Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (32)

Трийсета глава
Изгубеното време

Лена, тук ли си? Можеш ли да ме чуеш? Аз чакам. Знам, че скоро ще намериш книгата. Няма да повярваш какво е това място. Имам чувството, че живея в десетхилядигодишен храм — или крепост. Няма да повярваш и какъв е този тип. Приятелят ми Ксавие. Поне си мисля, че ми е приятел. Той прилича на десетхилядигодишен монах. Или някакъв вид древен праисторически прилеп, ако са съществували такива. Знаеш ли какво е да чакаш в свят, където времето не тече? Минутите са като векове — като вечност — само че е по-ужасно, защото не можеш да ги различиш едни от други. Откривам, че броя разни неща. Несъзнателно. Това е единственият начин, по който мога да отмервам времето.

Шейсет и две пластмасови копчета. Единайсет скъсани наниза — с от по четиринайсет до трийсет и шест перли. Сто и девет стари бейзболни картички. Девет батерии. Дванайсет хиляди седемстотин петдесет и четири долара и три цента от шест различни държави. Или може би шест различни векове.

Повече или по-малко.

Не знам как да изчислявам дублоните.

Тази сутрин броих стиропорените зрънца, падащи през разкъсания шев на една играчка жаба. Не знам откъде Ксавие е намерил това нещо. Стигнах до деветстотин деветдесет и девет и после изгубих бройката и трябваше да започна отначало.

Така прекарах днешния ден.

Както казах, човек може да полудее, докато седи и чака времето да мине в място без време. Когато намериш „Книгата на луните“, Лена, ще разбера веднага. Ще се махна в мига, в който мога. Държа нещата си приготвени до отвора на пещерата. Картата на леля Пру. Празна манерка от уиски и табакера за тютюн.

Не питай.

Можеш ли да повярваш, че след всичко, което преживяхме, книгата продължава да застава между нас? Знам, че ще я намериш. Някой ден.

Ще я намериш.

И аз ще чакам.

Не бях сигурен дали мислите за Лена караха времето да минава по-бързо или по-бавно. Но нямаше значение. Не можех да спра да мисля за нея, дори да се опитах. А се опитвах — като играех шах със зловещите фигури, които Ксавие бе събрал. Или му помагах да каталогизира всичко — от капачките на бутилки и мраморни топчета до древни чародейски книги. Днес бяха наред камъните. Ксавие сигурно имаше стотици от тях, от необработени диаманти, големи като ягоди, до кварцови късове и обикновени камъни.

— Важно е да описваме внимателно всичко, което имам. — Ксавие добави три големи въглена към списъка.

Взирах се в камъните пред мен. Чакъл, би казала Ама. Точно правилният нюанс сиво за алеята на Дийн Уилкс. Запитах се какво ли прави Ама точно сега. И майка ми. Двете жени, които ме бяха отгледали в два напълно различни свята, а не можех да видя нито едната от тях.

Вдигнах шепата си, пълна с прашен чакъл.

— Защо ги събираш тези? Това са обикновени камъчета.

Ксавие изглеждаше шокиран.

— Камъните имат сила. Те попиват чувствата и страховете на хората. Дори и спомените им.

Не се нуждаех от нечии чужди страхове. Имах си достатъчно свои.

Посегнах към джоба си и извадих оттам черния камък. Потърках гладката му повърхност между пръстите си. Това бе камъкът на Сула. Бе с формата на сълза, докато онзи на Лена бе по-закръглен.

— Ето — подадох го на Ксавие. — Можеш да го добавиш към колекцията си.

Бях почти сигурен, че нямаше да ми е нужен за обратното пресичане на реката. Или щях да открия пътя си обратно към дома, или никога нямаше да си тръгна оттук. Някак си го знаех, въпреки че не знаех нищо друго.

Ксавие се втренчи в камъка.

— Запази го, мъртвецо. Тези не са…

Изведнъж вече не чувах нищо от думите му. Зрението ми се размаза, черната кожа на Ксавие и камъкът в дланта ми започнаха да се мърдат, докато се сляха заедно в една-единствена тъмна сянка.

* * *

Сула седеше на стара разклатена маса, маслена лампа осветяваше малката стая. Пред нея имаше тесте карти, подредени в две редици — Картите на провидението, всяка белязана с черно врабче в ъгъла, запазената марка на Сула. Висок мъж седеше срещу нея, гладката му глава блестеше на светлината.

— Кървящото острие. Гневът на слепия мъж. Обещанието на лъжеца. Откраднатото сърце — намръщи се Сула и поклати глава. — Мога да ти кажа, нито една от тез не е добра. Никога няма да постигнеш туй, което търсиш. А ако го откриеш, още по-лошо ще стане.

Мъжът прокара нервно едрите си ръце по голия си скалп.

— Какво означава това, Сула? Спри да шикалкавиш.

— Означава, че никога няма да ти дадат туй, което искаш, Ангелус. Съветът на пазителите не се нуждае от карти, за да разбере, че нарушаваш правилата им.

Ангелус се отблъсна рязко от масата.

— Не ми е нужно те да ми дават това, което искам. Имам други Пазители зад гърба си. Пазители, които искат да бъдат повече от прости писари. Защо трябва да бъдем принуждавани да записваме историята, когато можем да бъдем тези, които я създават!

— Не можеш да промениш картите. Само туй знам.

Ангелус се взираше в красивата жена със златиста кожа и тънки плитчици.

— Думите могат да променят нещата, пророчице. Просто трябва да ги сложиш в правилната книга.

Нещо привлече вниманието на Сула и за момент тя се разсея. Внучката й се бе свила зад вратата, подслушвайки. Всяка друга вечер баба й нямаше да има нищо против. Амари бе на седемнайсет, по-голяма, отколкото бе самата Сула, когато се научи да гледа на карти. Но Сула не искаше момичето да вижда този мъж. В него имаше нещо зло. Не й бяха нужни карти, за да види това.

Ангелус понечи да се изправи, едрите му ръце бяха стиснати в юмруци. Сула потупа картата на върха на колодата, на която имаше нарисувани чифт златни порти.

— Това е дива карта.

Мъжът се поколеба.

— Какво означава?

— Означава, че понякога сами творим съдбата си. Неща, които картите не виждат. Зависи от това коя страна на портите избереш.

Ангелус вдигна картата и я смачка с ръка.

— Вече доста дълго стоя отвъд тях.

Вратата се затръшна и Амари се показа от скривалището си.

— Кой беше този, бабо?

Старата жена вдигна смачканата карта и я приглади с ръце.

— Пазител от север. Мъж, който иска повече, отколкото който и да е трябва да има.

— Какво иска?

Очите на Сула се срещнаха с тези на момичето и за миг се поколеба дали да й отговори.

— Да овладее съдбата си. Да промени картите.

— Но човек не може да промени картите.

Сула се извърна, спомняйки си какво бе видяла в деня, в който се роди Амари.

— Понякога можеш. Но винаги има цена, която трябва да се плати.

* * *

Когато отворих очи, Ксавие се бе надвесил над мен с притеснено изражение.

— Какво видя, мъртвецо?

Черният камък бе топъл в ръката ми. Стиснах го по-силно, сякаш той някак можеше да ме доведе по-близо до Ама. До спомените, затворени под лъскавата му черна повърхност.

— Колко пъти Ангелус е променял „Хрониките на чародейците“, Ксавие?

Пазителят на портите извърна очи и започна да извива нервно дългите си пръсти.

— Ксавие, отговори ми.

Погледите ни се срещнаха и в неговия видях болка и огорчение.

— Прекалено много.

— Защо го прави?

Какво можеше да спечели от това?

— Някои хора искат да бъдат нещо повече от обикновените смъртни. Ангелус е един от тях.

— Да не казваш, че иска да е чародеец?

Ксавие кимна бавно.

— Иска да промени съдбата. Да намери начин да отрече свръхестествения закон и да смеси кръвта на смъртни и чародейци.

Генетично инженерство.

— Значи иска смъртните да имат сили като чародейците?

Ксавие прокара неестествено дългата си ръка по голата си глава.

— Няма смисъл да имаш сили, ако не е останал никой, когото да мъчиш и контролираш.

Нямаше никаква логика. Беше прекалено късно за Ангелус. Дали и той като Ейбрахам Рейвънуд се опитваше да създаде някакъв нов хибрид?

— Правил ли е опити с деца?

Ксавие пак ми обърна гръб и дълго време мълча.

— Експериментира със себе си, използвайки тъмни чародейци.

Тръпка премина по гръбнака ми и гърлото ми пресъхна. Не можех да си представя какво би могъл да направи Пазителят с тях. Опитах се да намеря правилните думи, за да попитам, но Ксавие ми каза, преди да имам тази възможност.

— Ангелус вкусваше кръвта им, плътта им — не знам какво друго. Инжектира си серум, направен от кръвта им. Но това не му даде силата, която искаше. Той продължи да опитва. Всяка инжекция го правеше все по-блед и по-отчаян.

— Това звучи ужасно.

Той обърна деформираното си лице отново към мен.

— Това не е ужасната част, мъртвецо. Тя дойде по-късно.

Не исках да питам, но не можах да се въздържа.

— Какво се случи?

— Най-накрая той намери чародеец, чиято кръв му даде мутирала версия на неговата дарба. Чародейка. Тя беше светла, красива и мила. И… — Ксавие се поколеба.

— Обичаше ли я?

Чертите на лицето му изглеждаха по-човешки от всякога.

— Да. И Ангелус я унищожи.

— Съжалявам, Ксавие.

Той кимна.

— Тя беше могъщ телепат, преди да полудее от опитите на Ангелус.

Телепат. Внезапно разбрах.

— Да не казваш, че Ангелус може да чете мисли?

— Само на смъртните.

Само на смъртните. Като мен, Лив и Мариан.

Трябваше да намеря страницата си в „Хрониките на чародейците“ и да се върна у дома.

— Не се натъжавай, мъртвецо.

Наблюдавах как стрелките на часовника на Ксавие се въртят в различни посоки, бележейки времето, което не съществуваше тук.

Не исках да му казвам, че не бях тъжен.

Бях уплашен.

* * *

Гледах часовника, но не можех да следя времето. Понякога ставаше толкова зле, че забравях какво чакам тук. Прекалено многото време може да те накара да се чувстваш така. Да размие границите между спомените и въображението ти, докато започнеш да възприемаш всичко като нещо, което си видял във филм, а не като преживяно от теб самия.

Бях започнал да се отчайвам, че някога отново ще видя „Книгата на луните“. Което означаваше да се откажа от много повече от една стара чародейска книга.

Означаваше да се откажа от Гатлин, от доброто и лошото в него. Да се откажа от Ама, от баща ми и леля Мариан. От Линк и Лив, и Джон. От гимназия „Джаксън“ и закусвалнята, и от фамилния дом на Уейт, и от път номер 9. От мястото, където за първи път осъзнах, че Лена е момичето от сънищата ми.

Означаваше, че се отказвам от нея.

Не можех да го направя.

Не бих го направил.

След няколко дни или може би седмици — нямаше как да знам — Ксавие осъзна, че губя повече от време. Седеше на мръсния под на пещерата и подреждаше и описваше близо хиляда ключа.

— Как изглежда тя?

— Коя? — попитах аз.

— Момичето.

Гледах как подрежда ключовете по размер, после и по форма. Докато търсех подходящите думи, се чудех откъде се бяха появили, чии врати отваряха.

— Тя е… жива.

— Красива ли е?

Красива ли беше Лена? Ставаше ми все по-трудно да си спомня.

— Да, така мисля.

Ксавие спря сортирането на ключовете и ме погледна.

— Как точно изглежда?

Как можех да му кажа всичко, което се въртеше в ума ми и се сливаше по такъв начин, че ми бе трудно да си я представя ясно?

— Итън? Чу ли ме. Трябва да ми кажеш. Иначе ще забравиш. Това се случва, ако прекараш тук много дълго време. Загубваш всичко, което те прави това, което си бил някога. Мястото го отнема от теб.

Извърнах се встрани, преди да му отговоря.

— Не съм сигурен. Всичко ми е като в мъгла.

— Косата й златиста ли е? — Ксавие обичаше всичко златно и златисто.

— Не — отвърнах аз. Бях доста сигурен, въпреки че не можех да си спомня защо. Взрях се в стената пред себе си и отворих очи. — Има къдрици. Много, много къдрици.

— Момичето?

— Да — кимнах аз и погледнах към каменистите образувания в горната част на пещерата. — Лена.

— Казва се Лена?

Пак кимнах, а по лицето ми се стекоха сълзи. Бях толкова облекчен, че все още помня името й.

Побързай, Лена. Не ми остава много време.

* * *

Когато видях отново гарвана, вече бях забравил. Спомените ми бяха като сънища, само че никога не спях. Наблюдавах Ксавие. Броях копчета и описвах монети. Взирах се в небето.

Точно това се опитвах да правя и в момента, но глупавата птица продължаваше да грачи и да пърха с огромните си криле.

— Махай се.

Той изграчи още по-силно.

Завъртях се и замахнах с ръка към него. И тогава видях, че книгата лежи в пръстта пред мен.

— Ксавие — казах аз с треперлив глас. — Ела тук.

— Какво има, мъртвецо? — провикна се той от вътрешността на пещерата.

— „Книгата на луните“. — Вдигнах я. Тя беше топла в ръцете ми, но не ме изгори. Спомнях си, че трябваше да стане така.

Докато държах книгата, спомените нахлуха като река в главата ми. Тази книга ме бе върнала вече веднъж от света на мъртвите, а сега отново ми връщаше живота. Спомнях си всяка подробност. Местата, на които бях ходил. Нещата, които бях правил. Хората, които обичах.

Виждах ясно изящното лице на Лена. Очите й, златно и зелено, лунният сърп — рожденият й белег — на бузата й. Помнех мириса на лимони и розмарин, на буря, силни ветрове и спонтанни подпалвания. Всичко, което правеше Лена — момичето, което обичам.

Отново бях цял.

Знаех, че трябва да напусна това място, преди то да ме призове завинаги.

Вдигнах книгата в двете си ръце и я понесох към пещерата. Беше време за сделка.

* * *

С всяка стъпка книгата натежаваше в ръцете ми. Това обаче не ме забави; нищо не можеше, не и сега. Не и след като вече бях на края на пътя си.

Портите на Отвъдното съдилище се издигаха пред мен, прави и високи.

Сега разбирах защо Ксавие бе толкова обсебен от златото. Портите бяха в мръсночерно-кафяво, но под него виждах проблясъците на златото. Те се издигаха в застрашителни кули нагоре и май не водеха на място, където човек би поискал да отиде.

— Изглеждат толкова зли.

Ксавие проследи погледа ми до върховете на кулите.

— Те са такива, каквито са. Силата не е нито добра, нито зла.

— Може и да е вярно, но това място е зло.

— Итън. Ти си силен смъртен. Имаш повече живот в себе си, отколкото всеки мъртвец, когото съм срещал.

Някак си това не ми подейства успокояващо.

— Не мога да отворя Портите, ако не го желаеш истински. — Думите на Ксавие прозвучаха зловещо.

— Трябва да отида. Трябва да се върна при Лена, при Ама и Линк. И при баща ми, и Мариан, и Лив, и всички…

Виждах лицата им, на всички. Чувствах се заобиколен от тях, от техните души и от моята. Помнех какво беше да живея сред тях, моите приятели.

Помнех какво е да си жив.

— Лена. Момичето със златните къдрици? — попита с любопитство Ксавие.

Нямаше смисъл да се опитвам да обяснявам, не и на него. Само кимнах — струваше ми се по-лесно.

— И ти я обичаш?

Това явно го интересуваше още повече.

— Да. — В това нямаше съмнение. — Обичам я до края на вселената и на обратно. Обичам я от този свят до следващия.

Той премигна безизразно.

— Добре. Това е много сериозно.

Изпитах желание да се усмихна.

— Аха. Опитах се да ти кажа. Така е.

Той дълго се взира в мен и най-накрая кимна.

— Добре. Последвай ме.

После изчезна нагоре по прашната пътека пред мен. Последвах го по виещия се път, по почти невъзможното скално стълбище. Катерехме се, докато стигнахме до тясна скала, която изчезваше сякаш в нищото. Когато се опитах да надникна над ръба на скалата, видях само облаци и мрак.

Пред мен се издигаха внушителните черни порти. Не виждах нищо отвъд тях. Но чувах ужасяващи звуци — дрънчаха вериги, гласове виеха и плачеха.

— Звучи като ада.

Ксавие поклати глава.

— Не е адът. Само Отвъдното съдилище, домът на Съвета на пазителите.

Той застана пред мен, препречвайки ми пътя към Портите.

— Сигурен ли си, че искаш да сториш това, мъртвецо?

Кимнах, без да отклонявам поглед от безформената му фигура.

— Човешко момче на име Итън. Приятелю. — Очите му станаха бледи и стъклени, сякаш изпадаше в някакъв транс.

— Какво има, Ксавие? — Бях нетърпелив, но страхът ми бе още по-голям. И колкото по-дълго стоях отвъд, слушайки ужасните звуци от това, което се вършеше вътре, каквото и да бе то, толкова по-лошо ми ставаше. Боях се, че ще изгубя самообладание — или ще се предам и ще се откажа — и ще пропилея всичко, което Лена бе преживяла, за да ми прати „Книгата на луните“.

Той не ми обърна внимание.

— Предлагаш ли ми сделка, мъртвецо? Какво ще ми дадеш, ако отворя Портите? Как ще платиш пътя си до Съвета на пазителите?

Просто стоях там.

Ксавие отвори очи и ми изсъска:

— Книгата. Дай ми книгата.

Дадох му я, но не можах да отдръпна ръцете си от нея. Сякаш аз и книгата бяхме едно, но същевременно бяхме вече свързани и с Ксавие.

— Какво…

— Приемам този дар и в замяна отварям Портите на Отвъдното съдилище. — Тялото на Ксавие се олюля и той се строполи на земята.

— Добре ли си, Ксавие?

— Шшш… — Звукът, идващ от купчината дрехи пред мен, бе единственият знак, че все още беше жив.

Чух друг звук, като от падане на скали или сблъсък на коли, но всъщност просто Портите се отваряха. Струваше ми се, че не бяха отваряни от хиляди години. Наблюдавах как черните стени ми разкриват пътя към света вътре.

Вълна на облекчение, изтощение и адреналин накара сърцето ми да затупти бясно, една мисъл продължаваше да препуска в съзнанието ми.

Скоро трябва да свърши.

Това навярно бе най-трудната част. Платих на Лодкаря. Прекосих реката. Намерих книгата. Извърших размяната.

Стигнах до Съвета на пазителите. Почти съм си у дома. Идвам си, Лена.

Можех да си представя лицето й. Представях си как я виждам и отново я държа в прегръдките си.

Скоро.

Поне така си мислех, докато минавах през Портите.