Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (31)

Двайсет и девета глава
Ръцете на мъртвите

— Крайно време беше.

Ама стоеше нетърпеливо със скръстени ръце и се взираше в процепа в старата каменна стена, когато ние минахме през него.

Чичо Макон бе прав, тя не обичаше да я карат да чака.

Мариан нежно постави ръката си на рамото на Ама.

— Сигурна съм, че е било трудно да се съберат всички от семейството.

Ама изсумтя, пренебрегвайки извинението.

— Има трудности, а има и трудности.

Джон и Лив седяха на земята един до друг, главата на Лив бе отпусната небрежно на рамото на инкубуса. Чичо Баркли пристъпи в градината след мен и помогна на леля Дел да прекрачи изпопадалите камъни от стената. Тя премигна, взирайки се в място, недалече от гроба на Женевиев. Олюля се и чичо Баркли я подкрепи.

Пластовете на времето очевидно се отдръпваха назад, както го правеха единствено за леля Дел. Чудех се какво ли е видяла. Толкова много неща бяха ставали в „Грийнбриър“. Смъртта на Итън Картър Уейт; първия път, когато Женевиев бе използвала „Книгата на луните“, за да го върне обратно; денят, когато с Итън намерихме медальона й и имах видение; и нощта, когато леля Дел използва силите си, за да ни покаже миналото на Женевиев на същото това място.

Но всичко се бе променило оттогава. От деня, в който Итън и аз се бяхме опитали да разберем как да възстановим Общия ред и случайно подпалихме тревата под нас. И после… Когато наблюдавах как майка ми изгаря и умира.

Може ли леля Дел да види всичко това? Може ли?

Неочаквано чувство на срам ме заля и тайно се надявах да не вижда наистина всичко.

Ама кимна към баба.

— Емалин. Изглеждаш добре.

Баба се усмихна.

— Ти също, Амари.

Чичо Макон влезе последен в тайната градина. Придържаше се близо до стената, почти незабележимо смутено, което бе крайно нетипично за него. Погледът му се срещна с този на Ама, сякаш водеха разговор, който само те двамата можеха да чуят.

Напрежението бе невъзможно да не се забележи. Не ги бях виждала заедно от нощта, когато загубихме Итън. И двамата твърдяха, че всичко е наред.

Но сега, след като стояха на метър разстояние един от друг, бе очевидно, че нищо не е наред. Всъщност Ама изглеждаше така, сякаш искаше да откъсне главата на чичо ми.

— Амари — каза той бавно, свеждайки главата си в знак на уважение.

— Изненадана съм, че си дошъл. Не се ли тревожиш, че калта и моите дивотии ще ти изцапат хубавичките обувки? — каза тя. — Не бихме искали това. Не и при цената, която си дал за тях.

За какво говори тя?

Ама бе светица — поне винаги бях я възприемала по този начин. Баба и леля Дел се спогледаха, еднакво смутени. Мариан се извърна встрани. Тя знаеше нещо, но не казваше.

— Хората се отчайват, когато страдат — отвърна чичо Макон. — Ако някой може да го разбере, това съм аз.

Ама му обърна гръб, поглеждайки уискито и чашката, оставени на земята до „Книгата на луните“.

— Не съм сигурна, че разбираш каквото и да било, което не ти е от полза, Мелхизедек. Ако не мислех, че ще се нуждаем от помощта ти, щях да те изпратя да си събираш багажа у дома.

— Това изобщо не е честно. Опитвах се да те защитя… — Чичо Макон млъкна, щом забеляза, че всички се взирахме в тях. Всички освен Мариан и Джон, които правеха всичко възможно да не гледат нито към Ама, нито към чичо ми. Това означаваше, че зяпаха в калта и в „Книгата на луните“ — не че някое от тях двете щеше да ги накара да се почувстват по-комфортно.

Ама се извърна рязко и се озова лице в лице с чичо ми.

— Следващия път се опитай да защитаваш по-малко мен и повече момчето ми. Ако има следващ път.

Да не би да го винеше, че не е направил достатъчно, за да спаси Итън? Нямаше никакъв смисъл…

— Защо се карате така? — попитах аз. — Държите се като Рийс и Ридли.

— Ей! — каза Рийс. Рид само сви рамене.

Изгледах страшно Ама и чичо ми.

— Мислех, че сме тук, за да помогнем на Итън.

Ама изсумтя, а чичо ме изгледа тъжно, но нито един от тях не каза нито дума. Мариан най-накрая се обади.

— Мисля, че всички се тревожим. Може би ще е най-добре, ако оставим миналото настрани и се съсредоточим върху най-належащата задача. Ама, какво искаш да направим?

Ама не сваляше очи от чичо ми.

— Чародейците трябва да застанат в кръг около мен. Смъртните да се разпръснат между тях. Имаме нужда от силата на този свят, за да предадем това зло нещо на онези, които могат да го пренесат през останалата част от пътя.

— Великите, нали? — попитах с надежда аз.

Тя кимна.

— Ако се отзоват.

Ако се отзоват? Да не би да имаше вероятност да не го направят?

Ама посочи към земята в краката ми.

— Лена, трябва да ми донесеш книгата.

Вдигнах прашната кожена книга и почувствах силата, пулсираща в нея като сърдечен ритъм.

— Книгата не иска да премине отвъд — обясни Ама. — Иска да остане тук, където може да причинява проблеми. Като братовчедка ти — погледна тя обвинително към Ридли, която извъртя демонстративно очи. — Аз ще призова Великите, но ти трябва да я държиш, докато те не я вземат.

Иначе какво? Какво щеше да направи тя? Да отлети?

— Всички останали… Направете кръг. Хванете се за ръце здраво.

След малко препирни между Ридли и Линк, които се скараха дали да се хванат за ръце, и допълнителната суматоха заради отказа на Рийс да се хване за Ридли и Джон, най-накрая кръгът бе направен.

Ама ме погледна.

— Великите не са много благосклонни към мен напоследък. Може и да не дойдат. А ако го сторят, не обещавам, че ще вземат книгата.

Не можех да си представя Великите да се сърдят на Ама. Те бяха нейното семейство и бяха ни спасявали повече от веднъж. Просто трябваше да го направят още един път.

— Искам чародейците да насочат цялата си сила във вътрешността на кръга. — Ама коленичи и напълни чашката с „Уайлд Търки“. Изпи я и после я напълни още веднъж — за чичо Абнър. — Не ме интересува какво става само се съсредоточете.

— Ами ако те наранят? — притесни се Лив.

Ама я изгледа, лицето й бе сгърчено и измъчено.

— Не мога да бъда повече наранена. Само се дръжте здраво и не разкъсвайте кръга.

Чичо Макон пристъпи напред, пускайки ръката на леля Дел.

— Ще помогне ли, ако асистирам? — попита я той.

Тя насочи треперещия си пръст към него.

— Излез от кръга ми. Можеш да дадеш приноса си оттук.

Усетих топла вълна да се надига от книгата, сякаш гневът й извираше, за да се сблъска с този на Ама.

Чичо Макон отстъпи назад и се хвана за ръце с другите.

— Някой ден ще ми простиш, Амари.

Тъмните й очи се присвиха и се втренчиха в зелените очи на бившия инкубус.

— Няма да е днес.

Ама затвори очи и косата ми започна неволно да се къдри, докато тя произнасяше думите, които можеха да излязат само от нейната уста.

— Кръв от кръвта ми, корените на моята душа. Имам нужда от помощта ви.

Вятърът започна да се вихри около мен, вътре в кръга, а над главите ни просветна светкавица. Усетих топлината на книгата да се слива с топлината на ръцете ми, онази, която можех да контролирам — за да подпалвам и унищожавам всичко край себе си.

Ама не спря, сякаш разговаряше с небето.

— Призовавам ви да отнесете това, което аз не мога. Да видите това, което аз не мога. Да сторите туй, което аз не мога.

Зелен блясък излетя от ръцете на чичо Макон и се разпространи по кръга от ръка на ръка. Баба затвори очи, като че ли се опитваше да прокара през себе си и навън силата на Макон. Джон забеляза и също затвори очи, а светлината се усили. Нова светкавица прониза небето, но вселената не се разтвори и Великите не се появиха.

Къде сте, молех се мълчаливо.

Ама опита отново.

— Това е кръстопът, от който не знам накъде да тръгна. Само вие може да пренесете тази книга до момчето ми. Доставете я от този свят до вашия.

Концентрирах се по-силно, пренебрегвайки топлината, излизаща от книгата в ръцете ми. Чух как изпука клонка, после друга. Отворих очи и извън кръга избухнаха пламъци. Разгоряха се така силно, сякаш някой бе подпалил пръчка динамит и я бе метнал в тревата, създавайки нов кръг отвъд първия.

Огнена вълна — неконтролируемите пламъци, които подпалвах неволно понякога. Градината гореше отново. По моя вина. Колко пъти тази земя можеше да гори, преди щетите да станат непоправими?

Ама стисна още по-силно очи. Този път тя произнесе думите спокойно, не като напевна песен, а като молба.

— Знам, че не искате да дойдете за мен. Елате заради Итън. Той ви очаква, а вие сте и негово семейство, не само мое. Постъпете правилно. За последно. Чичо Абнър, лельо Дилайла, лельо Айви, бабо Сула, Туайла. Моля ви.

Небето се разтвори и от него се изля пороен дъжд. Но огънят все още гореше и чародейският огън продължаваше да сияе.

Видях нещо малко и черно да кръжи над нас.

Гарванът.

Гарванът на Итън.

Ама отвори очи и също го видя.

— Точно така, чичо Абнър. Не наказвай Итън за моите грешки. Знам, че го закриляш там, при вас, както винаги си се грижил за нас, тук долу. Той се нуждае от тази книга. Може би ти знаеш защо, за разлика от мен.

Гарванът приближаваше все повече и лицата започнаха да изплуват в мрачното небе, едно по едно — чертите им се оформяха в самия въздух над нас.

Чичо Абнър се появи първи, съвсем отчетливо в мига, когато гарванът кацна на рамото му — като малка мишка в краката на гигант.

Сула Пророчицата бе следващата, с царствените плитки, спускащи се на вълни по раменете й. Дебели нанизи с мъниста падаха небрежно на гърдите й, сякаш изобщо не тежаха. Или пък тежестта им си струваше цената. „Книгата на луните“ се тресеше в ръцете ми, все едно искаше да се отскубне и да избяга. Но аз знаех, че в този момент не Великите се пресягаха към нея. Книгата се съпротивляваше.

Стегнах хватката си, когато се появиха леля Дилайла и леля Айви, едновременно, държащи се за ръце и взирайки се надолу, сякаш оглеждаха сцената. Нашите намерения или способностите ни — нямаше как да знаем какво точно.

Но очевидно ни преценяваха. Чувствах го, както и книгата. Тя отново се опитваше да се освободи, парейки кожата на ръцете ми.

— Не я пускай! — предупреди ме Ама.

— Няма — провикнах се аз през виещия вятър. — Лельо Туайла, къде си?

Тъмните очи на леля Туайла се появиха преди нежното й лице и отрупаните й с гривни ръце. Преди сплетената й на плитки коса, в която се редуваха мъниста с талисмани. И преди редиците обеци, които се поклащаха на ушите й.

— Итън се нуждае от нея! — опитах се да надвикам аз вятъра, дъжда и огъня.

Великите се взираха в нас, но не реагираха.

За разлика от „Книгата на луните“.

Почувствах пулсиращото й сърце, силата и яростта, които се излъчваха от нея и преминаваха в тялото ми като отрова.

Не я пускай.

Образи преминаха през очите ми.

Женевиев държи книгата и произнася думите, които ще върнат Итън Картър Уейт при нея — макар и само за секунда, и ще донесат проклятие на семейството й за поколения наред.

Ама и аз — изговаряме същите думи, застанали над тялото на Итън Лоусън Уейт, нашия Итън.

Очите му се отварят и очите на чичо Макон се затварят.

Ейбрахам застанал над книгата, докато огънят заплашва да погълне „Рейвънуд“ в далечината, гласът на брат му Джонас, който го умолява да спре, точно преди той да го убие.

Виждах всичко това.

Всички тези хора, които книгата бе засегнала и наранила. Хората, които познавах, и другите, които ми бяха чужди. Усещах как отново се отдръпва от мен и изпищях — този път по-силно.

Ама сграбчи книгата, покри ръцете ми с нейните. На местата, където кожата й докосваше корицата, чувствах как тя гори. Очите й се насълзиха, но тя не пусна книгата.

— Помогнете ни! — изкрещях към небето.

Но не небето ми отговори.

В мрака се материализира Женевиев Дюшан, мъгливата й фигура изглеждаше толкова плътна, че създаваше илюзията, че бе възможно да я докоснеш.

Дай ми я.

Ама също я виждаше — бе очевидно от смутеното й изражение. Но аз бях единствената, която можеше да я чуе. Дългата й червена коса се вееше от вятъра по начин, който изглеждаше едновременно невъзможен и напълно правилен.

Аз ще я взема. Тя не принадлежи на този свят. Никога не е била истински част от него.

Исках да й подам книгата — за да я предаде на Итън и да спра болката, която изпитваше Ама.

Но Женевиев бе тъмен чародеец. Трябваше само да погледна в жълтите й очи, за да си го спомня.

Ама трепереше.

Женевиев протегна ръка. Ами ако направех грешен избор? Итън никога нямаше да получи книгата и аз никога вече нямаше да го видя…

Откъде да знам, че мога да ти се доверя?

Женевиев ме погледна с изпълнените си с болка очи.

Ще разбереш само ако го направиш.

Великите се вглеждаха отгоре към нас, но нямаше как да разбера дали ще ни помогнат. Смъртните ръце на Ама горяха редом до моите чародейски и „Книгата на луните“ не беше по-близо до Итън, отколкото когато неотдавна се намираше в ръцете на Ейбрахам Рейвънуд.

Понякога имаш само един избор.

Понякога просто трябва да скочиш.

Или да пуснеш това, в което си се вкопчил…

Вземи я, Женевиев.

Отдръпнах ръцете си и Ама направи същото.

Книгата направо подскочи, сякаш чувстваше, че това бе единствената възможност да избяга. Тя отхвръкна към външния кръг, където Джон и Линк се държаха за ръце.

Сияещата зелена светлина все още бе там и Джон фокусира погледа си върху книгата.

— Не мисля така!

Той изстреля лъч светлина, която рикошира обратно в средата на кръга и чакащите ръце на Женевиев. Тя затвори мъглявите си длани около нея и книгата сякаш потръпна.

Не и този път.

Затаих дъх, вслушвайки се във виковете на Ама.

Женевиев притисна книгата до гърдите си и се разтвори във въздуха.

Сърцето ми спря.

— Ама! Тя я взе!

Не можех да мисля, да чувствам или да дишам. Бях направила погрешен избор. Никога вече нямаше да видя Итън. Коленете ми се огънаха и усетих, че се строполявам на земята.

Чух раздиране на въздуха и една ръка ме хвана през кръста.

— Лена, виж — каза Линк.

Избухнах в сълзи и погледнах към него. Свободната му ръка сочеше небето.

Женевиев бе там, в мрака, а червената й коса се рееше зад нея. Тя подаваше „Книгата на луните“ на Сула, която я поемаше в ръцете си.

Женевиев ми се усмихна.

Можеш да ми вярваш. Съжалявам. Толкова съжалявам.

И изчезна, оставяйки Великите да се носят в небето след нея като някакви гиганти.

Ама притисна изгорелите си ръце до гърдите и се втренчи в семейството си от другия свят. Светът, в който бе заседнал Итън. По лицето й се стекоха сълзи, докато зеленият блясък загасваше около нас.

— Предайте тази книга на момчето ми, чувате ли?

Чичо Абнър докосна шапката си, изпращайки й поздрав.

— Да знаеш, че чакаме пая си, Ама. Един от онези лимонените, с белтъчния крем, ще ми се отрази добре.

Ама изхлипа за последно и краката й я предадоха и се превиха под нея. Подхванах я, за да не се свлече съвсем. Гледах как дъждът угася огъня и Великите изчезват. Нямаше как да знам какво щеше да стане сега. Само едно нещо знаех със сигурност.

Итън вече имаше шанс.

Останалото зависеше от него.