Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (17)

Петнайсета глава
Повелителят на реката

Щом направих и крачка през вратата, водеща към реката, познатият ми свят отстъпи пред непознатия по-бързо, отколкото очаквах. Дори в отвъдното има някои места, които са забележимо повече неща от останалите.

Реката бе едно от тях. Тя не бе като някоя от реките, които бях виждал в смъртния окръг Гатлин. Също като Голямата бариера тя бе шев. Нещо, което свързваше световете заедно, без да бъде част от никой от тях.

Бях в напълно непозната и неотбелязана на никоя карта територия.

За щастие гарванът на чичо Абнър изглежда знаеше пътя. Ешу пърхаше над главата ми, кръжеше и ме насочваше, понякога кацаше на високите клони на дърветата, за да ме изчака, ако се забавех много. Като че ли нямаше нищо против задачата си, понякога подкрепяше пътуването ни с един пронизителен крясък. Може би се наслаждаваше на промяната във всекидневието си. В това отношение ми напомняше за Лусил, само дето не забелязвах да похапва малки мишлета като нея, когато бе гладна.

И когато го виждах да ме гледа, той наистина ме гледаше. Всеки път, щом започнех да се чувствам отново нормален, го виждах пак пред себе си и по гръбнака ми минаваха тръпки, сякаш го правеше нарочно. Сякаш знаеше, че може да ми го причини.

Чудех се дали Ешу бе истинска птица. Можеше да пресича между световете, но това правеше ли го свръхестествено създание? Според чичо Абнър си беше просто гарван.

Може би всички гарвани са зловещи по принцип.

Продължавах да вървя, растенията от блатото и кипарисовите дървета, подаващи се от калната вода, се смениха с по-зелена трева, отвъд брега, толкова висока, че на места не виждах над нея. Проправях си път през нея, следвайки черната птица в небето, като се опитвах да не мисля за мястото, където всъщност отивах, или за това, което бях оставил зад себе си. Беше ми достатъчно трудно да не си представям лицето на майка си — как ли е гледала, когато си тръгнах… Опитвах се отчаяно да не мисля за очите й, за това как бе грейнала цялата, когато ме видя отново. Или за ръцете й, как ги размахваше във въздуха, когато говореше — сякаш мислеше, че може да изтегли думите от небето с пръстите си. И за прегръдката й, за тялото й обвито около моето, което чувствах като дом, защото тя бе мястото, от което бях дошъл в този свят.

Опитвах се да не мисля за мига, в който вратата се затвори. Тя никога нямаше да се отвори, не и за мен. Не и по този начин. Повтарях си го, докато вървях. Майка ми искаше точно това за мен. Да имам живот. Да живея. Да си тръгна от нея.

Ешу изграка и аз се сепнах. Продължих напред, разделяйки високите храсти и треви пред себе си, за да мина през тях.

Тръгването ми се бе оказало по-трудно, отколкото си бях представял, и все още не можех да повярвам, че го бях направил. Но както се опитвах да не мисля за майка си, така се стараех и лицето на Лена да е постоянно пред очите ми, за да ми напомня защо правех това, защо рискувах всичко.

Питах се какво ли прави в момента… дали пише в дневника си, дали се упражнява на цигулката си, дали чете оръфаното си копие на „Да убиеш присмехулник“?

Все още мислех за това, когато в далечината чух музика. Звучеше като… „Ролинг Стоунс“?

Част от мен очакваше, като разтворя храсталаците пред себе си, да видя Линк. Но колкото повече приближавах до пеещия „Не можеш да получиш това, което искаш“, осъзнавах, че песента беше на „Стоунс“, но гласът определено не беше на Линк.

Не беше достатъчно лош и вземаше прекалено много верни ноти.

Беше голям тип, с избеляла кърпа на главата и тениска на „Харли Дейвидсън“ с разперени криле на гърба. Седеше до пластмасова сгъваема маса — като онези в клуба за бридж в Гатлин. С тъмните си слънчеви очила и дълга брада имаше вид на човек, който трябваше да кара нанякъде своя чопър, а не да седи до брега на река.

Само обядът му правеше странно впечатление. Ядеше нещо с лъжица от пластмасова кутия. От мястото, където бях, приличаше на човешки вътрешности или на повръщано.

— Най-доброто чили, което можеш да намериш от тази страна на Мисисипи — поклати той глава.

Ешу изграка и кацна на ръба на сгъваемата маса. Огромно черно куче лежеше на земята до него и излая, но не си направи труда да се надигне.

— Какво правиш тук, птицо? Или ми предложи нещо, или нямаш работа наоколо. И не си мисли, че този път ще ти позволя да ми докопаш уискито. — Мотористът избута Ешу от масата. — Махай се. Къш. Кажи на Абнър, че съм готов за сделката, когато се реши.

Като прогони Ешу и гарванът изчезна в синьото небе, мъжът най-накрая ме забеляза.

— На обиколка за забележителности ли си или търсиш нещо специално? — подметна ми той, после прибра останките от обяда си в малка хладилна чанта и извади тесте карти.

Кимна ми с глава да приближа, размеси картите умело, премятайки ги от ръка в ръка. Аз преглътнах тежко и пристъпих напред, докато „Ръката на съдбата“ започна да звучи от старото радио, поставено на земята в прахта. Зачудих се дали мотористът слушаше нещо друго освен „Ролинг Стоунс“. Но едва ли щях да се осмеля да го попитам.

— Търся Повелителя на реката.

Мотористът се разсмя и започна да раздава карти на масата, сякаш някой седеше срещу него.

— Повелителят на реката? Не съм чувал това име от доста време. Речния повелител, Лодкаря, Пратеника… имам много имена, хлапе. Но можеш да ме наричаш Чарли. На това име отговарям, когато имам настроение да отговарям.

Не можех да си представя някой да накара този тип да направи нещо, което той няма настроение да направи. Ако бяхме в смъртния свят, вероятно щеше да е фейсконтрол пред рокерски бар или охрана в билярдна зала, където пияници си разбиват бутилки в главите.

— Приятно ми е да се запознаем… Чарли — преглътнах тежко аз. — Аз съм Итън.

Той ми махна с ръка.

— Е, какво мога да направя за теб, Итън?

Приближих до масата и минах отстрани, като се стараех да се държа на достатъчно голямо разстояние от гигантския звяр на земята. С квадратната си муцуна и набръчкана кожа приличаше на мастиф. Опашката му бе превързана с бяла марля.

— Не обръщай внимание на стария Драк. Няма да се надигне, освен ако не носиш сурово месо със себе си — ухили се Чарли. — Или ако ти не си сурово месо. Мъртво месо като теб, хлапе — ти не го интересуваш.

Защо ли това не ме изненадваше?

— Драк? Какво име е това? — посегнах да погаля кучето аз.

— От Дракон. От онези, които дишат огън и могат да сдъвчат ръката ти, ако се опиташ да ги милваш.

Драк ме погледна и изръмжа. Отдръпнах бързо ръката си и я пъхнах в джоба си.

— Трябва да пресека реката. Донесох ти ето тези… — измънках аз, като поставих „речните очи“ на масата. Тя наистина приличаше на онези от клуба по бридж.

Чарли погледна камъните, но не изглеждаше впечатлен.

— Хубаво. Един за пътя натам, един за връщането. Това е все едно да покажеш билета си на шофьора на автобуса. И все пак не е достатъчно, за да пожелая да те кача в автобуса.

— Не е ли? — преглътнах аз. Дотук бях с плановете. Трябваше да се досетя, че няма да е толкова лесно.

Чарли ме изгледа.

— Играеш ли блекджак, Итън? Нали знаеш, двайсет и едно?

Знаех за какво говори.

— Ами… не съвсем.

Не беше напълно истина. Преди играех с Телма, докато тя започна да мами ужасно много, също като Сестрите на румикуб^[1].

Той побутна картите към мен, като обърна девятка каро като първа карта от моята ръка.

— Ти си умно момче, обзалагам се, че ще схванеш идеята.

Проверих картата, която държах — седмица.

— Давай.

Така щеше да каже Телма.

Чарли ми приличаше на човек, който поема рискове. Ако бях прав, вероятно щеше да уважава хора, които правят същото. А и какво можех да загубя?

Той кимна одобрително и откри поп.

— Сори, хлапе. Така става двайсет и шест, губиш. Но и аз ще изиграя една.

Размеси тестето и раздаде и на двама ни по една ръка. Този път имах четворка и осмица.

— Давай.

Той отвори седмица. Имах общо деветнайсет, което трудно щеше да го бие.

Чарли имаше поп и петица пред него на масата. Трябваше да отвори още една карта, иначе го биех със сигурност. Обърна карта от тестето. Шестица купи.

— Двайсет и едно. Блекджак — каза той и размеси картите отново. Не знаех дали това бе някакъв вид тест, или просто му бе скучно, но Чарли като че ли нямаше желание да се отърве от мен скоро.

— Наистина трябва да премина реката, съ… — Спрях се, преди да го нарека „сър“. Той повдигна въпросително вежда. — Искам да кажа… Чарли. Виждаш ли, има едно момиче…

Чарли кимна и ме прекъсна.

— Винаги има момиче.

„Ролинг Стоунс“ започнаха да пеят „На 2000 светлинни години от дома“. Странно.

— Трябва да се върна при нея…

— И аз имах приятелка веднъж. Пенелопи се казваше. Пени — облегна се рокерът назад в стола си, поглаждайки дългата си брада. — Накрая й писна да виси тук, така че си тръгна.

— Защо не тръгна с нея? — В мига, в който попитах, си дадох сметка, че може би е прекалено лично. Но той ми отговори.

— Не мога — каза го небрежно, докато ни раздаваше картите. — Аз съм Повелителят на реката. Това си е част от задълженията ми. Не мога да напусна дома си.

— Можеш да напуснеш работата…

— Това не е работа, хлапе. А присъда — разсмя се той, но в гласа му се чу горчивина и ми дожаля за него. Заради думите му, заради сгъваемата маса за игра и мързеливото куче с ранена опашка. Тогава „На 2000 светлинни години от дома“ заглъхна и бе заменена с „Ограби душата ми“.

Не знаех кой може да е толкова могъщ, че да го осъди на подобно нещо — да седи покрай това, което в по-голямата си част приличаше на доста незабележителна река. Беше бавна и спокойна. Ако той не висеше тук, вероятно щях да успея да я преплувам.

— Съжалявам.

Какво друго можех да кажа?

— Всичко е наред. Примирих се преди много години — потупа Чарли по картите ми. Асо и седмица. — Искаш ли още една?

Вече имах осемнайсет. Чарли също имаше асо.

— Дай ми.

Гледах го, докато въртеше картата между пръстите си. Тройка пика.

Свали очилата си и леденосините му очи се втренчиха в мен. Зениците му бяха толкова светли, че едва се виждаха.

— Ще го кажеш ли?

— Блекджак.

Чарли бутна назад стола си и кимна към брега на реката. Там имаше т.нар. „ферибот на бедните“ — груб сал, направен от завързани една за друга с дебело въже дъски. Приличаше на онези, които се срещат в блатото на Уейдърс Крийк.

Дракон се протегна и се затътри след него.

— Да вървим, преди да съм си променил решението.

Последвах го до нестабилната платформа и стъпих на сала. Чарли ми протегна ръка.

— Време е да платиш на Лодкаря — посочи той към кафявата вода. — Хайде, дай ми билета си.

Хвърлих камъка и той потъна, без да разплиска нито пръска. В мига, в който докосна повърхността и пое пътя си надолу, водата се промени. Мирис на гнило се надигна от повърхността — на мочурище, на развалено месо и на още нещо…

Погледнах надолу към сенчестите дълбини. Водата бе достатъчно чиста, за да видя до дъното, само че не можех. Защото навсякъде имаше тела, само на сантиметри от повърхността. И това не бяха измислените форми от митове и филми, а истински тела, подпухнали и подгизнали, застинали като смъртта. Някои бяха с лице надолу, други с лице нагоре — но всичките лица, които можех да видя, имаха едни и същи сини устни и ужасяваща бяла кожа. Косите им се вееха около тях във водата, докато те се блъскаха едно в друго.

— Всеки плаща на Лодкаря, рано или късно — сви рамене Чарли. — Това не можеш да го промениш.

Буца гняв заседна на гърлото ми и отне цялата енергия, която влагах в опита си да не повърна. Явно отвращението се бе изписало на лицето ми, защото Чарли ме потупа със съчувствие.

— Знам, хлапе. Миризмата е трудна за понасяне. Защо мислиш, че не пресичам толкоз често реката?

— Защо се промени? Реката… — Не можех да откъсна очи от подгизналите тела. — Преди не беше такава.

— Ето тук бъркаш. Просто не го виждаше. Има много неща, които избираме да не виждаме. Това не означава, че не са тук, колкото и да ни се иска.

— Писна ми да виждам всичко. Беше по-лесно, когато не знаех нищо. Тогава май едва осъзнавах дори, че съм жив.

Чарли кимна.

— Да. И аз така съм чувал.

Дървената платформа се удари в отсрещния бряг.

— Благодаря, Чарли.

Той се облегна на веслото, неестествено сините му очи без зеници се взираха право през мен.

— Няма защо, хлапе. Надявам се да намериш онова момиче.

Протегнах внимателно ръка и почесах Дракон зад ушите. Зарадвах се, когато ръката ми не пламна. Огромното куче излая към мен.

— Може би Пени ще се върне — казах аз. — Човек никога не знае.

— Шансовете не са много големи.

Стъпих на брега.

— Ами… добре. Ако погледнем така, можем да кажем, че същото важи и за мен.

— Сигурно си прав. Ако си тръгнал натам, накъдето си мисля.

Дали знаеше? Може би от тази страна на реката се отиваше само към едно място, въпреки че се съмнявах. Колкото повече научавах за света, който си мислех, че познавам, и за онези, които не познавах, толкова повече осъзнавах, че всичко бе преплетено и водеше навсякъде и никъде едновременно.

— Отивам към Отвъдното съдилище, към Съвета на пазителите.

Не мислех, че има риск да каже на някой от Пазителите, след като не напускаше това място. Освен това в Чарли имаше нещо, което ми харесваше. Казвайки думите на глас, имах чувството, че така те стават по-истински.

— Давай право напред. Не можеш да го пропуснеш — посочи ми той в далечината. — Но трябва да минеш покрай Пазача на портите.

— Чух.

Мислех за това още от първото ми посещение в къщата на Обадайя с леля Пру.

— Е, кажи му, че ми дължи пари — допълни Чарли. — Няма да го чакам вечно тук. — Погледнах го многозначително и той въздъхна. — Добре де, кажи му го все пак.

— Познаваш ли го?

Той кимна.

— Доста път сме извървели заедно. Не знам точно колко време е минало, но предполагам, че поне един-два живота сме изкарали.

— Що за човек е?

Може би, ако знаех повече за този тип, щях да имам по-голям шанс да го убедя да ме пусне в Съдилището.

Чарли се усмихна, отбутна се от брега с веслото и се понесе отново в реката от трупове.

— Не е като мен.