Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (11)

Девета глава
„Звезди и ивици“

Оставих Ама — чувството бе, като че излизаш от огън навън, сред най-студената зимна нощ. Тя беше моят дом, сигурен и познат, беше всяко мъмрене и всяка вечеря, която ми бе приготвяла, всичко, което бях и аз. Колкото по-близо бях до нея, толкова по-топъл се чувствах — но в крайна сметка, щом се отдръпнех, осъзнавах, че студът е още по-голям.

Струваше ли си? Да се почувстваш по-добре за минута или две, знаейки, че студът ще бъде все така тук и ще те чака безмилостно?

Не бях сигурен, но за мен това не бе въпрос на избор. Не можех да стоя далече от Ама или от Лена — и дълбоко в себе си не мислех, че и някоя от тях би го пожелала.

А и се бе появила светлинка в тунела, макар и съвсем слаба. Щом Лусил можеше да ме види, това бе нещо, добър знак. Явно хората казваха истината — че котките могат да виждат духове. Само дето никога не бях предполагал, че аз ще бъда духът, който ще докаже това поверие.

А и Ама. Не че ме бе видяла, но знаеше, че съм там. Не беше много, но вдъхваше надежда. Успях да й покажа присъствието си, както бях направил за Лена на гроба.

Беше изтощително — и местенето на копчето, и отчупването от кейка. Но по този начин бях предал посланието си в другия свят. В известен смисъл все още бях тук, в Гатлин, където принадлежах. Всичко се бе променило и не знаех как да го оправя. Но не бях отишъл някъде в пространството, не и истински.

Бях тук.

Съществувах.

Само ако можех да открия начин да кажа това, което наистина исках да кажа.

Имаше толкова много неща, които можех да направя с шоколадов фъдж кейк, с една стара котка и с някой от талисманите от гердана на Лена.

Да си призная честно, чувствах се ужасно нещастен. Ама би използвала друга дума. Напълно злочест.

Бях заседнал в кръстословица, без карта. Итън Уейт.

З.Л.О.Ч.Е.С.Т.

Седем букви, хоризонтално.

И тогава ме осени. Не беше всъщност идея, по-скоро спомен — Ама седи на кухненската ни маса, съсредоточена над кръстословицата си с купа червени лютиви бонбони и купчина от изключително остри моливи номер 2. Тя използваше ребусите си, за да оправи нещата, за да прочисти съзнанието си и да намери отговор на това, което я тормозеше в момента.

Всичко си дойде на мястото. Както виждах в миг възможност за кош на баскетболното игрище или разбирах кой е убиецът още в началото на филма.

Знаех какво трябва да направя и знаех къде да отида. Щеше да е нужно малко повече от отчупването на кейк или преместването на копче, но не невъзможно повече.

Няколко букви, изписани с молив.

Беше време за посещение в офиса на „Звезди и ивици“, най-добрия и единствен вестник в окръг Гатлин.

Имах да съставям кръстословица.

* * *

Нямаше и зрънце сол по первазите на прозорците на офиса, както човек не би намерил и зрънце истина на страниците на самия вестник. Но на всеки прозорец имаше климатик. Видях повече климатици, отколкото някога бях забелязвал из някоя сграда. Те бяха останали като спомен от горещото лято, което почти бе изсушило и отвяло целия град като мъртво листо, опадало от магнолиево дърво.

Но все пак — нямаше амулети, нито сол, никакви обвързвания и заклинания, нито дори котка. Плъзнах се вътре с лекота. Човек може да свикне с такъв вид достъп до всяко място.

Вътре в офиса нямаше много неща — няколко саксии с изкуствени растения, календар със снимки от местните исторически възстановки, висящ накриво на стената, и висок плот, покрит с линолеум. Там заставаше човек, когато искаше да пусне за десет долара обява във вестника за уроци по пиано, подаряване на кученца или за продажба на старата кушетка, която стои в мазето му от 1972 г. Точно в такива случаи минаваш зад плота, където в редица бяха поставени три малки бюра. Те бяха покрити с вестници — тези вестници, които търсех. Така изглеждаше „Звезди и ивици“, преди да стане истински вестник, когато приличаше повече на писмен вариант на градските клюки.

— Какво правиш тук, Итън?

Обърнах се стреснато назад, ръцете ми бяха отпуснати виновно встрани, сякаш бях хванат да прониквам незаконно с взлом някъде. Което в известен смисъл бе точно така.

— Мамо?

Тя стоеше зад мен в празния офис, от другата страна на високия плот.

— Ъъъ, нищо… — Само това успях да кажа. Не биваше да се изненадвам. Тя знаеше как да пресича между световете, нали ми помогна да намеря пътя си обратно към света на смъртните. И все пак не очаквах да я срещна тук.

— Странно място за невършене на „нищо“, освен ако не си решил да станеш журналист и репортер за отвъдния живот, а като се има предвид колко пъти се опитвах да те заинтересувам да се включиш в училищния вестник, това не ми се струва много вероятно.

Да, ясно. Никога не бях искал да седя на обяд на масата на зубърите, занимаващи се с вестника на гимназия „Джаксън“. Не и щом можех да обядвам с Линк и приятелите си от баскетболния отбор. Нещата, които смятах тогава за важни, сега ми се струваха глупави.

— Да, мамо.

— Итън, моля те. Какво правиш тук?

— Май мога да ти задам същия въпрос. — Майка ми ме стрелна с поглед. — Не търся работа във вестника. Искам само да подпомогна един определен раздел в него.

— Това не е добра идея. — Мама постави ръце на плота пред мен.

— Защо не? Ти ми изпращаше всички онези Предвещаващи песни. На практика е същото, само че малко по-директно.

— И какво смяташ да направиш? Да напишеш обява до Лена и да я публикуваш във вестника? „Търси се приятелка чародейка, за предпочитане да се казва Лена Дюшан.“

Свих рамене.

— Нямах точно това предвид, но ще свърши работа.

— Не можеш да го направиш. В този свят едва успяваш да повдигнеш молив. Нямаш достатъчно чародейци или медиуми, които да ти помогнат. Ще ти бъде трудно да вдигнеш дори перце.

— А ти можеш ли да го направиш?

Този път тя сви рамене.

— Може би.

Погледнах я настоятелно.

— Мамо, искам тя да знае, че съм добре. Да знае, че съм тук — както ти искаше аз да знам тези неща, когато разтваряше онези книги и ми предаваше посланията си в кабинета си. Сега трябва намеря начин да го съобщя на нея.

Майка ми заобиколи плота бавно, без да каже нищо. Мълча в продължение на една много дълга минута. Гледаше ме, докато приближавах към купчините вестници.

— Сигурен ли си в това? — попита колебливо накрая.

— Ще ми помогнеш ли или не?

Тя дойде и застана до мен, което бе начинът й да ми отговори. Започнахме да четем материалите за новия брой на „Звезди и ивици“, които бяха поставени буквално върху всяка възможна повърхност наоколо. Наведох се над тези на най-близкото бюро.

— Очевидно дамите от Доброволческата организация на Гатлин са основали литературен клуб, наречен „Книги и кикот“.

— Леля ти Мариан ще бъде особено развълнува да чуе това; последния път, когато се опита да основе литературен клуб, не успяха да се съгласят за избора на книга за четене по никакъв начин, нямаше две еднакви предложения и се принудиха да се разпуснат след първата среща — каза майка ми с подигравателен блясък в очите. — Но не и преди да гласуват да смесят лимонадата с голяма кутия вино. За това бяха почти единодушни.

Продължих с четенето.

— Е, надявам се „Книги и кикот“ да има по-добра съдба, но ако се провалят в това начинание, не се безпокой. Основали са също и клуб за тенис на маса, наречен „Топки и кикот“.

— Това непременно искам да го видя. — Мама надзърна над рамото ми. — Да, а вечерният им клуб за дегустация е наречен „Ястия и кикот“.

Едва успях да потисна смеха си и й посочих следващия абзац.

— Пропусна най-хубавото. Преименували са Гатлинския котильон на… — почакай само… — „Въртене и кикот“.

Прегледахме останалата част от материалите и се забавлявахме чудесно, доколкото това бе възможно за два блудни призрака, заседнали в пространството между световете и в офиса на вестника на малко градче. Беше като отблясък на миналия ни живот заедно, сякаш се опитвахме да залепим изрезките от реалността върху вестникарска хартия и да създадем нещо ново. Благотворителният клуб „Киванис“^[1] бе готов за годишната си разпродажба на кейкове — обикновено те бяха от онзи вид с много течния крем по средата, както ги обичаше баща ми.

Цветарският магазин „Градината на Едем“ бе спечелил наградата за най-хубава витрина на месеца, което обикновено ставаше почти всеки месец, тъй като вече нямаше чак толкова много витрини на главната улица.

Нататък ставаше все по-добре. Дива кокошка бе свила гнездо в шейната на дядо Коледа от коледната украса в двора на мисис Ашър, което бе страхотно, защото нейните празнични украси бяха отвратителни. Една година мисис Ашър дори бе сложила червило на бебето Исус, защото не смятала, че устните му се виждат достатъчно ясно в тъмното. Когато майка ми я попита директно мисли ли, че това е нормално, мисис Ашър отвърна: „Не можеш да очакваш просто да изпееш едно «осанна» и всички да схванат посланието, Лила. Бог ми е свидетел, половината от хората тук дори не знаят какво означава тази дума“. Когато майка ми я притисна, се оказа, че и тя самата си няма понятие за значението й. След това никога вече не получихме покана да й гостуваме.

Останалите новини бяха точно такива, каквито очаквахме — от онзи вид, който никога не се променяше, независимо че всичко наоколо вече бе различно. От градския „Контрол по животните“ бяха уловили изгубена котка; Бъд Клейтън бе спечелил състезанието за наподобяване на патешки викове на щатския конкурс на Каролина; заложната къща в Съмървил бе обявила специална разпродажба на грамофонни плочи и бе затворила; а в момента течеше състезание за стипендия за лидерство за гимназистки.

Животът си продължаваше и без мен, предполагам.

После видях страницата с кръстословицата и я дръпнах към себе си, доколкото можах.

Ето.

— Искаш да решиш кръстословицата?

— Не. Искам да съставя една за Ама. Ако тя я види, ще каже на Лена.

Майка ми поклати глава.

— Дори да успееш да подредиш на страницата буквите така, както искаш, Ама няма да ги види. Вече не купува вестника. Не откакто ти… си тръгна. Не е докосвала кръстословица от месеци.

Намръщих се. Как бях могъл да забравя? Ама го бе казала сама, докато стоях в кухнята ни.

— Ами тогава писмо?

— Опитвала съм стотици пъти, но е почти невъзможно. Налага се да използваш само това, което вече го има на страницата. — Тя се загледа във вестника пред нас. — Всъщност може и да се получи, защото можеш да местиш буквите по черновата. Виж как са поставени на масата.

Беше права. За да съставят кръстословицата, екипът на вестника изрязваше буквите на отделни квадратчета, като буквите за скрабъл. Трябваше само да ги наместя според вече подредените думи на страницата.

Ако бях достатъчно силен да го направя.

Погледнах към майка си, по-решен от всякога.

— Тогава ще използваме кръстословицата и ще накараме Лена да я види.

Местенето на буквите на подходящото място бе като изкопаването на камъните от градината на Сестрите, но мама ми помагаше. Тя поклати глава, докато се взирахме в страницата.

— Кръстословица. Не знам защо не ми е хрумнало.

Свих рамене.

— Аз просто не съм достатъчно добър в писането на песни.

Кръстословицата бе наполовина съставена, но предположих, че тричленният екип на вестника нямаше да има нищо против някой да им помогне. Явно я готвеха за неделното издание на „Звезди и ивици“ — най-важният брой на вестника, поне по отношение на кръстословиците. Едва ли щяха да протестират, че някой е поел ангажимента да я довърши тази седмица. Направо се чудех, че още не бяха наели Ама да им прави всички.

Единствената трудна част щеше да бъде да накараме Лена да прояви какъвто и да било интерес към тази кръстословица. Но трябваше да опитаме.

Единайсет букви, хоризонтално.

П.О.Л.Т.Ъ.Р.Г.А.Й.С.Т.

Като ефимерно създание. Астрална проекция. Дух от друг свят. Призрак. Бледа сянка на някога съществувала личност, нещо, което идва посред нощ при теб, когато мислиш, че никой не те гледа.

С други думи, това, което си ти, Итън Уейт.

Шест букви, вертикално.

Г.А.Т.Л.И.Н.

Като нещо малко. Ограничено. Провинциално. Място, където сме заседнали, независимо дали в отвъдния, или в смъртния свят.

В.Е.Ч.Н.О.С.Т.

Безкрайност, нещо, което не спира, завинаги. Начинът, по който се чувстваш спрямо определено момиче, независимо дали си мъртъв, или жив.

Л.Ю.Б.О.В.

Като това, което изпитвам към теб, Лена Дюшан.

О.П.И.Т.А.Й.

Което и правя, с цялото си сърце, всяка минута, всеки ден.

Като знак — получих твоето послание, Лена.

После ме завладя мисълта колко много бях загубил, за всичко, което ми бе отнело това тъпо падане от водната кула, и изгубих контрол. Хватката, с която държах Гатлин в съзнанието си, се отпусна. Първо очите ми се замъглиха, после буквите се размазаха и потънаха в нищото, докато светът изчезваше под краката ми и аз изчезвах заедно с него.

Пресичах обратно. Опитах се да си спомня думите от свитъка, онези, които ме бяха довели тук, но умът ми не можеше да се фокусира върху нищо.

Беше прекалено късно.

Заобиколи ме мрак и почувствах нещо като вятър да вее в лицето ми и да бучи в ушите ми. После чух гласа на майка си — силен и уверен като студената й ръка, която бе сграбчила моята.

— Итън, дръж се. Хванах те.