Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (33)

Трийсет и първа глава
Пазителите на тайните

Не помня какво видях, когато навлязох в територията на Отвъдното съдилище. Помня чувството. Чистият ужас. Начинът, по който очите ми не можеха да открият нищо, нито едно познато нещо, върху което да се спрат. Нещо, което да разбират. Не бях подготвен по никакъв начин, от никой свят, който бях виждал, за това, с което се сблъсквах сега.

Това място бе студено и зло като кулата на Саурон от „Властелинът на пръстените“. Имах същото чувство, че съм наблюдаван, чувството, че някакво вселенско око вижда това, което наблюдавах и аз, и може да усети неизмеримия ужас в сърцето ми и да се възползва от него.

Щом се отдалечих от Портите, от двете ми страни надвиснаха високи стени. Простираха се до възвишение, на което се виждаше голяма част от някакъв град. Сякаш гледах към долина от висок планински връх. Градът под мен се простираше към хоризонта, а между сградите имаше големи свободни разстояния. Когато се вгледах по-внимателно, осъзнах, че не прилича на обикновен град. Беше лабиринт, мащабен, сложен пъзел от пътеки, оформени от изрязани живи плетове. Провираше се през целия град между мен и златната сграда, която се издигаше стъпаловидно към хоризонта напред.

Сградата, до която трябваше да стигна.

— За лабиринта ли си дошъл тук? За игрите? — чух глас зад себе си и се обърнах.

Пред себе си видях неестествено блед мъж, като Пазителите, които се бяха появили в гатлинската библиотека преди процеса на Мариан. Имаше непроницаеми матови очи и призматични очила — от онези, които вече асоциирах с членовете на Съвета на пазителите. На кльощавото му тяло висеше черна роба. Беше облечен по същия начин като всички онези Пазители, които се канеха да осъдят Мариан — или каквото се канеха да правят, преди Макон, Джон и Лив да ги бяха спрели.

Това бяха най-смелите хора, които познавах. Не можех да ги разочаровам сега.

Не и Лена. Никого от тях.

— Тук съм заради библиотеката — отвърнах аз. — Може ли да ме упътите?

— Нали това казах. За игрите? — Той посочи плитката златисто въже около рамото си. — Аз съм служител. Тук съм, за да сме сигурни, че тези, които влизат в Съвета, ще намерят пътя си.

— А?

— Искаш да получиш достъп до Великия съвет, нали това е желанието ти?

— Точно така.

— Значи си тук за игрите. — Бледият мъж посочи към израслата гъста растителност под нас. — Ако оцелееш в лабиринта, ще стигнеш там. — Премести пръста си във въздуха, докато стигна до златните кули. — Великият съвет на пазителите.

Не исках да си проправям път през лабиринт. Всичко в отвъдния свят отдавна ми се струваше като гигантски лабиринт и копнеех само да се измъкна от него.

— Не мисля, че разбираш. Има ли някаква друга врата? Място, през което мога да мина, без да играя някакви игри?

Нямах време за това. Трябваше да намеря „Хрониките на чародейците“ и да се разкарам бързо оттук. Да се прибера у дома.

Хайде.

Той отпусна ръката си на рамото ми и аз се олюлях, опитвайки се да се задържа на крака. Мъжът бе невероятно силен — като Линк и Джон.

— Щеше да бъде прекалено лесно. Какъв смисъл би имало?

Опитах се да прикрия разочарованието си.

— Не знам. Какво ще кажеш, за да влезеш вътре, а?

Той се намръщи.

— Откъде си?

— От отвъдния свят.

— Мъртвецо, чуй ме добре. Съветът на пазителите не е като останалата част от отвъдния свят, той е неговата върховна точка. Има много имена. За скандинавците е известен като Валхала, Двореца на воините. Може да бъде и рай, и ад^[1]. За гърците е Олимп. Колкото езици има, с които да бъде назован, толкова имена има той.

— Добре. Разбирам това. Но искам само да стигна до библиотеката. Дали мога да намеря някого, с когото да…

— Има само един път до Великия съвет — прекъсна ме мъжът. — Пътят на воина.

Въздъхнах.

— Значи няма друг начин? Някаква врата? Може би дори Вратата на воина?

Той поклати глава.

— Няма врати към Великия съвет.

Разбира се, че нямаше да има.

— Ясно. Ами стълбище? — попитах аз бледия мъж.

Той поклати отново глава.

— А може би алея?

За мъжа разговорът бе приключен.

— Има само един път към него, почетна смърт. И има само един път навън.

— Искаш да кажеш, че мога да бъда по-мъртъв от това?

Той се усмихна любезно.

Опитах отново.

— Какво означава това, по-точно? Почетна смърт?

— Влизаш в лабиринта. Той прави каквото прави с теб. Приемаш съдбата си.

— А? А какъв е пътят навън?

Пазителят сви рамене.

— Никой не си тръгва, освен ако не решим да го пуснем да си тръгне.

Супер.

— Благодаря, предполагам…

Какво друго можех да кажа?

— Късмет, мъртвецо. Бий се и намери покой.

Кимнах.

— Да, сигурно. Надявам се.

Странният Пазител, ако бе такъв, се върна обратно на поста си. Взирах се към гигантския лабиринт и се чудех за пореден път в какво се бях забъркал и как бих могъл да се измъкна оттук.

Не би трябвало да наричат смъртта „покой“ или „мир“. Трябва да я наричат „изкачване на по-високо ниво“ например, като в компютърните игри. Изглежда, че след като бях изгубил веднъж, играта ставаше все по-трудна. И бях повече от притеснен, защото осъзнавах, че тя току-що бе започнала.

Не можех да отлагам повече. Единственият начин да мина през този лабиринт, както бе и с повечето зловещи неща, бе просто да вляза в него, било то със затворени или отворени очи.

Трябваше да намеря пътя по трудния начин.

Пътят на воина, или какъвто бе там.

И да намеря покой? Това пък какво беше?

Пазачът, с когото бях говорил, ме надзираваше с поглед, докато слизах надолу по изсеченото в скалите стълбище. Слизах по-надълбоко в долината под мен, стъпалата се разширяваха и се превръщаха в каменни платформи, като между отделните камъни растеше зелен мъх, а по стените се виеше бръшлян. Когато стигнах в подножието, се озовах пред гигантска градина.

Не като градините, в които хората от Гатлин отглеждат домати и други зеленчуци. Беше по-скоро градина като градината на Едем — и нямам предвид цветарския магазин на главната улица в града ни, а истинската, онази райската.

Приличаше на сън. Защото цветовете бяха сбъркани — прекалено ярки, прекалено много. С приближаването си към нея, осъзнах къде точно се намирам.

Това беше самият лабиринт.

Редиците от жив плет бяха преплетени с толкова много цветни храсти, че в сравнение с тях градините на „Рейвънуд“ изглеждаха малки и запуснати. Колкото по-навътре вървях, толкова повече имах чувството, че не вървя, а си проправям път като през джунгла. Отмахвах клони пред лицето си, промушвах се между високи до кръста ми калинови храсти и съчки. „Копай, прасе, или умри.“^[2] Така щеше да каже Ама.

Не спирай да опитваш.

Сетих се за онзи път, когато се бях опитал да се прибера сам от Уейдърс Крийк. Бях на девет години. Мотаех се около работилницата на Ама, която не беше никаква работилница, а складът, където съхраняваше амулетите си. Тя все ме хокаше и аз й казах, че си тръгвам. „Мога да намеря пътя и сам“, така й казах. Но не намерих пътя към дома, всъщност не открих никакъв път. Вместо това навлизах все по-навътре в блатата, ужасен от пляскането на алигаторските опашки във водата.

Не се усетих, че Ама ме бе последвала, докато не паднах на колене и не се разплаках. Тогава тя излезе изпод дърветата, сложила ръце на кръста си.

— Май трябваше да пускаш трошици след себе си, за по-сигурно.

Не каза нищо друго, само ми протегна ръка.

— Щях да намеря обратния път — казах аз.

Тя кимна.

— И за миг не съм се съмнявала в това, Итън Уейт.

Но сега, докато махах мръсотията и тръните от лицето си, знаех, че Ама няма да дойде и да ме намери. Трябваше да се справя сам.

Като разораването на полето на Лилум и докарването на водата обратно в Гатлин.

Или като скока от кулата на Съмървил.

Скоро осъзнах, че се намирам в същата ситуация, както когато бях на девет години, загубен в блатото. Минавах по едни и същи пътеки отново и отново, освен ако наоколо нямаше и друг тип, носещ същия номер кецове „Конверс“ като мен. Сякаш пак се бях загубил по пътя си от Уейдърс Крийк към вкъщи.

Опитах се да се съсредоточа.

Лабиринтът е просто голям пъзел.

Подхождах грешно. Трябваше да бележа по някакъв начин пътеките, по които вече бях минавал. Имах нужда от трошиците на Ама.

Откъснах листа от най-близкия храст и ги пъхнах в джобовете си. Протегнах ръка, докато напипах стената на живия плет, и тръгнах. С дясната си ръка опипвах стената от храсти, а с лявата пусках листенца на всеки няколко крачки.

Беше като да ходиш из гигантско царевично поле. Дръж ръката си по стъблата, докато стигнеш до задънен край. После смени ръката и тръгни отново на другата страна. Всеки, който се е губил в царевично поле, може да ви каже това.

Следвах пътя отдясно, докато свърши, после смених ръцете и продължих да пускам моите „трошици“. После протегнах лявата си ръка и използвах камъчета вместо листа.

След като изминаха няколко часа — или поне така ми се струваше, стигайки от един задънен край до друг из този пъзел, като стъпвах върху същите листенца и камъчета, с които бележех пътя си, най-накрая се добрах до центъра на лабиринта, мястото, където свършваха всички пътища. Само че центърът не беше изход. Беше яма с огромни кални стени или поне ми приличаше на такова. Докато към мен настъпваха гъсти облаци от бяла мъгла, бях принуден да приема истината.

Лабиринтът изобщо не беше лабиринт.

Беше задънен край.

* * *

Отвъд мъглата и калта нямаше нищо друго освен непроходим храсталак.

Не спирай. Продължавай да вървиш.

Тръгнах напред, отблъсквайки вълните от плътна мъгла, които се притискаха към земята около мен. Тъкмо когато направих някакъв прогрес, кракът ми удари нещо дълго и твърдо. Може би пръчка или тръба. Опитах се да се придвижа наоколо по-внимателно, но мъглата ме затрудняваше и не виждах. Все едно се опитвах да гледам през очила, намазани с вазелин. С приближаването ми към центъра обаче бялата мъгла започна да се отдръпва и аз пак тръгнах.

Този път успях да видя какво има пред мен на пътя.

Не беше нито тръба, нито пръчка.

Беше човешко тяло. Част от него.

Дълго и тънко, сигурно беше кост от крак или ръка.

— По дяволите! — изругах аз. Дръпнах се назад и тя се изтъркаля, като част от човешката кожа се уви около краката ми. Вдигнах я. Край мен в пръстта бяха струпани купчини от кости, дълги и оголени от плът като онази, която държах в ръката си.

Пуснах я и отстъпих назад, препъвайки се в нещо, което помислих отначало за камък. Но беше череп. Колкото по-бързо тичах, толкова повече се спъвах, веднъж глезенът ми попадна в извивките на нечия бедрена кост, друг път се заклещих в част от гръбнак.

Сънувах ли?

Освен всичко друго имах силното усещане за дежавю.

Чувството, че тичам към място, където вече съм бил. А в това нямаше никакъв смисъл, защото не помнех да съм се мотал сред купища кости или ями или пък да съм си правил обиколки из световете мъртъв. Досега.

Все още.

Имах чувството, че съм бил тук, че винаги съм бил тук и няма да мога да си тръгна от това място. Сякаш всеки път, по който някога бях поемал, се намираше сред този лабиринт.

Няма друг изход освен да влезеш вътре в него. Със затворени или отворени очи.

Трябваше да продължа. Трябваше да се изправя лице в лице с това място, с тази яма, пълна с кости. Накъдето и да ме водеше. Или към когото и да ме водеше.

После пред мен изплува тъмна сянка и разбрах, че не съм сам. От другата страна на голото пространство пред мен имаше човек, който седеше върху нещо като кутия, поставена върху зловещ хълм от човешки останки. Не — беше стол. Виждах гърба, който се издигаше над останалата част, облегалките за ръцете, които се разширяваха постепенно.

Всъщност беше трон.

Фигурата се разсмя с непоносима увереност, докато мъглата се разпръсваше и разкриваше отрупаната с трупове и опустошена от неравната битка земя. Това нямаше значение за човека на трона.

За нея.

Защото, докато мъглата се оттегляше и разкриваше средата на ямата, вече бях разпознал кой седеше на високия злокобен трон от кости. Гърбът му бе направен от счупени човешки гръбнаци. Облегалките — от изпотрошени човешки ръце. Краката му — от изкривени човешки крака.

Царицата на мъртвите и прокълнатите.

Смееше се толкова силно, че черните й къдрици се виеха във въздуха като змиите на ръката на Обадайя. Най-ужасният ми кошмар.

Сарафина Дюшан.