Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (21)

Деветнайсета глава
Проблемите на смъртните

Понякога Линк може да се държи като пълен идиот.

— Libro какво? „Книгата на луните“? Какво е това? — вдигна той страницата от „Звезди и ивици“, почесвайки се по главата. Човек би си помислил, че за първи път чува за тези неща.

— Три думи. Това е книга, Линк. Сигурна съм, че си чувал за нея.

Все пак бе книгата, съсипала нашия живот и живота на всички чародейци в семейството ми преди мен по време на шестнайсетия им рожден ден.

— Нямах предвид това. — Той изглеждаше засегнат.

Всъщност знаех какво имаше предвид Линк.

Но и аз не знаех защо Итън молеше за „Книгата на луните“. Затова просто продължих да се взирам във вестника, седнала по средата на кухнята.

Ама бе зад мен, но не казваше нито дума. Беше така от известно време — от… Итън. Мълчанието й бе толкова погрешно, колкото всичко друго. Странно бе да не я чуваме да трополи и да нарежда из кухнята. Още по-странно бе да седим около кухненската маса на Итън, опитвайки се да разберем какво послание ни бе оставил в днешната кръстословица във вестника. Чудех се дали може да ни види в момента, дали знае, че сме тук.

„заобиколена от странници, които ме обичат,

и от любимите, превърнати от болката

в чужденци“

Почувствах как пръстите ми се извиват, търсещи химикалката, която не беше в джоба ми. Съпротивлявах се на поетичните си пристъпи. Беше ми нов навик. Толкова много ме болеше, когато пишех. Три дни след като Итън си отиде, думите не се появяваха, сякаш бяха запечатани в черния маркер в лявата ми ръка. Появяваха се в дясната, но това бе погрешно.

Оттогава не бях записала нито дума — нито на лист, нито в бележника си, нито дори по стените. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто го бях правила.

От колко време го нямаше Итън? Седмици? Месеци? Всичко ми бе някак размазано, времето като че ли бе спряло в мига, в който си бе тръгнал.

Линк вдигна глава и ме погледна от мястото, където седеше — на кухненския под. Когато разгънеше новото си четвъртинкубуско тяло по този начин, заемаше по-голямата част от кухнята. Имаше ръце и крака навсякъде, сякаш бе молеща се богомолка, само че с мускули.

Лив изучаваше своето копие на кръстословицата; беше го прикрепила към верния си червен бележник, изписан с детайлните й анализи, а Джон се бе навел над рамото й. От начина, по който се движеха заедно, човек можеше да каже, че ги болеше, когато не се докосваха.

За разлика от чародейците и смъртните.

Човек и хибрид-инкубус. Не знаят какъв късмет имат.

Нищо не пламва, когато се целунат.

Въздъхнах и устоях на желанието си да им направя едно леко заклинание за кавга, Discordia. Всички бяхме тук. Човек би казал, че нищо не се е променило.

Само един липсваше. И това правеше всичко различно.

Сгънах днешния вестник и се тръснах в стола до Лив.

— „Книгата на луните“. Само това ни казва. Не знам защо продължавам да го чета. Ако го прочета още веднъж, ще издълбая дупка в листа с очите си.

— Можеш ли да го направиш? — попита заинтересован Линк.

Махнах с ръка към него.

— Мога да подпаля не само листа. Така че не ме изкушавай.

Лив ми се усмихна съчувствено. Сякаш в ситуацията ни имаше нещо, заради което можехме да се усмихнем.

— Е, тогава предполагам, че трябва да помислим още. Това са три доста конкретни думи. Което означава, че посланията са се променили.

Звучеше точна и логична, британска версия на Мариан, както винаги.

— И? — попита леко раздразнено Линк. Напоследък беше все такъв.

— И… какво става… там?

Там, където е Итън. Лив не го каза. Никой не искаше да го казва.

Тя извади трите кръстословици от дневника си.

— Първо, той искаше да знаеш, че е…

— Жив? Не обичам да те прекъсвам, но… — започна Линк, но Джон го срита под масата. Ама изпусна тиган зад гърба ми или май по-скоро го метна на пода към него. — Оу! Знаете какво имам предвид.

— Наоколо — поправи го Джон, поглеждайки от Ама към мен. Кимнах и почувствах как Ама поставя ръка на рамото ми.

Докоснах ръката й и тя сплете пръсти в моите. Нито една от нас не искаше да се предаде. Особено сега, когато бе възможно Итън да не си е отишъл завинаги. Бяха минали седмици, откакто той започна да ми праща послания чрез „Звезди и ивици“. Нямаше значение какви са. Всичките ми казваха едно и също нещо.

Тук съм.

Все още съм тук.

Ти не си сама.

Искаше ми се да мога да му кажа същото.

Стиснах още по-силно ръката на Ама. Опитах се да говоря с нея за това веднага след като открих първото послание, но тя само измърмори нещо за честна размяна и как е нейно задължение да оправи бъркотията. И ще го направи, рано или късно. Но тя не се усъмни в мен. Нито чичо ми, не и след кръстословицата. Всъщност чичо Макон и Ама бяха единствените, които истински ми вярваха. Те разбираха какво изпитвам, защото сами го бяха преживели. Не знам дали чичо Макон някога щеше да преодолее загубата на Лила. И Ама очевидно не се справяше добре без Итън. Те също бяха видели доказателството. Чичо Макон бе с мен, когато открих кръстословицата за първи път. Ама бе видяла, по-скоро почувствала Итън в къщата им.

Казах го на висок глас отново, поне за десети път.

— Разбира се, че е наоколо. Казах ви, че е отишъл някъде. Има план. Не си седи просто така, чакайки нищото в гроб, пълен с пръст. Опитва се да се върне при нас. Сигурна съм.

— Колко си сигурна? — попита Линк. — Няма нищо сигурно, Лена. Освен смъртта и данъците. А и когато са измисляли този лаф, според мен са имали предвид по-скоро да си останеш мъртъв, а не завръщането от смъртта.

Не знаех защо на Линк му бе толкова трудно да повярва, че Итън все още бе тук и може да се върне у дома. Нали самият той вече бе отчасти инкубус? Знаеше също като всички нас, че тук постоянно се случваха странни неща. Защо не можеше да повярва, че може да се случи точно това странно нещо? Може би загубата на Итън беше още по-тежка за Линк, отколкото за останалите. Може би не искаше да загуби най-добрия си приятел отново и този път завинаги, дори това да беше само идеята за него. Никой не знаеше какво преживява Линк.

Никой освен мен.

Докато Линк и Лив отново започнаха да спорят дали Итън наистина си беше отишъл, усетих как потъвам в мъгла от съмнения, които се опитвах да прогоня с всички сили. Но те просто продължаваха и продължаваха да идват.

Ами ако само си въобразявах, както постоянно ми казваха Рийс и баба? Ако бяха прави и просто ми беше трудно да приема живота си без него? И не бяха единствени — чичо Макон не бе направил нищо, за да се опита да го върне.

А ако беше истина и Итън можеше да ме чуе, какво щях да му кажа?

Ела си у дома.

Чакам те.

Обичам те.

Нищо, което вече той не знаеше.

Защо се мъчех? Отказвах да пиша, а и ми бе трудно дори да си помисля думите.

„думите са същите, както винаги,

същите като нищо,

когато нищо не е същото“

Нямаше смисъл да си ги казвам дори на себе си.

Джон изрита отново Линк и аз се опитах да се съсредоточа върху настоящето.

Кухнята и разговорът. Всички неща, които можех да направя за Итън, вместо всички неща, които изпитвах без него.

— Нека да приемем, ей така, заради спора, че Итън е някъде… наоколо. — Лив погледна към Линк, който този път си замълча. — Както казах, изглежда, че той влага цялата си енергия, за да ни убеди в това от няколко седмици насам.

— Точно откакто ти измери повишаване на енергията в „Рейвънуд“ — напомни й Джон. Лив кимна, прелиствайки страниците в бележника си.

— Или просто Рийс е използвала по-често микровълновата — измърмори Линк.

— И по същото време Итън премести копчето от гроба си — настоях аз.

— Или пък беше силният вятър — въздъхна Линк.

— Нещо определено се случва. — Джон премести крака си по-близо до Линк, заплашвайки да го изрита отново.

Замислих се да използвам заклинанието Silentium, за да го накарам да замълчи, но не ми се струваше редно. Освен това, като познавах Линк, щеше да ми е нужно нещо повече от магия, за да му запуша устата.

Лив отново се загледа в листовете пред себе си.

— Но после, съвсем скоро, посланията му се променят. Сякаш е открил нещо. Какво трябва да направи.

— За да се прибере у дома — казах аз.

— Лена, знам, че искаш да вярваш в това — обади се с глух глас Ама. — И аз чувствам, че момчето ми е тук, също като вас. Но ние не знаем кога е дошъл краят ни. Няма лесни отговори, особено когато трябва да пратим някого в отвъдния свят или да го върнем оттам. Повярвай ми, ако имаше лесен начин, вече да съм го сторила.

Звучеше толкова изтощена и уморена. Знаех, че се опитва отчаяно да върне Итън у дома, със своите си средства. Толкова упорито, колкото се мъчех и аз. Бях опитала какво ли не — с всичко и с всекиго. А да говориш със светли чародейци за възкресяване на мъртъвци, е трудно. От друга страна, вече нямах такъв достъп до тъмни чародейци, с какъвто бях свикнала преди. Чичо Макон дойде за мен в мига, в който влязох в бара „Изгнание“. Предполагах, че е сключил някаква сделка с бармана, лукаво изглеждащ кървав инкубус, който явно беше готов да направи всичко, ако бе достатъчно жаден.

— Това, че не знаем нещо, не означава, че то не съществува — казах аз, поглеждайки към Лив.

— Вярно е. Логическото предположение е, че където и да е Итън, той ще се опита да се върне обратно. — Лив се замисли и допълни: — Да се върне при теб.

Тя не ме погледна, но знаех какво има предвид. Лив и Итън имаха своя история заедно и въпреки че тя бе открила нещо по-добро за нея с Джон, винаги внимаваше как говори за Итън, особено на мен.

Потропа с молива си по масата.

— Първо, речният камък. Сега „Книгата на луните“. Сигурно му трябват за нещо.

Джон придърпа последната кръстословица към себе си.

— Ако се нуждае от „Книгата на луните“, това е добър знак. Би трябвало, нали…

— Книгата има изключителна сила, от тази или от другата страна. За книга като тази си струва да сключиш всякаква сделка — обади се Ама. Тя потъркваше рамото ми, докато говореше, и по гръбнака ми премина тръпка.

Джон погледна и двете ни.

— Сделка? Каква сделка? За какво?

Ама не каза нищо. Подозирах, че знае повече, отколкото казваше, както обикновено. Освен това не бе споменавала Великите от седмици, което вече беше необичайно. Особено сега, когато Итън бе оставен на техните грижи, технически казано. Но нямах представа какво бе намислила Ама, не повече, отколкото бях наясно с плановете на Итън.

Най-накрая отговорих от името на двете ни, защото имаше само един възможен отговор.

— Не знам. А и не мога да го попитам.

— Защо не? Не можеш ли да направиш някакво заклинание? — Джон изглеждаше раздразнен.

— Не става така — искаше ми се да можех.

— Някакво заклинание за разкриване на истината?

— Няма върху какво да направя заклинание.

— Върху гроба му? — Джон погледна към Лив, но тя поклати глава.

Никой нямаше точен отговор, защото досега не се бяхме сблъсквали с подобно нещо. Заклинание върху някого, който дори не беше в нашата реалност. Нещо като пробуждане на мъртвите — което бе направила Женевиев и така бе поставила началото на цялата тази каша, а после аз го бях направила отново, след повече от сто години.

Поклатих глава.

— Какво значение има? Итън я иска и ние трябва да му я доставим. Това е важното.

Ама кимна.

— Освен това има само един вид сделка, която моето момче би решило да сключи там. Само едно нещо, което би искал. И то е да се прибере у дома. И това е сигурно — както, че слънцето ще изгрее утре.

— Ама е права — погледнах ги аз. — Трябва да му намерим тази книга.

Линк се надигна.

— Сигурна ли си, Лена? Абсолютно сигурна като смъртта и данъците, че Итън ни изпраща тези послания? Ами ако е Сарафина? Или някой друг, полковник Сандърс например? — сви рамене той.

Знаех кого имаше предвид Линк. Ейбрахам, в неговия бял костюм и тясна вратовръзка, вързана по южняшки. Сатаната в чистия му вид, поне що се отнасяше до нас, обитателите на Гатлин. Това наистина щеше да бъде възможно най-лошият сценарий.

— Не е Сарафина. Знам го.

— Щеше ли наистина да разбереш, ако беше тя? — почеса се по главата Линк. Косата му стърчеше във всички посоки. — Как?

Погледнах през прозореца към волвото на мистър Уейт, паркирано на алеята. Знаех, че разговорът е приключил още преди ръката на Ама да застине неподвижно на рамото ми.

— Просто го знам.

Нали?

Взирах се в тъпия ребус с думи, сякаш той щеше да ми даде някакъв отговор, въпреки че единственото, което знаех, бе, че нищо не знам.

Входната врата се отвори в мига, в който задната се тръшваше. Джон и Лив се бяха измъкнали отзад. Стегнах се.

— Здравейте, деца. Чакаш Итън да се прибере ли? — Мистър Уейт погледна първо към мен, а после и към Ама с надежда. Линк се изправи на крака, но аз извърнах очи встрани. Не можех да понеса отговора.

Повече от всичко друго на света. Повече, отколкото можете да предположите.

— Да, сър. „Чакам“ не е точната дума. Ще се пръсна от скука, когато Итън го няма наоколо. — Линк се опита да се усмихне, но дори и той имаше изражение, все едно ще се разплаче всеки момент.

— Разведри се, Уесли. И на мен ми липсва. — Мистър Уейт се пресегна и разроши щръкналата коса на Линк. После отвори килера и погледна вътре. — Чувала ли си се днес с нашето момче, Ама?

— Боя се, че не, Мичъл.

Мистър Уейт застина на място с кутия зърнена закуска в ръце.

— Мисля да отида до Савана. Няма смисъл, момчето пропуска училище вече доста време. Нещо не е наред. — Лицето му помръкна.

Втренчих се във високата, мършава фигура на Мичъл Уейт, както правех често след смъртта на Итън. След като се концентрирах, бавно започнах да напявам думите на заклинанието за забрава, Oblivio, на което ме научи баба. Трябваше да го правя всеки път, когато видех бащата на Итън.

Той ме погледна с любопитство. Дори не мигах. Само устните ми се движеха и аз шепнех думите, които се бяха появили в съзнанието ми.

— Oblivio, oblivio, non abest Забрава, забрава, той не си е отишъл.

В мига, в който оформих заклинанието, в гърдите ми избухна балон и го отпратих към бащата на Итън, пресягайки се през стаята. Балонът се обви около него. Стаята изглежда се разтегна и после се сви и за секунда ми се стори, че балонът ще се пръсне. После почувствах как въздухът се завихри и внезапно всичко приключи, въздухът си беше просто въздух и ние отново бяхме нормални. Поне толкова нормални, колкото бе възможно.

Очите на мистър Уейт светнаха и той се огледа. Сви рамене, усмихна ми се и пъхна ръката си в кутията със зърнена закуска.

— Е, добре. Какво пък толкова може да прави? Той е добро хлапе. Но ако Итън не се домъкне скоро у дома, доста ще изостане с училището. Ще има да пише домашни и да прави проекти чак до пролетната ваканция. Ще му го предадеш от мое име, нали?

— Да, сър, ще му кажа — усмихнах се аз, докато изтривах от окото си нещо, което можеше да се превърне в сълза. — Ще му кажа следващия път, когато говоря с него.

В този миг Ама направо метна с трясък тигана със свински пържоли върху котлона. Линк поклати глава.

Обърнах се и излязох. Опитвах се да не мисля, но думите ме преследваха като проклятие, като магия.

„Забравящи очи в кутия от ядки,

невинната слепота на един баща,

загубен сред незнанието,

загубил любовта си,

загубил своето момче.

Не можеш да видиш

дори балона,

който се пука пред очите ти.“

Съпротивлявах се на думите.

Но човек не може да надуе балон, който вече се е пукнал.

Дори и аз го знаех.