето на Отвъдното съдилище. Мястото, до което всеки син на Лила Джейн Евърс Уейт инстинктивно би намерил път, независимо дали бе Водач или не.

Библиотеката.

Преминах през масивните дървени криле на вратата, намираща се точно срещу Temporis porta. Знаех, че ми предстои най-опасната част от пътуването ми. Ангелус щеше да ме очаква.

Вратата беше само началото. В мига, в който стъпих във вътрешната стая, се озовах в помещение, което бе като вътрешността на калейдоскоп и се отразяваше във всички посоки. Ако това беше библиотека, бе най-странната, която някога бях виждал.

Ронещите се камъни под краката ми, неравните стени на пещерата, таванът и подът, от които растяха сталактити и сталагмити, докато стаята се въртеше около себе си — всички като че ли бяха направени от някакъв вид прозрачни скъпоценни камъни, изсечени в хиляди невъзможни фасети и отразяващи светлината във всяка посока. Струваше ми се, че се намирам в една от единайсетте кутии за бижута от колекцията на Ксавие.

Само че усещането не беше толкова клаустрофобично. Малък отвор в тавана пропускаше достатъчно естествена светлина, за да придава на помещението мъждиво сияние. Ефектът ми напомни за морската пещера, в която за първи път бяхме срещнали Ейбрахам Рейвънуд в нощта на Седемнайсетата луна на Лена. В средата имаше езеро с размера на плувен басейн. Млечнобялата вода в него бълбукаше и се пенеше, сякаш под повърхността имаше огън, който я подгряваше. Такъв беше и цветът на невиждащите очи на Сарафина, преди тя да умре…

Потръпнах. Сега не можех да мисля за нея. Трябваше да се съсредоточа върху това как да оцелея при срещата с Ангелус. Как да го победя. Поех си дълбоко дъх и се опитах да помисля за положението си. С какво си имах работа?

Загледах се в бълбукащата бяла течност. В средата на езерото, над водата, се издигаше малка суша като островче. А в средата на острова имаше пиедестал.

На пиедестала бе поставена книга, заобиколена от трептящи със странни зелени и златисти пламъци свещи.

Книгата.

Не беше необходимо някой да ми казва коя беше или какво правеше тук. Нито защо една цяла библиотека бе посветена на нея и бе обградена от ров с вода.

Знаех отлично защо тя беше тук и защо аз бях тук.

Това беше единствената част от цялото това пътуване, която разбирах напълно.

Единственото нещо, което ми беше съвършено ясно от мига, в който Обадайя ми каза истината за станалото с мен. Това бяха „Хрониките на чародейците“ и аз бях тук да унищожа моята страница. Онази, която ме бе убила. И трябваше да го направя, преди Ангелус да ме спре.

Все пак бях научил какво е да си Водач, как да намеря пътя си — и това ме бе довело до тук. Нямаше начин да си тръгна, нямаше други пътища за откриване.

Бях стигнал до края.

Всичко, което исках, бе да се прибера у дома.

Но първо трябваше да стигна до острова, до пиедестала и до „Хрониките на чародейците“. Трябваше да направя това, за което бях дошъл.

Вик от другия край на странната зала ме стресна.

— Смъртно момче. Ако си тръгнеш сега, ще ти оставя душата ти. Какво ще кажеш за това предизвикателство? — Ангелус се появи на отсрещния бряг на езерото. Запитах се как ли бе стигнал до там и ми се прииска да има поне толкова много начини да изляза от тази стая, колкото и за влизането в нея.

Да има поне толкова пътища, водещи към дома. Повече от един.

— Душата ми? Не, няма да го направиш.

Застанал на ръба на езерото, ритнах камъче в бълбукащата вода и се загледах как потъва. Не бях глупак. Никога нямаше да ме пусне да си тръгна. Щях да свърша като Ксавие или Сарафина. Черни криле или бели очи — нямаше да има разлика. В крайна сметка всички бяхме оковани от неговите вериги, независимо дали ги виждахме или не.

Ангелус се усмихна.

— Не? Предполагам, че е така… — Той махна с ръка и поне дузина камъни се издигнаха във въздуха около него, пламнаха един след друг от само себе си, лумвайки с изненадваща точност. Закрих лицето си с ръце, когато един камък прелетя край мен.

— Много зряло. Какво ще направиш сега? Ще ме завържеш и ще ме забучиш като плашило на старото ти гробище? Ослепен и окован като животно?

— Не се ласкай. Не се нуждая от смъртен домашен любимец. — Той изви пръста си и водата започна да се завихря във водовъртеж. — Ще те унищожа. Така ще е по-лесно за всички ни. Въпреки че не е чак толкова голямо предизвикателство.

— Защо измъчваше Сарафина? Тя не беше смъртна. Защо си го направил? — извиках аз.

Трябваше да знам. Имах чувството, че по някакъв начин съдбите ни бяха свързани заедно — моята, на Сарафина, на Ксавие и на всички други смъртни и чародейци, които Ангелус бе унищожил.

Какво му бяха сторили?

— Сарафина? Така ли се казваше? Почти бях забравил — разсмя се Ангелус. — Да не очакваш да се тормозя с всеки тъмен чародеец, който свършва тук?

Водата закипя мощно. Наведох се и докоснах повърхността й — беше леденостудена и някак лигава. Не исках да плувам в нея, но не знаех дали има друг начин да стигна до острова.

Погледнах към Ангелус. Нямах идея какво щеше да бъде предизвикателството, но мислех, че ще е по-добре той да продължи да говори, докато ми хрумнеше нещо полезно.

— Всеки тъмен чародеец ли ослепяваш и го принуждаваш да се бие до смърт за спасяването на душата си?

Сведох очи отново към водата. Там, където я бях докоснал, се бяха появили вълнички, после повърхността се прочисти и успокои.

Ангелус скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.

Пъхнах отново ръка във водата и я задържах, докато прозрачното течение се разпростираше из езерцето, въпреки че ръката ми изтръпна. Сега вече виждах какво има под млечната повърхност. Трупове. Също като в реката.

Носеха се с обърнати нагоре лица, зелените им коси и сините им устни приличаха на маски върху разплутите им мъртви тела.

Също като мен, помислих си аз. Така изглеждам тук, в този момент.

Някъде — където все още имам тяло.

Чух, че Ангелус се разсмя. Но едва го чувах, едва успявах да мисля. Повръщаше ми се.

Отдръпнах се от водата. Знаех, че се опитва да ме изплаши и реших да не поглеждам отново към гладката водна повърхност.

Мисли за Лена. Вземи тази страница и се прибери у дома.

Ангелус ме наблюдаваше и се разсмя още по-силно. Провикна се към мен, сякаш бях малко дете.

— Не се бой. Последната ти смърт не е задължително да е такава. Сарафина се провали в поверената й задача.

— Значи все пак знаеш името й — иронично казах аз.

Той ме погледна.

— Знам, че ме провали.

— Теб и Ейбрахам?

Ангелус се намръщи.

— Поздравления. Виждам, че си си пъхал носа в дела, които не са твоя работа. Което означава, че не си по-умен от първия Итън Уейт, който посети Отвъдното съдилище. И нямаш по-голям шанс да видиш любимата си от чародейците Дюшан, отколкото имаше и той.

Вцепених се. Разбира се. Итън Картър Уейт е бил тук. Женевиев ми бе казала. Не исках да питам, но се налагаше.

— Какво му стори?

— А ти как мислиш? — Садистична усмивка се появи на лицето на Ангелус. — Той се опита да вземе нещо, което не беше негово.

— Страницата му?

С всеки мой въпрос Пазителят изглеждаше по-доволен. Личеше, че се наслаждава на ставащото.

— Не. На Женевиев — момичето Дюшан, което обичаше. Искаше да вдигне проклятието, което лежи върху нея и всички деца от рода им, които щяха да дойдат след нея. Вместо това загуби жалката си душа.

Ангелус погледна към бълбукащата вода. Кимна и едно тяло се издигна на повърхността. Празни очи, които ужасно много приличаха на моите, се впериха в мен.

— Изглежда ли ти познат, смъртно момче?

Познавах това лице. Щях да го позная навсякъде. Беше моето. Всъщност неговото.

Итън Картър Уейт все още носеше войнишката униформа, в която бе умрял.

Сърцето ми спря да бие. Женевиев никога нямаше да го види отново, нито в този, нито в някой друг свят. Той бе умрял два пъти, също като мен. Но никога нямаше да се върне у дома. Беше се опитал да спаси момичето, което обича, и Сарафина, и Ридли, и Лена, и всички други чародейци от рода Дюшан. И се бе провалил.

Това нямаше как да ме накара да се почувствам добре. Не и на мястото, където се намирах. Особено след като и аз бях оставил зад себе си едно чародейско момиче, също като моя предшественик.

— Ти също ще се провалиш — отекнаха думите на Ангелус из пещерата.

Което означаваше, че той ми четеше мислите. Но това изобщо не ме изненада след всичко станало тук. Знаех какво трябваше да направя.

Изпразних ума си, доколкото можех, като си представих старото бейзболно игрище, на което някога играехме с Линк. Спомних си как Линк хвърляше топката в деветия ининг, докато аз стоях на плочата на батсмана. Опитах се да си представя батъра. Кой беше? Ърл Пети, дъвчещ дъвка, след като треньорът му забрани да дъвче тютюн?

Мъчех се да задържа мислите си върху играта, докато очите ми правеха нещо съвсем различно.

Хайде, Ърл. Разбий ги.

Погледнах към пиедестала, после към плуващите в краката ми тела. Още трупове се издигаха на повърхността, блъскайки се един в друг като сардини в консерва. Скоро щяха да бъдат толкова близо, че изобщо нямаше да виждам водата.

Ако изчаках, може би бих могъл да стъпя по тях и така да мина до…

Спри! Мисли за играта!

Но беше прекалено късно.

— Не бих опитал. — Ангелус ме наблюдаваше от другия край на езерото. — Никой смъртен не може да оцелее в тази вода. Трябва ти мост, за да прекосиш, а както можеш да видиш, той е преместен. Мерки за сигурност.

Той повдигна ръка, извивайки въздуха в течение, което се понесе мощно по водата. Трябваше да се стегна с всичка сила, за да се задържа на крака.

— Не ще успееш да вземеш страницата си. Ще загинеш със същата позорна смърт като своя предшественик. Смъртта, която заслужават всички смъртни.

— Защо аз, защо той? Защо който и да е от нас? Какво сме ти сторили, Ангелус? — провикнах се към него, издигайки глас над вятъра.

— Вие сте по-низши, родени сте без даровете на свръхестествените създания. И въпреки това сте ни принудили да се крием, докато изпълвате градовете и училищата си с деца, които ще израснат и няма да направят нищо стойностно с живота си, само ще заемат пространство. Превърнахте света ни в наш затвор — изсъска той и изви отново ръце, а въздухът край него се издигна в плътно торнадо. — Това е абсурдно. Все едно да строиш град за гризачи.

Изчаках, опитвайки се да си представя онази тъпа бейзболна игра — Ърл се привежда, бухалката се издига — докато думите се оформиха в главата ми и аз ги изрекох.

— Но ти си роден смъртен. Това какъв те прави?

Очите му се разшириха, лицето му бе маска на чистия гняв.

— Какво каза?

— Чу ме.

Насочих мислите си към видението, което бях видял, помъчих се да си спомня лицата, думите. Ксавие, когато е бил все още само чародеец. Ангелус, когато още е бил само човек.

Вятърът се усили и аз се препънах напред, кракът ми се плъзна в езерото, пълно с тела. Положих усилия да се задържа на крака и да не се подхлъзна вътре.

Лицето на Ангелус бе още по-бледо от преди.

— Ти не знаеш нищо? Виж какво пожертва — и защо? За да спасиш един град, пълен с жалки смъртни?

Затворих очи и оставих думите ми да стигнат до него.

Знам, че си роден смъртен. Всички тези опити не могат да го променят. Знам тайната ти.

Очите му направо щяха да изскоча от орбитите си, омразата струеше от него с пълна сила.

— Не съм смъртен! Никога не съм бил и никога няма да бъда!

Знам тайната ти.

Вятърът полудя, камъните се издигнаха във въздуха — този път още по-яростно. Опитах се да защитя лицето и главата си, докато те ме обстрелваха и се удряха в стената зад мен. Струйка кръв потече по бузата ми.

— Ще те разкъсам на парчета, Водачо!

Надвиках грохота.

— Може и да имаш сили, Ангелус, но дълбоко в себе си си същият като мен.

Не можеш да владееш тъмните сили като Сарафина или Ейбрахам, нито да пътуваш в пространството като инкубус. Ти също не можеш да прекосиш тази вода — не повече, отколкото аз бих могъл.

— Не съм смъртен! — извика той.

Не можеш да прекосиш езерото.

— Лъжеш!

Докажи го.

Имаше една секунда, една ужасна секунда, в която Ангелус и аз се взирахме един в друг от двата края на езерото.

После, без да каже нито дума, Ангелус се издигна във въздуха и се понесе над труповете във водата — сякаш не можеше да се сдържи нито миг повече, толкова отчаяно искаше да ми покаже, че е по-добър от мен.

По-добър от смъртен.

По-добър от всеки друг, опитал някога да ходи по вода.

Бях прав.

Гниещите тела бяха толкова наблъскани едно до друго, че той можеше да стъпва по тях. Докато те не започнаха да се движат и към него се протегнаха ръце, стотици подпухнали ръце, надигащи се от водата. Това не беше като реката, която бях прекосил на идване.

Това езеро беше живо.

Една от ръцете се впи във врата му и го повлече надолу.

— Не!

Потръпнах при звука на отекващия в стените му глас. Телата разкъсваха отчаяно робата му, дърпайки го към бездната от пустота и нещастие. Същите души, които той бе изтезавал, сега го давеха.

Погледите ни се срещнаха.

— Помогни ми!

Защо да го правя?

Всъщност нямаше какво да направя, дори да го исках. Знаех, че труповете щяха да повлекат надолу и мен. Аз бях смъртен, също като Ангелус — поне част от него.

Никой не може да ходи по вода, не и там, откъдето аз идвам. Никой освен онзи тип от картината в рамка в Неделното училище.

Много жалко, че Ангелус не беше от Гатлин; щеше да го знае.

Ръцете му махаха отчаяно над повърхността на водата, докато накрая там не остана нищо освен предишното море от тела. Вонята на смърт бе навсякъде. Беше задушаваща и покрих устата си, но отличителната миризма на гнило и разложение бе прекалено силна.

Знаех какво бях направил. Не бях невинен — нито за смъртта на Сарафина, нито при тази смърт. Той бе прочел мислите ми и аз го бях тласнал към това, въпреки че в крайна сметка омразата и гордостта му го бяха вкарали в езерото.

Беше прекалено късно.

Загнила ръка около врата му и след секунди той бе изчезнал под морето от тела. Не бих пожелал такава смърт на никого.

Дори и на Ангелус.

Или пък само на него.

След секунди езерото отново стана млечнобяло, но аз знаех какво кипеше под повърхността му.

Свих рамене.

— Не беше кой знай колко голямо изпитание.

Трябваше да намеря моста или нещо друго, което да използвам, за да стигна до острова. Нацепените дъски не бяха скрити добре. Намерих ги в една ниша само на няколко метра от мястото, където допреди минути бе стоял Ангелус. Дървото бе сухо и напукано, което не беше много успокоително, като се имаше предвид на какво бях станал свидетел.

Но книгата бе толкова близо.

Когато наместих дъските над повърхността на водата, почти усетих Лена в прегръдките си, чух как Ама ми се кара за нещо. Не можех да разсъждавам ясно. Знаех само, че трябва да прекося тази вода, за да се върна при тях.

Моля те. Позволи ми да премина. Искам просто да се прибера у дома.

Поех си дъх.

И пристъпих напред.

Крачка. После още една.

Вече бях на метър и половина от брега, може би два. На половината разстояние. Нямаше връщане назад.

Мостчето бе изненадващо леко, въпреки че пукаше и се поклащаше при всяка моя стъпка. Но досега ме издържаше. Поех си пак дъх.

Още два метра.

Метър и половина…

Чух шум, сякаш зад мен се разби вълна. Водата започна да се вълнува. Усетих изгаряща болка в крака си, докато мостчето подаваше под мен. Старите дъски се счупиха като клечка за зъби. Преди да успея да изпищя, изгубих равновесие и паднах в смъртоносната вода. Само че всъщност нямаше вода — или ако имаше, аз не бях попаднал в нея.

Бях в ръцете на издигащите се мъртъвци.

И по-лошо.

Озовах се лице в лице с другия Итън Уейт. Беше по-скоро скелет, отколкото човек, но все пак го разпознах. Опитах се да го изблъскам, но той сграбчи врата ми с костеливата си ръка. От устата му излизаше вода, нямаше зъби. Имал съм много кошмари, по-малко страховити от тази гледка.

Извих глава, за да избегна лигавата слуз от трупа да полепне по лицето ми.

— Може ли един смъртен да направи заклинание Ambulans mortuus? Ходещият мъртвец, да уточня за невежите. Да събуди мъртвите? Изпод водата? — Ангелус си проби път през скупчените тела, които ме заобикаляха и дърпаха ръцете и краката ми в различни посоки толкова силно, че имах чувството, че ще ме разкъсат всеки момент.

Той стигна до сушата и се изправи победоносно пред пиедестала с книгата. Изглеждаше по-луд от всякога, по-луд, отколкото си мислех, че е възможно да бъде някой Пазител.

— Предизвикателството приключи. Душата ти е моя.

Не отговорих. Не можех да кажа нищо, само се взирах в празните очи на Итън Уейт.

— Сега… Доведете го при мен.

При заповедта на Ангелус телата се надигнаха от вонящата вода и ме изтеглиха на брега. Другият Итън ме метна в пръстта, сякаш бях лек като перушинка.

Когато се строполих на земята, малко черно камъче изпадна от джоба ми. Ангелус не забеляза. Беше прекалено зает да се взира в книгата, но аз го видях ясно.

„Речното око“.

Бях забравил да платя за пресичането.

Разбира се. Не можеш да очакваш да прекосяваш водните пространства на отвъдния свят когато си пожелаеш, без да платиш цената. Вдигнах камъчето.

Итън Уейт, мъртвецът, обърна главата си към мен. От погледа, който ми хвърли — ако можеше да се нарече „поглед“, при условие че нямаше очи — по гръбнака ми ме побиха тръпки. Стана ми жал. Но със сигурност не исках да бъда на негово място.

Поне едно обаче си дължахме, толкова много неща бяха станали помежду ни.

— Сбогом, Итън — казах аз.

С последни сили метнах камъчето във водата и го чух как удари повърхността й, предизвиквайки съвсем лек звук. Едва ли някой друг освен мен би го чул и забелязал.

И мъртвите.

Защото няколко секунди след като камъчето потъна във водата, те изчезнаха — толкова бързо, колкото време бе нужно на „речното око“ да стигне до дъното на езерото с тела.

Строполих се отново на малката ивица земя, напълно изтощен. За секунда бях прекалено уплашен, за да помръдна.

И тогава видях Ангелус да стои там, залепен до книгата, четящ от нея на светлината на трептящите зелени и златни пламъци. Знаех какво трябва да направя. Не ми беше нужно още време.

Изправих се на крака.

Ето я. Беше на пиедестала, отворена, точно пред мен.

И пред Ангелус.

„ХРОНИКИТЕ НА ЧАРОДЕЙЦИТЕ“.

Посегнах към книгата и тя опари пръстите ми.

— Недей — изръмжа Ангелус и ме сграбчи за китката. Очите му искряха, сякаш книгата имаше някаква специална власт върху него. Дори не откъсна поглед от страницата. Не бях сигурен, че можеше.

Защото това бе неговата страница.

От мястото, където стоях, почти можех да я прочета и аз. Хиляди написани отново думи, застъпващи се една върху друга. Виждах перото, мастилото, капещо от върха му по страницата и по извитите му пръсти.

Значи ето така го бе направил, ето така бе принудил свръхестествения свят да се подчини на волята му. Той контролираше историята. Не само своята, но и на всички нас.

Ангелус бе променил всичко.

Един човек може да направи това.

И един друг човек може да го промени отново.

— Ангелус?

Той не отговори. Взираше се в книгата и приличаше дори повече на зомби от труповете във водата.

Затова не погледнах и аз. Затворих очи и дръпнах страницата от книгата с цялата си сила и възможно най-рязко.

— Какво правиш?! — изкрещя като полудял Ангелус, но аз не отворих очи. — Какво направи?

Ръцете ми пареха болезнено, страницата искаше да отлети, но аз не я пусках. Стисках я здраво. Нищо нямаше да ме спре.

Тя започна да се къса в ръката ми. Раздиращият звук ми напомни за начина, по който се придвижваха инкубусите, и за миг почти очаквах Джон Брийд или Линк да се появят до мен. Отворих очи.

Нямах този късмет. Ангелус се протягаше към страницата, блъсна ме назад и същевременно дръпна ръката ми в другата посока.

Сграбчих една от стоящите на пиедестала капещи свещи и я поднесох към страницата. Долният й край пламна и започна да пуши и да гори, а Ангелус изпищя от ярост.

— Престани! Не знаеш какво правиш! Можеш да унищожиш всичко — спусна се той към мен и започна да ме блъска и удря, без да спира дори за миг. Почти разкъса блузата ми, ноктите му се забиваха в кожата ми отново и отново, но аз не пуснах изцапаната с мастило страница.

Не я пуснах, когато почувствах как пламъците проправят пътя си по хартията и стигат до пръстите ми. Не я пуснах, когато тя се напука и се превърна в пепел. Не я пуснах, докато самият Ангелус не се строполи на пода и започна да се разпада, сякаш бе направен от стар пергамент, изложен внезапно на разрушителната сила на въздуха.

Най-накрая, когато вятърът издуха и последната следа от Пазителя и от страницата му, издишах шумно и осъзнах, че стоя там и се взирам в изгорелите си, почернели длани.

— Мой ред е.

С наведена глава започнах да прелиствам деликатните пергаментови страници на хрониките. В горната им част виждах дати и имена, изписани с различни почерци. Запитах се кой ли бе писал Ксавие, дали Обадайя бе променил страниците и на други хора освен моята? Надявах се, че не той е променил съдбата на другия Итън Картър Уейт.

Замислих се за моя роднина и потръпнах, опитвайки се да се овладея.

Това можех да съм аз.

На средата на книгата открих нашите страници.

Тези на Итън Картър Уейт бяха точно преди моите, две страници, изписани очевидно от различни ръце. Зачетох се набързо, докато стигнах до частта с историята, която вече знаех. Прочетох за нощта, в която бе умрял и Женевиев бе използвала „Книгата на луните“, за да го върне обратно. Нощта, в която бе започнало всичко.

Взирах се в мястото, където страницата бе пришита към подвързията. Изпитах желание да я откъсна, но знаех, че няма да променя нищо. За другия Итън беше прекалено късно.

Но аз все още имах шанс да променя съдбата си.

Обърнах листа и се озовах пред страницата, изписана с почерка на Обадайя.

Итън Лоусън Уейт.

Не я прочетох, не можех да рискувам. Вече усещах силата на книгата, достатъчно могъща, за да ме обвърже завинаги към страницата ми.

Извърнах очи встрани. Знаех какво се случва в тази версия.

Сега трябваше да я променя.

Дръпнах страницата и краищата й започнаха да се отделят от подвързията, предизвиквайки електрически удар, по-силен и по-ярък от светкавица.

Чух звук като от гръмотевица в небето над мен, но продължих да късам.

Този път държах свещите възможно най-далече от пергамента.

Дърпах, докато думите започнаха да избледняват, да изчезват, сякаш бяха написани с невидимо мастило.

Погледнах отново надолу към страницата и тя бе празна. Пуснах я във водата край мен и я наблюдавах как потъва в млечните дълбини и изчезва в безкрайната сянка на бездната.

Страницата ми я нямаше.

И в същия мих разбрах, че и аз изчезвам.

Втренчих се в кецовете си, докато изчезваха сантиметър по сантиметър.

Изчезнах целият.

И това вече нямаше значение…

защото

нямаше

нищо

между

мен

сега

и

тогава нямаше ме мен…