Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (4)

Втора глава
Пържени зелени домати

Ето я, стои в кухнята, боса, косата й е същата, каквато я помня — наполовина вдигната, наполовина разпиляна по врата. Бялата, закопчана до горе дълга риза — баща ми я наричаше нейната „униформа“ — все така бе покрита с боя или с мастило от последния й проект. Дънките й бяха навити до глезените, както обикновено, независимо дали това бе на мода или не. Мама никога не се интересуваше от подобни неща. В едната си ръка държеше стария ни почернял тиган, който бе пълен със зелени домати, а в другата — книга. Вероятно четеше, докато готвеше, без да вдигне глава. Тананикаше си някаква част от песен, като дори не осъзнаваше, че го прави.

Това бе майка ми. Изглеждаше точно както винаги. Абсолютно същата.

Може би аз бях този, който се бе променил. Пристъпих по-близо и тя се обърна към мен, оставяйки книгата на масата.

— Ето те, мое сладко момче.

Сърцето ми се преобърна. Никой друг не ме наричаше така, никой не би поискал, а и аз не бих позволил. Само майка ми. После тя протегна ръце и ме прегърна. Светът изчезна, когато зарових лице в косата й. Вдишвах топлия й аромат и топлото усещане от допира й, и топлото всичко, което бе майка ми за мен.

— Мамо, ти се върна…

— Един от нас го направи, да — въздъхна тя.

И тогава осъзнах. Тя стоеше в кухнята ни и аз стоях в кухнята ни, което означаваше едно от двете: или тя се бе върнала към живота, или аз… не бях.

Очите й бяха изпълнени с нещо — сълзи, любов, съчувствие — и преди да реша кое бе, тя отново ме прегърна.

Майка ми винаги разбираше всичко.

— Знам, сладкото ми момче, знам…

Лицето ми намери старото местенце, където се криеше, когато бях малък, в сгъвката на рамото й. Тя ме целуна по главата.

— Какво стана с теб? Не трябваше да бъде така — каза майка ми, като се отдръпна назад, за да ме погледне. — Животът и на двама ни не трябваше да свършва така.

— Знам.

— От друга страна, няма правилен начин, по който да приключи нечий живот, нали? — ощипа ме тя по брадичката и се усмихна тъжно.

Помнех тези неща. Усмивката, лицето й. Споменът бе всичко, което ми бе останало, когато тя си тръгна.

Винаги бях знаел, че е жива някъде там, по някакъв начин. Беше спасила Макон и ми изпращаше песните, които ме напътстваха във всяка странна глава от живота ми в света на чародейците. Беше тук, за мен, през цялото време — също както бе до мен, докато бе жива.

Може да беше само един миг, но исках да го задържа колкото бе възможно по-дълго.

Не знам как се бяхме озовали до кухненската маса, не помнех нищо друго, освен че седях в стола си, сякаш изминалите няколко години изобщо не се бяха случвали. Навсякъде имаше книги — от вида им личеше, че мама чете няколко едновременно, както обикновено; чорап, вероятно току-що изваден от прането, бе пъхнат в „Божествена комедия“, сгъната наполовина салфетка се подаваше от „Илиада“, вилица отбелязваше докъде бе стигнала в един том с гръцка митология. Кухненската маса бе отрупана с любимите й книги и купчини с листове и документи, всяка по-висока от предишната. Сякаш бях в библиотеката с Мариан.

Доматите църкаха в тигана и аз вдишвах аромата на майка ми — пожълтели листове и горещо олио, пресни домати и стар картон, всичко това преплетено и украсено с лют кайенски пипер. Нищо чудно, че винаги огладнявах в библиотеки.

Майка ми постави на масата синьо-бяла чиния от китайски порцелан, украсена с дракони. Усмихнах се, защото тя й бе любимата. Изсипа горещите домати в нея и ги поръси с пипер.

— Ето, започвай.

Забих вилицата си в най-близкия домат.

— Знаеш ли, не съм ял от тези, откакто ти… от инцидента…

Доматът бе толкова горещ, че опари езика ми. Погледнах към мама.

— Ние… това ли е…?

Тя се обърна и ме погледна неразбиращо.

Опитах отново.

— Това раят ли е?

Тя се разсмя, без да спира да налива чай в две високи чаши. Чаят бе единственото друго нещо, което мама можеше да приготвя в кухнята.

— Не, не е раят. Не точно…

Навярно съм изглеждал стреснат, защото се уплаших, че някак си се бяхме озовали на другото, противоположното място. После ми хрумна, че това няма как да е вярно, защото — колкото и сладникаво да звучи — да бъда с майка си отново, бе наистина рай, независимо какво бе мнението на вселената по въпроса. От друга страна, напоследък с вселената не се разбирахме много добре.

Майка ми ме погали нежно по лицето и се усмихна успокояващо, поклащайки глава.

— Не, това не е нито една от онези крайни дестинации, за които си мислиш.

— Тогава защо сме тук?

— Не съм сигурна. Нямаме подходящ справочник, за да проверим — усмихна се пак тя и хвана ръката ми. — Винаги съм знаела, че съм тук заради теб. Че имам недовършена работа, нещо, което трябва да ти покажа или на което да те науча. Затова ти изпращах песните.

— Предвещаващите песни?

— Точно те. Доста работа ми отваряше, да знаеш, и сега, след като си тук, имам чувството, че никога повече няма да се разделим. — Лицето й помръкна. — Винаги съм се надявала, че ще те видя отново, но предполагах, че ще се наложи да чакам много по-дълго. Толкова съжалявам. Знам, че за теб сигурно е ужасно — да изоставиш баща си и Ама. И Лена.

Кимнах.

— Гадно е.

— Знам. Чувствах се по същия начин.

— Заради Макон ли?

Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.

Страните й поруменяха.

— Предполагам, че си го заслужавам. Но има някои неща, които една майка не може да обсъжда със седемнайсетгодишния си син.

— Съжалявам.

Тя стисна ръката ми.

— Ти беше човекът, когото не исках да изоставям. Ти беше на първо място. Най-много се тревожех, че оставям теб. Теб и баща ти. За щастие, баща ти в момента е под грижите на чародейците. Лена и Макон са го обвили със силите си, а Ама също използва уменията си. Мичъл си няма представа какво е станало с теб.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Ама му е казала, че си в Савана, при леля си, и той й вярва. — Усмивката й изчезна и мама се загледа покрай мен в сенките.

Знаех, че се тревожи за баща ми въпреки заклинанията, под които той се намираше. Внезапното ми напускане на Гатлин навярно я бе наранило също колкото и мен — да стои отстрани и да наблюдава какво се случва, без да може да направи нищо, сигурно е било ужасно.

— Но това не е дълготрайно решение, Итън. За момента обаче всички правят най-доброто, на което са способни. Обикновено така става.

— Спомням си…

Вече бях преживявал това веднъж. И двамата знаехме кога.

Тя не каза нищо повече, само си взе една вилица. Ядяхме заедно в мълчание през целия следобед. Или пък беше само миг. Вече не можех да определя кое от двете е, а и не бях сигурен имаше ли значение.

* * *

Седяхме отвън на задната веранда, похапвахме лъскавите, мокри череши от купата и наблюдавахме как звездите изгряват една по една на небето. То бе станало тъмносиньо и светлинките се скупчваха една до друга, безумно ярки. Виждах звезди от чародейското небе и от небето на смъртните. Раздвоената луна висеше между Северната и Южната звезда. Не знаех как беше възможно това — да виждам и двете небеса едновременно, двата вида съзвездия, но се получаваше някак. Вече виждах всичко, сякаш бях двама души едновременно. Най-накрая онази история със счупената, разполовената ми душа бе приключила. Очевидно едно от предимствата на умирането бе, че бях получил и двете части на душата си.

Да бе, точно така.

Всичко ми беше на мястото, заедно — сега, след като всичко бе свършило. Или може би именно защото бе свършило. Предполагам, че животът понякога е такъв. Всичко изглеждаше толкова просто, толкова лесно оттук. Толкова невероятно ясно.

Защо това бе единственото възможно решение? Защо трябваше да свърши така?

Облегнах глава на рамото на майка си.

— Мамо?

— Да, миличък?

— Трябва да говоря с Лена.

Ето. Най-накрая го казах. Онова единствено нещо, заради което целия ден не можех да дишам свободно, заради което не можех да си намеря място и не можех да се отпусна. Което не ми даваше мира, сякаш знаех, че трябва да стана и да отида някъде, за да свърша нещо, въпреки че нямаше къде да отида.

Както Ама винаги казва, хубавото на истината е, че тя е истина и с нея не може да се спори. Може да не ти харесва, но това не я прави по-малко вярна, по-малко истина. Това бе единственото, за което можех да се хвана в момента и не биваше да се отказвам от него.

— Не можеш да говориш с нея — намръщи се майка ми. — Поне никак не е лесно да стане.

— Трябва да й кажа, че съм добре. Познавам я. Тя очаква знак от мен. Както аз чаках от теб.

— Тук няма някой като Карлтън Ийтън, който да й достави писмо от теб. Не можеш да й изпратиш послание от този свят и не можеш да стигнеш до нея. А дори и да можеш, няма да успееш да й напишеш писмо. Не знаеш колко пъти ми се е искало това да е възможно.

Трябваше да има начин.

— Знам, че е така. Ако беше възможно, сигурен съм, че щеше да се свързваш с мен много по-често.

Майка ми вдигна глава към небето. Очите й сияеха от отразената светлина на звездите, докато говореше.

— Всеки ден, мое сладко момче. Щях да бъда до теб по някакъв начин всеки ден.

— Но ти намери начин! Говореше ми чрез книгите в библиотеката, чрез песните. И те видях в нощта, когато бях на гробището. И в стаята ми, помниш ли?

— Песните бяха идея на Великите. Предполагам, че се получи, защото ти пеех постоянно, когато беше бебе. Но при всеки е различно. Не мисля, че можеш да пратиш нещо като Предвещаваща песен на Лена.

— Дори да можех да напиша такава — кимнах аз. В сравнение с моите стихотворни умения Линк прилича на някой от „Бийтълс“.

— За мен също не беше лесно, а аз се мотая тук много по-отдавна от теб. А имах и помощници — Ама, Туайла, Арелия… — Тя присви очи към двойното небе. — Не забравяй, че Ама и Великите притежават сили, за които не знам нищо.

— Но ти си Пазител!

Бях сигурен, че тази й длъжност й осигурява познания, до каквито другите хора нямат достъп.

— Точно така. Аз бях Пазител. Правех това, което ми наредеше Съветът на пазителите, и не престъпвах техните заповеди. Не е хубаво да се спречкваш с тях, не ти трябва да се забъркваш с хрониките им.

— „Хрониките на чародейците“?

Мама взе една череша от купата и я огледа за петна. Мина доста време, преди да отговори, и започнах да си мисля, че не ме беше чула.

— Какво знаеш за „Хрониките на чародейците“?

— Преди процеса на Мариан Съветът на пазителите дойде в библиотеката и носеха със себе си книгата.

Майка ми постави старата медна купа на стъпалото под нас.

— Забрави за чародейските хроники. Те вече нямат значение.

— Защо?

— Говоря сериозно, Итън. Дори тук не сме в безопасност — и ти, и аз.

— Опасност? За какво говориш? Ние вече сме… знаеш, мъртви…

Тя поклати глава.

— Само на половината път сме. Трябва да открием какво ни задържа тук и да продължим напред.

— Ами ако не искам?

Не бях готов да се откажа. Не и докато Лена ме чакаше.

Майка ми пак се умълча. Когато проговори, звучеше толкова мрачно, че се уплаших. Никога не я бях чувал да говори така.

— Не мисля, че имаш избор.

— Но ти имаше.

— Не беше въпрос на избор. Ти се нуждаеше от мен. Затова съм тук, заради теб. Но дори и аз не можах да променя това, което стана.

— Така ли? Можеше поне да опиташ… — казах аз с горчивина. Усетих се, че мачкам череша между пръстите си. Червеният сок се стече между тях.

— Няма какво да се опитва, Итън. Всичко свърши. Прекалено късно е — прошепна почти нечуто мама, но имах чувството, че крещи.

В мен се надигна гневна вълна. Метнах череша към двора, после още една, после цялата купа.

— Добре, но Лена и Ама, и баща ми се нуждаят от мен и аз няма просто така да се откажа. Не трябва да съм тук, всичко това е гигантска грешка!

Загледах се в празната купа в ръцете си.

— И сега не е сезонът на черешите. Зима е. — Погледнах към нея, очите ми бяха замъглени от сълзи, въпреки че усещах единствено гняв. — Би трябвало да е зима…

Майка ми постави ръка върху моята.

— Итън…

Отдръпнах се.

— Не се опитвай да ме накараш да се почувствам по-добре. Липсваше ми, мамо. Повече от всеки друг на света. Но колкото и щастлив да съм сега, че те виждам, искам да се пробудя и нищо от това да не се бе случвало. Разбирам защо трябваше да го направя. Всичко ми е ясно. Но не искам да заседна тук завинаги.

— Какво очакваше, че ще стане?

— Не знам. Но не и това.

Вярно ли беше? Дали наистина смятах, че ще ми се размине саможертвата в името на спасението на света? Дали не се надявах тайничко, че онази история с Единия, който е двама, е шега?

Предполагам, че бе по-лесно да приема ролята на герой. Но сега, когато всичко се оказа истина, сега, когато се изправих с лице срещу вечността и осъзнах какво и кого бях загубил, изведнъж разбрах, че изобщо не е толкова лесно.

Сълзите преливаха от очите на мама.

— Много съжалявам… Ако имаше начин да променя това, щях да го направя.

Тя звучеше толкова нещастна, колкото се чувствах аз.

— Ами ако все пак има?

— Не мога да променя всичко. — Мама погледна към босите си крака. — Не мога да променя нищо…

— Не съм готов да се кача на някакъв тъп облак, нито да ми поникнат криле, когато зазвучат тъпите ангелски камбанки!

Метнах металната купа и тя се претърколи към задната морава.

— Искам да съм с Лена, искам да живея и да ходя на кино, да ям пуканки, докато ме заболи коремът, да карам прекалено бързо и да ме глобят, да съм толкова влюбен в момичето си, че да правя глупости заради нея всеки ден, до края на живота си.

— Знам.

— Не мисля, че го знаеш — казах аз по-троснато, отколкото имах намерение. — Ти си живяла, влюбвала си се — два пъти, имала си семейство. Аз съм на седемнайсет. Това не може да е краят за мен. Не мога да се събудя утре и да знам, че никога вече няма да видя Лена.

Майка ми въздъхна, обви ръка около раменете ми и ме притегли към себе си.

Повторих го пак, защото не знаех какво друго да кажа.

— Не мога…

Тя ме погали по косата, сякаш бях малко, тъжно и уплашено дете.

— Разбира се, че можеш да я видиш. Това е лесната част. Не мога да ти гарантирам, че ще успееш да говориш с нея и че тя ще може да те види, но ти ще можеш.

Погледнах я смаяно.

— За какво говориш?

— Ти съществуваш… ние съществуваме тук. Лена, Линк, баща ти и Ама — те съществуват в Гатлин. Едното ниво на съществуване не е по-реално от другото. Просто са различни. Ти си тук, Лена е там. В нейния свят никога вече няма да присъстваш напълно. Не и като преди. А в нашия свят тя никога няма да бъде като нас. Но това не означава, че няма да можеш да я виждаш.

— Как?

В този момент това бе единственото, което исках да знам.

— Просто върви.

— Какво имаш предвид, къде да вървя?

От устата й звучеше толкова лесно, но имах чувството, че не ми казваше нещо важно.

— Представяш си къде искаш да отидеш и просто отиваш там.

Струваше ми се невъзможно, макар да знаех, че майка ми никога не би ме излъгала.

— Значи, ако си пожелая да отида в „Рейвънуд“, ще се озова там?

— Е, не от задната ни веранда. Трябва да напуснеш дома на Уейт, преди да отидеш където и да е другаде. Мисля, че върху нашата къща лежи някакъв вид обвързване от отвъдния свят, еквивалент на чародейско заклинание. Когато си вкъщи, си тук с мен и никъде другаде.

Потръпнах, когато тя каза това.

— Отвъдният свят? Тук ли се намираме? Как се нарича?

Тя кимна и избърса изцапаните си с черешов сок длани в дънките си.

Знаех, че се намирам на място, на което не съм бил преди. Знаех, че не е Гатлин, и знаех, че не е раят. И все пак споменаването на това друго място ме отпрати по-надалеч от всичко, което си бях представял, че е възможно. По-далеч дори от смъртта. Въпреки че подушвах прашния асфалт от задния ни двор и прясно окосената трева, простираща се зад него. Въпреки че усещах как комарите ме хапят и как вятърът се движи, и как скърцат старите дървени дъски, на които се бях облегнал. И въпреки това чувствах единствено самота. Сега бяхме само ние. Майка ми и аз, и задният ни двор, пълен с череши. Част от мен бе очаквала това, този миг, откакто бях чул за инцидента на мама с колата, а друга част от мен знаеше — може би за първи път, че това никога няма да ми бъде достатъчно.

— Мамо?

— Да, мое сладко момче?

— Мислиш ли, че Лена още ме обича, там, в смъртния свят?

Тя се усмихна и разроши косата ми.

— Що за глупав въпрос?

Свих рамене.

— Нека те попитам нещо… Ти обичаше ли ме, когато си отидох?

Не й отговорих. Не беше нужно.

— Не знам за теб, но аз знаех отговора на този въпрос във всеки ден, когато бяхме разделени един от друг. Дори когато не знаех нищо друго — къде се намирам или какво се очаква да правя. Ти беше моят водач, ти ми показваше пътя, дори тогава… Всичко ме водеше обратно към теб. Всичко — повтори тя и отметна падналия над очите ми кичур коса. — Мислиш ли, че с Лена ще бъде различно?

Беше права. Въпросът бе глупав.

Затова се усмихнах, хванах я за ръка и я последвах вътре. Имах задачи за вършене и места, на които да ходя. Това поне вече го знаех. Но имаше други неща, за които не беше нужно да се тревожа. Някои неща не се бяха променили, някои неща никога нямаше да се променят.

Освен мен. Аз вече се бях променил веднъж и щях да направя всичко, за да се променя отново.