Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (20)

Осемнайсета глава
Сенки

— Няма значение как ще стигна там, важното е да стигна — обясних вече за пети пореден път.

— До тази Земя на звезди и ивици? — попита Ксавие.

— Ъъъ, да може и така да се нарече. Офисът. На главната улица.

Той кимна.

— А, главната земя. И трябва да се мине покрай охлаждащите сили?

— Охлаждащите сили? Климатиците? Да, май трябва… — въздъхнах аз.

Опитвах се да обясня плана си на Ксавие. Не бях сигурен кога за последно е бил в света на смъртните, но очевидно е било много преди климатиците и вестниците. Беше донякъде забавно, като се имаше предвид колко много харесваше кутиите за обяд, грамофонните плочи и бонбоните.

Взех още една древна книга, отворих я и от нея се посипаха облаци прах и възможности — или пък несигурност. Бях разочарован. Седях на пода сред чародейски ръкописи в средата на странната пещера на това странно създание и имах чувството, че отново работя в библиотеката на Гатлин през първия ден от лятната ваканция.

Опитах се да помисля. Трябваше да има нещо, което можехме да направим.

— Ами Пътуването? Може ли Водачите да използват заклинания, които да им помагат да пътуват в пространството, както правят инкубусите?

Ксавие поклати глава.

— Не мисля.

Облегнах се на купчината книга зад мен. Бях на път да се откажа. Ако Линк беше тук, щеше пак да ми изнесе лекцията, че съм герой с безполезни свръхсили — като Аквамен на чародейския свят.

— И то мъртъв Аквамен — уточних сам на себе си.

— Извинявай?

— Нищо — промърморих аз.

— Мъртвец? — попита пак Ксавие.

— Не е нужно да посипваш сол в раната ми, моля те.

— Не, това е. Не са ти нужни заклинания за смъртни. Ти не си смъртен вече, трябва ти заклинание за Блудник. — Започна да разгръща бързо страниците. — Заклинание Umbra, т.е. Сянка. С което се препращат сенки от единия свят в другия. Защото ти си това, сянка. Трябва да свърши работа.

Замислих се за това. Можеше ли да е толкова просто?

Погледнах ръката си, плътта й, костите й…

Само приличат на плът и кости. Ти вече не си тук, не и по този начин. Нямаш тяло.

Каква беше разликата между Блудника и една сянка?

— Трябва да мога да докосна нещо обаче. Няма да се получи, ако не успея да предам съобщението на Лена, а за това ще се наложи да местя едни листове…

Ксавие наклони глава и лицето му се сгърчи в гримаса. Надявах се това да е замисленото му изражение.

— Трябва да докоснеш нещо, така ли?

— Това казах, да.

Той поклати глава.

— Не, после уточни, че ще трябва да преместиш нещо. Това е различно.

— Има ли значение?

— Голямо. — Той прелисти още няколко страници. — Заклинанието Veritas, Истина, може да позволи истината да се появи. Стига да търсиш нея, разбира се.

— Смяташ ли, че ще се получи?

Ксавие кимна.

Надявах се, че е прав.

* * *

Няколко минути по-късно всички съмнения, които бях изпитвал към Ксавие, бяха изчезнали. Бях тук. Не бях летял над Голямата река или над Голямата бариера, нито над някакъв друг свръхестествен шев, не гледах през очите на магически гарван, просто бях тук, на Главната улица, и се взирах в офиса на „Звезди и ивици“.

Поне моята сянка го правеше.

Чувствах се като Питър Пан, но на обратно. Сякаш Уенди бе разшила сянката ми вместо да я пришие към стъпалата ми. Тръгнах по стената и влязох в мрака на стаята, само че аз бях още по-тъмен от него. Нямах тяло, но това не беше от значение. Повдигнах ръка — сянката на ръката си — и си спомних думите, които Ксавие ме бе накарал да науча.

Гледах как думите на страницата се подреждат сами. Нямах време за кръстословици, за игрички и скрити послания. Думите ми бяха прости.

Пет букви, хоризонтално.

Книга на испански.

L.I.B.R.O.

Две, вертикално.

Предлог за притежание.

Н.А.

Шест, хоризонтално.

Спътник на Земята.

Л.У.Н.А.Т.А.

Отпуснах ръка и изчезнах.

Последното ми послание, всичко, което имах да кажа. Лена бе открила начин да ми прати речния камък, трябваше да намери и как да ми прати книгата. Поне се надявах. Ако тя не успееше, може би Макон щеше. Ако книгата все още бе в Ейбрахам и Лена успееше да се сдобие с нея.

Имаше само около хиляда „ако“ между всички тези варианти и надежди. Опитвах се да не мисля за тях и за всички хора, които щяха да бъдат изложени на опасностите, които винаги заобикаляха „Книгата на луните“.

Не можех да си позволя да мисля за това. Стигнах толкова далече, нали?

Тя щеше да се справи и аз щях да я намеря.

Това бе единственият възможен ред в света, който ме интересуваше.