Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (30)

Двайсет и осма глава
Чародейски бой на котки

Отворих входната врата и въздухът вътре сякаш се раздвижи. Не — той се местеше. Стотици пеперуди пърхаха в стаята, докато други бяха кацнали на изящните древни мебели на чичо ми, които той колекционираше от години.

Пеперуди.

Какво бях сторила на „Рейвънуд“?

Малка зелена пеперуда със златисти ивици по крилете кацна в основата на перилото.

— Макон? — Гласът на баба се разнесе от втория етаж. — Ти ли си?

— Не, бабо. Аз съм, Лена.

Тя слезе по стълбището, облечена в бяла блуза с висока яка, косата й бе прибрана в стегнат кок, а върховете на обувките й с връзки се подаваха изпод дългата й пола. Пристъпваща бавно по съвършено реставрираното вито стълбище, тя приличаше на южняшка красавица от старите филми.

Баба хвърли поглед към летящите наоколо пеперуди и ме прегърна.

— Толкова се радвам да те видя в добро настроение.

Тя знаеше, че интериорът на „Рейвънуд“ постоянно се мени според моите настроения. Стая, пълна с пеперуди, означаваше щастие. Но за мен означаваше и нещо различно — нещо прекалено лично.

Надежда, родена върху зелени и златни криле. Мрак и Светлина, както в нощта на моето Призоваване.

Докоснах телената коледна елха на гердана с талисманите си. Трябваше да се фокусирам. Всичко се свеждаше до това. Итън бе някъде там и имаше шанс да го върна у дома. Просто трябваше да убедя семейството си да ни заемат силите си.

— Бабо, имам нужда от помощ за нещо.

— Разбира се, скъпа.

Нямаше да каже това, ако знаеше за какво щях да я помоля.

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че намерих „Книгата на луните“?

Баба замръзна на място.

— Защо говориш подобни неща, Лена? Знаеш ли къде е тя наистина?

Кимнах.

Тя повдигна полата си и се затича нагоре по стълбището.

— Трябва да кажем на Макон. Колкото по-бързо върнем тази книга в библиотеката, толкова по-добре.

— Не можем.

Баба се обърна бавно и втренчи очи в мен.

— Започвай да обясняваш, млада госпожице, и започни с това как си намерила „Книгата на луните“!

Ридли се появи иззад една мраморна колона.

— Аз й помогнах.

Затаих дъх за известно време, за да се уверя, че къщата няма да се разпадне до основи.

— Как влезе тук? — Гласът на баба бе овладян, колкото и този на самата Ридли, може би дори повече. Беше живяла достатъчно дълго и бе нужно повече от появата на станалата отново Мрак моя братовчедка, за да я извади от релсите.

— Лена ме пусна.

В очите на баба ми проблесна искрица на разочарование.

— Виждам, че отново носиш тъмните си очила.

— Беше нещо като мярка за самосъхранение. — Ридли прехапа нервно устните си. — Светът е опасно място.

Баба ми казваше това постоянно, когато бяхме деца — особено на Ридли. Помнех и нещо друго, което казваше, нещо, което можеше да забави признанието ни за станалото с Ейбрахам — поне докато доставех книгата на Итън.

— Бабо, помниш ли сделката, която сключи с Ридли първия път, когато тя искаше да отиде на купон?

Тя ме погледна с недоумение.

— Не съм убедена.

— Каза й да не влиза в кола с някой, който е пил.

— Определено добър съвет, но не съм сигурна как е свързано с тази ситуация.

— Обеща на Рид, че ако позвъни и каже, че шофьорът й е пиян, ще изпратиш някой да я прибере, без да задаваш въпроси.

По лицето на баба личеше, че е започнала да си спомня.

— Каза още, че няма да й създаваш проблеми и да й се сърдиш, независимо къде се намира и какво е направила.

Ридли се облегна неловко на колоната.

— Да, това беше като пропуск за измъкване от затвора. Напоследък определено се нуждаех от такъв.

— Този разговор ще обясни ли защо в момента у вас двете се намира най-опасната книга в двата свята — и на чародейците, и на смъртните? — Погледът на баба се местеше от Ридли към мен.

— Обаждам ти се, за да ти кажа, че шофьорът ми е пиян — изстрелях бързо аз.

— Моля?

— Искам да ми се довериш и да направиш нещо, без да ми задаваш никакви въпроси. Нещо за Итън.

— Лена, Итън е…

Вдигнах ръката си.

— Не го казвай. И двете знаем, че хората могат да се свързват с близките си от другата страна. Итън ми изпрати послание и се нуждая от помощта ти.

— Тя казва истината. Поне така си мисли — обади се Рийс, която бе застанала на затъмнения праг на вратата, водеща към трапезарията. Не я бях забелязала, но тя очевидно ме бе видяла. На Сибилите им бе нужен само един поглед към лицето ти, за да разчетат мислите ти, а Рийс бе една от най-добрите в това. Най-накрая дарбата й проработи в моя полза.

— Дори да казваш истината, искаш от мен повече от малко вяра. И независимо колко те обичам, не мога да ти помогна да използваш…

— Не се опитваме да използваме „Книгата на луните“ — прекъснах я аз. Чудех се дали ми вярваше. — Искаме да я изпратим на Итън.

В стаята беше тихо. Чаках дълго време баба да каже нещо.

— И защо смяташ, че това е възможно?

Обясних й за посланията, които Итън оставя в кръстословиците, но пропуснах да разкажа как се сдобихме с книгата, като се позовах на клаузата „шофьорът ми е пиян“. Нямаше да мога да минавам с това вечно, в някакъв момент щеше да поиска обяснение. Но не ми беше нужно да е вечно — просто тази вечер. След като изпратехме книгата на Итън, тя можеше да ме разпитва колкото си иска. Освен това чичо имаше правото пръв да ме накаже.

Баба слушаше внимателно, отпивайки от чашата с чай, която се бе появила в ръката й — комплимент от Кухнята.

Не пророни нито дума и не извърна очи от мен, докато говорех.

Най-накрая чашката бе поставена в чинийката и знаех, че баба е взела решение. Пое си дълбоко дъх.

— Ако Итън се нуждае от нашата помощ, нямаме избор, освен да му я дадем. Все пак той се жертва за всички нас и това е най-малкото, което можем да сторим.

— Бабо! — Рийс се спусна към нея. — Чуй се само!

— Как да го направи, като крещиш така? — тросна й се Ридли.

Рийс не й обърна внимание.

— Наистина ли ще изпратиш най-мощната книга в чародейската вселена в отвъдния свят, без да знаем кой ще я получи от другия край?

Рид сви рамене.

— Поне ти няма да си там.

Рийс я изгледа така, сякаш искаше да я прободе с градински ножици.

— Итън ще е там — казах аз.

Баба се поколеба, думите на Рийс я бяха накарали да се усъмни в решението й.

— Не е като да изпращаме обикновен колет, Лена. Ами ако книгата не отиде там, за където е предназначена?

Рийс имаше доволен вид, а сега Ридли сякаш закопня да има градински ножици в ръцете си.

— Ама ще се свърже с Великите.

Баба допи чая си и чашката й изчезна.

— Е, ако Амари участва в това, съм сигурна, че тя има план. Ще си взема палтото.

— Чакай — погледнах аз към Рийс. — Трябват ни всички от семейството. Ама каза, че няма да имаме достатъчно сила, ако не го направим заедно.

Рийс погледна към чичо Макон, който се бе появил в стаята при първия знак за семеен спор.

— И ти ще позволиш това да се случи?

Той подбра думите си внимателно.

— От една страна мисля, че е ужасно лоша идея.

— Ето — усмихна се самодоволно Рийс.

— Какво?!

Загубата на подкрепата на чичо ми бе нещото, от което най-много се боях, когато Ама ме изпрати да поискам помощта на семейството ми.

— Нека довърши, момичета — повиши глас баба.

— Но — продължи чичо — дължим го на Итън. Всъщност никога няма да можем да му се издължим подобаващо. Гледах как даде живота си за нас и не съм се примирил с това.

Въздъхнах с облекчение. Слава богу.

— Чичо Макон… — започна Рийс.

Той вдигна ръка и я накара да замълчи.

— Това не подлежи на обсъждане. Ако не беше Итън, в момента ти нямаше да имаш никакви сили — или дори нещо по-лошо. Редът бе разрушен и едва бяхме започнали да виждаме ефекта от хаоса. Ситуацията можеше да се развие в унищожителна посока. Гарантирам ти го.

— Не знам защо тогава още говорим за това — баба повдигна полата си и тръгна нагоре по стълбището. — Ще повикам Дел, Баркли и Риан.

Ридли преглътна при споменаването на името на майка й. Леля Дел не се чувстваше добре, откакто Ридли бе изчезнала, сърцето постоянно я болеше. Тя все още нямаше представа, че дъщеря й се е върнала. Нито, че се бе завърнала като тъмен чародеец.

Спомних си колко щастлива беше леля, когато Ридли изгуби силите си миналото лято. Да бъдеш смъртен, бе по-добре, отколкото да бъдеш Мрак, особено в това семейство.

Рийс се обърна към сестра си.

— Не трябва да си тук. Не нарани ли вече достатъчно хора?

Ридли се вцепени.

— Мисля, че мога да те нараня още малко, ако толкова настояваш. Не бих искала да те разочаровам. Все пак ти винаги си ме подкрепяла, сестричке — каза тя със сарказъм, но можех да усетя болката в гласа й. Ридли само се преструваше, че няма сърце.

Чух гласове и леля Дел се появи на върха на стълбището. Чичо Баркли я подкрепяше под ръка. Не бях сигурна дали ни бе чула, или баба й бе казала за Ридли. Но по начина, по който извиваше ръцете си, бе ясно, че вече знае истината.

Чичо Баркли я поведе по стълбището, високата му фигура се извисяваше закрилнически над нея. Побелялата му коса бе подстригана спретнато и поне веднъж той сякаш принадлежеше на същата епоха като нас останалите. Риан се влачеше зад тях, русата й дълга коса бе вързана на конска опашка. Когато Риан и Ридли бяха в една и съща стая, бе невъзможно да се пренебрегне приликата между тях. През последните шест месеца Риан бе станала истинска тийнейджърка. Вече не беше малко момиченце, въпреки че бе едва на дванайсет години.

Леля Дел се усмихна леко на Рид.

— Радвам се, че си добре. Толкова се притеснявах за теб.

Ридли прехапа устни и се залюля на високите си токове.

— Съжалявам… нали знаеш. Нямаше как да се обадя…

— Ейбрахам я беше затворил — изтърсих аз. Ридли бе виновна за много неща, но ми бе трудно да гледам как я критикуват за нещо, което е било извън нейния контрол.

Лицето на леля Дел се сгърчи… Всички се намръщиха — освен Рийс. Тя застана между майка си и тъмната си сестра.

— Вярно ли е? — чичо Баркли звучеше искрено загрижен.

Ридли въртеше нервно един от розовите си кичури между пръстите си.

— Аха… Беше истински джентълмен.

В същия миг я чух в главата си, използваше Келтската нишка, за да общува тайно с мен.

Моля те, не им казвай, братовчедке. Не сега.

— Добре съм — продължи Рид, за да успокои баща си. — Нека се тревожим за Итън. На никого няма да му е интересно да слуша историята за мен и големия лош вълк.

Риан пристъпи по-близо към Ридли.

— На мен ще ми е интересно — каза тя тихо.

Рид не отговори. Вместо това вдигна високо празната си длан. Очаквах да видя как в нея се появява мишка или близалка, някакъв евтин номер, за да разсее вниманието на сестричката й от това, в което се бе превърнала. Но ръката й си остана празна.

Риан се усмихна и протегна своята ръка, преплитайки пръстите си с тези на Рид.

Чух как леля Дил издиша шумно, а може би бях аз.

— Щом Лена ти вярва, аз също ти вярвам — каза Риан. Погледна към Рийс. — Сестрите трябва да си имат доверие.

Рийс не помръдна, но не беше нужно да си Сибила, за да разчетеш лицето й. Малки пукнатини бяха започнали да се появяват в твърдата й на пръв поглед външност, които тя упорито се стараеше да прикрие. Трудно бе да се видят, но бяха там. Началото на нещо — на сълзи, на прошка, на съжаление, не можех да бъда сигурна.

Напомни ми за думите, които Мариан каза на Итън преди всичко това да се случи. Беше един от нейните прочути цитати, от един тип на име Леонард Коен. „Има пукнатина във всяко нещо. Така прониква светлината в него.“

Това си помислих, когато видях лицето на Рийс. Светлината най-накрая бе започнала да навлиза.

— Лена, добре ли си? — Чичо Баркли погледна към тавана. Кристалният полилей се люлееше заплашително над нас.

Поех си дълбоко дъх и той спря веднага. Овладей се.

— Добре съм — излъгах аз.

Редях думи в главата си, макар да не позволявах на ръката си да ги запише.

„прекършена

като клоните на дърво

разбита на парченца

като сърцето ми

счупена на две

като седемнайсетата ми луна

строшена

като стъклото на прозореца

в деня, в който се срещнахме“

Затворих очи, опитвайки се да заглуша думите, които не спираха да се появяват.

Не.

Пренебрегнах ги, изблъсках ги навън от ума си. Не ги предавах чрез Келтската нишка към чичо Макон. Нямаше да напиша нито дума, преди Итън да се завърне.

Нито думичка.

— Амари ни очаква. Трябва да вървим. — Чичо Макон наметна черното си кашмирено палто. — Тя не е жена, която се отнася великодушно към закъсненията.

Бу стъпваше тежко зад него, гъстата му черна козина се сливаше с мрака в стаята.

Ридли отвори вратата и излезе почти светкавично навън. Разви опаковката на една червена близалка още преди да стигне до стъпалата на верандата. Поколеба се за миг до цветната леха, после прибра опаковката в джоба си.

Може би хората могат да се променят — дори онези, които са направили погрешни избори. Ако се постараят достатъчно да ги поправят.

Не бях сигурна, но се надявах. Аз самата бях взела някои доста погрешни решения миналата година.

Сега обаче знаех, че съм взела единственото правилно.

Единственото, което имаше някакво значение.

Итън.

Идвам.