Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (24)

Двайсет и втора глава
Птица в златна клетка

Беше ми нужно време, за да привикнат очите ми към сумрачната светлина, и още по-дълго, за да се настроя към миризмата. Миришеше на шира, ръжда и стара бира — изобщо на старо. Сред сенките видях няколко малки кръгли масички и месингов бар, почти колкото мен на ръст. По рафтовете бяха подредени бутилки, чак до високия таван — толкова висок, че дългите месингови полилеи сякаш висяха отникъде. Прах покриваше всяка повърхност и всяка бутилка, дори се носеше във въздуха и това се виждаше ясно на местата, където слънчевите лъчи преминаваха през капаците на прозорците.

Джон ме сръга.

— Има ли някакво заклинание, което да запуши носовете ни? Нещо като Миризмус Премахвацио?

— Не, но мога да измисля някое Затворацио Устатус, което да приложа точно сега.

— По-леко, чародейско момиче. Нали уж си Светлина. Нали знаеш, от онези, добрите?

— Разчупих модела, помниш ли? На Седемнайсетата си луна, когато бях призована и от Светлината, и от Мрака — погледнах го сериозно. — Не забравяй, че все още си имам и тъмната страна.

— Уау, сега ме уплаши — ухили се той.

— И така трябва да бъде. Да си много, много уплашен.

Посочих му огледалния знак на ламперията, точно зад него. Женски силует бе изрисуван до един надпис. „Устни, които докосват алкохол, няма да докоснат нашите.“ Поклатих глава.

— Очевидно това не е слоганът на мажоретките на гимназия „Джаксън“.

— Какво? — вдигна глава Джон.

— Обзалагам се, че това място е било спийкизи, от онези нелегални барове по време на Сухия режим. В Ню Орлиънс сигурно е имало много такива. — Огледах се из помещението. — Това означава, че трябва да има друга стая, нали? Стая зад тази стая.

Джон кимна.

— Разбира се. Ейбрахам не би висял на място, в което би могъл да влезе всеки, независимо къде се намира то. Това беше единствената обща черта на всички домове, които имахме. — Огледа се наоколо. — Но не си спомням подобно скривалище.

— Може да е било преди твоето време и се е върнал тук, защото тук никой от сегашните хора не би го познал, а и никой няма да го търси в такъв бар.

— Може би. И все пак нещо в това място не ми се връзва.

И тогава чух познат глас.

Не. Познат смях, сладък и злокобен едновременно. Нищо на света не можеше да се сравни с него.

Ридли? Ти ли си?

Използвах Келтската нишка и знаех, че тя ще ме чуе, но Ридли не ми отговори. Може би не ме беше чула или пък бе минало толкова дълго време, откакто бяхме общували по някакъв смислен начин, че бяхме загубили връзката си. Не знам, трябваше да опитам все пак.

Изтичах нагоре по дървеното стълбище в задната част на бара. Джон беше на крачка зад мен. Щом стигнах до стаята горе, започнах да блъскам по стената, зад която ми се стори, че чух гласа й, точно над купчината щайги и кашони с бутилки. Складовото помещение бе тясно и със сигурност имаше нещо зад него.

Ридли!

Трябваше да погледна по-добре. Избутах купчината струпани щайги встрани, затворих очи и се издигнах във въздуха, докато стигнах до нивото на горното прозорче. Отворих очи, реейки се за секунда. Това, което видях, ме изненада толкова, че веднага се приземих на пода.

Можех да се закълна, че видях братовчедка си и купища гримове, и нещо златисто. Рид не беше в опасност. Тя вероятно седеше там и си лакираше ноктите. Смучеше близалката си и се забавляваше, наслаждавайки се на живота си. Или беше това, или бях халюцинирала.

Ще я убия.

— Кълна се, Рид. Ако наистина си се смахнала чак толкова, ако наистина си преминала до такава степен към Мрака, ще напъхам тези близалки в гърлото ти, една по една.

— Какво?

Почувствах ръцете на Джон зад мен, които ме придърпваха надолу към пода. Посочих му към стената.

— Братовчедка ми. Тя е от другата страна на тази стена — казах аз и потропах решително по стената над най-близкия ред щайги.

— Не, не, не… — Джон започна да отстъпва назад, сякаш само споменаването на името на братовчедка ми го караше да изпита желание да обърне гръб и да побегне.

Бях побесняла. Тя беше моя братовчедка и исках да я убия. И все пак, това беше моята братовчедка и аз бях тази, която искаше да я убие. Въпросът беше семеен. Джон не трябваше да се тревожи за това.

— Виж, Джон, аз ще се разбера с нея.

— Да не си полудяла?

— Вероятно.

— Ако тя е с Ейбрахам, той може да е някъде наблизо. А ние не искаме Ейбрахам да ни открие, преди да сме измислили как да се доберем до книгата.

— Не мисля, че е тук — казах аз.

— Не мислиш или не знаеш?

— Ако беше тук, нямаше ли да усетиш нещо? Мислех, че двамата сте свързани по някакъв начин. Нали така ти беше промил мозъка, или каквото там беше направил?

Джон изглеждаше притеснен и аз се почувствах гузна, че му наговорих тези неща.

— Не знам… Възможно е — погледна той към високия прозорец. — Добре. Ти отиди там и виж какъв е проблемът на Ридли. Ще пазя отвън, за да не се появи Ейбрахам или някой друг, докато си вътре.

— Благодаря ти, Джон.

— Но внимавай. Ако е станала истинско дете на Мрака, нищо не можеш да направиш. Мракът си е Мрак. Не можеш да промениш Ридли. Това го научихме всички, и то по трудния начин.

— Знам.

Вероятно го знаех по-добре от всеки друг, освен може би Линк. Но дълбоко в себе си знаех и по-добре от всеки друг, че братовчедка ми не се различава чак толкова много от другите хора. Знаех колко силно искаше да си намери среда, да бъде обичана, да има приятели и да бъде щастлива — също като всички нас.

Колко Мрак може да има в такъв човек?

Нима възстановеният нов Общ ред не ни показа, че цената бе платена — Итън я бе платил заради нас — и нещата не са толкова прости, колкото всички си мислим?

Нима не се Призовах и към Мрака, и към Светлината?

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

Нима няма разлика за хората? Дори за Ридли?

Особено за Ридли?

Джон ме побутна.

— Земята вика Лена. Кажи или поне измучи нещо, за да знам, че ме чуваш, преди да те оставя да се хвърлиш в устата на лъва там.

Опитах се да се съсредоточа.

— Върви. Добре съм.

— Пет минути. Само толкова ти давам — каза той.

Джон изчезна надолу и аз останах сама да се оправям с братовчедка си, независимо дали бе Мрак, или Светлина. Добро или зло. Или може би нещо по средата.

Трябваше да огледам по-добре. Взех каса с вино, избутах я под прозореца, който бе изрязан в стената, и се покачих върху нея. Касата изскърца, заплашвайки да се огъне или преобърне, но успях да запазя равновесие. Все още обаче не я виждах.

О, хайде стига.

Затворих очи, протегнах ръце напред и се избутах по стената нагоре към тавана. Не е лошо да притежаваш някои сили. Светлината в стаята започна да премигва.

Това е.

Не си падам много по летенето, но сега беше по-скоро левитация. Надигнах се с поклащане, докато кецовете ми се отлепиха на няколко сантиметра над касата.

Само още малко. Исках да погледна по-добре, за да разбера дали братовчедка ми бе завинаги загубена, дали се бе присъединила към най-мрачния жив инкубус и никога няма да се върне у дома при мен.

Един последен поглед.

Повдигнах се още нагоре и се изравних с нивото на малкото прозорче. И тогава видях решетките, спускащи се от тавана и обграждащи Ридли от всички страни. Това бе нещо като златен затвор. Буквално златна клетка.

Не можех да повярвам на очите си. Ридли не се излежаваше в лукс в убежището на Ейбрахам. Тя бе в капан.

В този миг Рид се обърна и погледите ни се срещнаха. Тя скочи на крака и разтърси клетките пред себе си. За секунда ми приличаше на увредена Тинкърбел, с много черна спирала, стичаща се по лицето й, и още повече размазано червило. Беше плакала. Или нещо по-лошо. Ръцете й бяха наранени, особено около китките. Белезите бяха от въжета или вериги, може би белезници.

Мястото очевидно принадлежеше на Ейбрахам — поне така реших, защото приличаше на стаята на луд учен в общежитие, с едно-едничко легло и отрупана с книги етажерка. Висока дървена маса бе покрита с техническа екипировка. Тук можеше да живее и някой химик. По-странното беше, че двете страни на прозореца като че ли не си пасваха точно — имам предвид, във физическото пространство. Да гледаш през прозореца на тайния спийкизи бар, бе като да гледаш през мръсен телескоп и не можех да видя къде се намира другият му край. Като познавах Ейбрахам, можеше да бъде навсякъде в смъртната вселена.

Но сега нямаше значение. Това бе Ридли. Щеше да бъде ужасно да видя който и да е в този вид, но Ридли… Свободолюбивата ми, опърничава братовчедка, затворена по този начин. Беше особено жестоко.

Усетих, че косата ми започва да се къдри от познатия чародейски бриз.

„Aurae aspirent,

ubi tueor, ibi adeo.

Нека ветровете задухат,

където виждам, там отивам.“

Започнах да се въртя в нищото. Почувствах как светът изчезва под краката ми и когато се опитах да докосна твърдата земя, осъзнах, че вече стоя до Ридли.

Само че извън златната клетка.

— Братовчедке! Какво правиш тук? — провикна се тя и протегна дългите си, лакирани в яркорозово пръсти през решетките.

— Предполагам, че мога да те попитам същото. Рид, добре ли си? — Приближих внимателно решетките. Обичах я, но не можех да забравя всичко, което се бе случило. Тя избра Мрака и ни напусна — Линк, мен, всички нас. Не знаех на чия страна беше. Както обикновено.

— Мисля, че е очевидно — сопна се тя. — Била съм и по-добре. — Разклати решетките. — Много по-добре.

Ридли се отпусна назад, седна на пода и започна да плаче, сякаш отново бяхме малки момиченца и някой я беше обидил на площадката. Което не се случваше често, а и обикновено аз бях тази, която плачеше. Рид винаги беше силната. Може би именно затова сега сълзите й ме разтърсиха толкова.

Седнах на пода срещу нея; хванах ръката й през решетките на клетката.

— Съжалявам, Рид. Бях ти толкова сърдита, че не се върна, когато… когато Итън…

Тя не ме погледна.

— Знам. Чух. Чувствам се ужасно. Точно тогава започна всичко. Ейбрахам бе бесен и аз само влоших положението, като се опитах да си тръгна. Просто исках да се върна у дома. Но той се ядоса и ме затвори тук. — Тя тръсна глава, сякаш искаше да се отърси и от спомена.

— Наистина съжалявам. Трябваше да знам, че нещо ти е попречило да дойдеш.

— Както и да е… Не че те разочаровам за първи път. — Тя изтри очите си, размазвайки още повече спиралата си. — Нека да вдигнем във въздуха това място, преди Ейбрахам да е дошъл, иначе ти ще бъдеш затворена тук с мен за следващите двеста години.

— Къде е той?

— Не знам. Обикновено прекарва по цял ден в зловещата си лаборатория с кошмарните си създания. Но няма как да знаем колко време ще отсъства.

— Тогава по-добре да побързаме. — Огледах се из стаята. — Рид, виждала ли си Ейбрахам с „Книгата на луните“? Тя тук ли е?

Тя поклати глава.

— Шегуваш ли се? Не бих се доближила и на двайсет километра от това нещо. Не и след като знам как прецаква всеки, който се докосне до него.

— Но си я виждала?

— Не. Не и тук. Ако още е в Ейбрахам, той не е тъп, та да я пази при себе си. Зъл е, но не е глупав.

Сърцето ми спря.

Ридли разклати отново решетките.

— Побързай! Аз нищо не мога да направя. Има заклинания за защита, доколкото мога да преценя. Ще полудея тук…

После чух ужасен трясък и купчината щайги с технически уреди и всякакви други неща до мен се строполи на пода. Счупено стъкло и счупени дървении се търкаляха навсякъде — сякаш бях унищожила проект на Ейбрахам за фестивал на науката. Нещо искрящо и зелено се разплиска в косата ми.

Опа…

Чичо Макон се опитваше да се откъсне от прегръдката на Джон Брийд, който се бе вкопчил в него, а единият му крак бе затрупан от останките от дървената щайга.

— Къде се намираме? — Чичо гледаше втренчено и с недоумение клетката. — Какво е това безумно място?

— Чичо? — Ридли изглеждаше облекчена и объркана едновременно. — Да не си Пътувал?

— Намерих го отпред — каза Джон. — Когато се опитах да се върна, той просто се закачи за мен и аз го пренесох. — Явно беше видял изражението на лицето ми, защото прие отбранителна позиция. — Хей, не гледай към мен. Не бях планирал да вземам стопаджии.

Чичо Макон погледна към Джон, който отвърна нахакано на погледа му.

— Лена Дюшан!

Не го бях виждала толкова гневен никога преди. Зелената лепкава гадост капеше от иначе безупречния му костюм. Погледът му се местеше от Ридли към мен, после насочи пръста си и към двете ни.

— Вие двечките! Излизайте веднага оттам.

Сграбчих ръката на Ридли и прошепнах заклинанието Aurae aspirent, докато чичо Макон потропваше нервно е крак. Миг по-късно аз и братовчедка ми се появихме извън клетката.

— Чичо… — започнах аз.

Той ме спря, вдигайки ръката си, облечена в ръкавица.

— Недей. Нито дума. — Очите му искряха и го познавах достатъчно, така че избрах да си затворя устата. — Сега. Да се съсредоточим върху това, за което сме дошли тук, докато все още имаме време да го направим. Книгата.

Джон вече бе започнал да издърпва отворените кутии и да оглежда рафтовете за „Книгата на луните“. С чичо Макон се присъединихме към него, докато накрая вече бяхме проверили на всяко възможно тайно място. Ридли седеше мълчаливо на една щайга, като не ни улесняваше много, но и без да влошава положението. Което бе добър знак, поне според мен.

От това, което виждах, Ейбрахам Рейвънуд бе чародейската версия на доктор Франкенщайн. Не можех да разпозная повечето неща, с изключение на обикновените горелки и мензури, а все пак бях учила химия в училище. С мащаба и замаха, с който Джон и чичо Макон тарашеха стаята, щеше да изглежда, че тя е била преобърната с главата нагоре от самото чудовище на Франкенщайн.

— Не е тук — предаде се най-накрая Джон.

— Тогава и ние няма какво да правим още на това място — изправи се чичо Макон и приглади с ръка гънките на балтона си. — Отведи ни у дома, Джон. Сега.

Пътуването на инкубусите беше страхотно нещо. Скоростта, с която Джон ни върна вкъщи, без да се налага второ подтикване от чичо, бе изумителна. Напуснах стаята на Ейбрахам и се озовах в своята, преди Ридли да успее да изтрие протеклата и размазала се по лицето й спирала.

Цигулката още свиреше концерта Каприз 24 на Паганини, когато влязох вътре.