Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (19)

Седемнайсета глава
„Книгата на звездите“

Пазачът на портите се обърна с гръб към мен и се запъти към стъкления шкаф зад себе си. Огледа колекцията си от талисмани и амулети, висящи на дълги кожени въжета, кристали и екзотични камъни, които ми напомниха за речните камъни, руни със знаци, които не познавах… Отвори шкафа и извади един от амулетите, потърквайки сребърния диск между пръстите си. По същия начин, когато бе нервна, Ама докосваше златния талисман, който носеше на шията си.

— Защо просто не си тръгнеш? — попитах аз. — Да вземеш всички тези неща и да изчезнеш?

Знаех отговора, въпреки че му бях задал въпроса. Никой не остава на такова място, освен ако не е длъжен да го направи. Пазачът на портите завъртя едно голямо емайлирано земно кълбо, поставено на висока стойка до шкафа. Наблюдавах как то се върти и по него започват да се появяват странни извиващи се форми. Не приличаха на никой от континентите, които бях виждал в часовете по история и география.

— Не мога да си тръгна. Обвързан съм с Портите. Ако се отдалеча прекалено много от тях, ще продължа да се променям.

Погледна към колана си, към възлестите си и кокалести пръсти. Студена тръпка премина по гърба ми.

— Какво имаш предвид?

Пазачът обърна дланите си бавно, загледан в тях, сякаш никога преди не ги беше виждал.

— Имаше време, когато изглеждах като теб, мъртво момче. Време, когато бях човек.

Думите му влязоха в главата ми, но не можех да ги осмисля. Каквото и да бе Пазачът на портите, колкото и да приличаха чертите му на човешки, това не беше възможно.

Или пък беше?

— Не разбирам… Как…? — Нямаше начин да кажа на глас това, което си мислех, без да бъда жесток към него. А ако беше човек, някъде дълбоко под тази външност, вече бе страдал достатъчно.

— Как съм се превърнал в това? — попита Пазачът на портите и докосна леко с пръст голям кристал, висящ на златна верига. Вдигна втори гердан, направен от пръстени от шоколадови бонбони, каквито можеш да си купиш във всяка бакалия, и внимателно го прибра в тапицирана с кадифе кутия. — Съветът на пазителите, на Отвъдното съдилище, е много могъщ. Те имат на свое разположение магия, по-силна от всичко, на което съм ставал свидетел като Пазител.

— Ти си Пазител?

Не можех да повярвам, че това нещо някога е било Пазител в истинския смисъл на думата, като майка ми и Мариан.

Неговите безизразни зелени очи се втренчиха отново в мен.

— Може би искаш да седнеш… — Млъкна. — Не мисля, че ми каза името си.

— Итън.

Вече му го бях казвал два пъти.

— Приятно ми е да се запознаем, Итън. Името ми е… беше Ксавие. Никой не ме нарича така отдавна, но можеш да използваш това име, ако ще ти бъде по-лесно.

Знаех какво иска да каже — ако ще ми бъде по-лесно да си го представя като човек по този начин, а не като чудовище.

— Добре… Благодаря, Ксавие.

Звучеше ми странно, въпреки че го казвах аз. Той потропа с пръсти по шкафа, явно му беше навик, нещо като нервен тик.

— И за да отговоря на въпроса ти — да, бях Пазител. Но направих грешката да оспоря решение на Ангелус, лидера на…

— Знам кой е той — прекъснах го аз. Помнех го много добре, гологлавия Пазител. Помнех и жестокото изражение на лицето му, когато дойде за Мариан.

— Значи знаеш, че е опасен. И покварен — изгледа ме внимателно Ксавие. — Опита се да нарани мой приятел — двама, всъщност. Прати единия в Отвъдното съдилище, на съд пред Съвета. Процес, ха… — разсмя се горчиво той, но на лицето, което не приличаше на лице, нямаше нищо, което да наподобява усмивка.

— Не е било забавно…

— Разбира се, че не. Той използва процесите за назидание и пример на останалите. Аз не получих дори такъв. Ангелус повече харесва директното наказание, процесите му се струват отегчителни.

— Какво беше направил? — Боях се да попитам, но имах чувството, че трябва да задам въпроса.

Ксавие въздъхна.

— Оспорих правомощията на Съвета, решенията, които вземаха. Не трябваше да го правя — каза той спокойно. — Но те нарушаваха нашите обети, законите, които се бяхме заклели да спазваме. Вършеха неща, които не трябваше, които не бяха в правото си да наблюдават и пазят.

Опитах се да си представя Ксавие в чародейска библиотека, някъде като Мариан, да подрежда книги и описва подробности от света на чародейците. Той бе създал своя версия на чародейска библиотека тук, в това място, пълно с магически предмети — и няколко напълно немагически.

— Какви неща, Ксавие?

Той се огледа стреснато из пещерата.

— Не мисля, че трябва да говорим за това. Ами ако Съветът разбере?

— Как ще разберат?

— Ще го направят. Винаги става така. Не знам какво повече биха могли да ми причинят, но сигурно ще измислят нещо.

— Намираме се в средата на планина — успокоих го аз. При това ми бе втората за деня. — Едва ли могат да ни чуят оттук.

Той разхлаби яката на тежката си вълнена роба.

— Ще се изненадаш какви неща могат да разбират. Нека ти покажа.

Не бях сигурен за какво говори и го наблюдавах с любопитство как минава покрай купчина счупени велосипеди и се приближава до друг стъклен шкаф. Отвори вратичките му и извади една кобалтовосиня сфера с размера на бейзболна топка.

— Какво е това?

— Трето око — отвърна Ксавие. Държеше го внимателно в дланта си. — Позволява ти да видиш миналото, конкретен спомен.

Цветът във вътрешността на топката започна да се променя, завихряше се и се движеше като буреносни облаци. Постепенно се проясни и пред очите ми се появи картина…

 

 

Млад мъж седеше зад тежко дървено бюро в сумрачен кабинет. Дългата му роба явно бе прекалено голяма за него, също както и красиво украсеният с дърворезби стол, на който се бе настанил.

Дланите му бяха събрани пред него, докато се облягаше тежко напред на лакти.

— За какво става дума сега, Ксавие? — попита нетърпеливо.

Ксавие прокара пръсти през тъмната си коса, зелените му очи се стрелкаха из стаята. Беше ясно, че се страхува от този разговор. Завъртя нервно въжето на робата си в скута си.

— Съжалявам, че ви притеснявам, сър. Но до вниманието ми достигна определена информация… Жестокости, които нарушават обетите ни и застрашават мисията на Пазителите.

Ангелус изглеждаше отегчен.

— За какви жестокости говориш, Ксавие? Да не би някой да е пропуснал да подаде доклада си? Загубил е тайния ключ към някоя от чародейските библиотеки?

Тялото на Ксавие се напрегна.

— Не става дума за изгубени ключове, Ангелус. Нещо се случва в тъмниците под Съдилището. Нощем чувам писъци, раздиращи съзнанието писъци, които не можеш…

Ангелус махна с ръка.

— Хората имат кошмари. Не всички можем да спим така блажено като теб. Някои от нас трябва да управляват Съвета.

Ксавие избута стола си назад и се изправи.

— Бях долу, Ангелус. Знам какво крият те. Въпросът е — ти знаеш ли?

Ангелус се надигна и впери присвитите си очи в Ксавие.

— И какво смяташ, че си видял?

Гневът в очите на Ксавие не можеше да бъде пренебрегнат.

— Пазители използват тъмна сила, правят заклинания, сякаш са тъмни чародейци. Експериментират с живи хора. Видях достатъчно, за да знам, че трябва да предприемеш някакви действия.

Ангелус се обърна с гръб към Ксавие, с лице към прозореца, който гледаше към високите планини, ограждащи дома на Съвета на пазителите.

— Тези експерименти, както ги наричаш, са за тяхна защита. Води се война, Ксавие. Между Светлината и Мрака, между светлите и тъмните чародейци и смъртните са по средата на битката. — Млъкна, после се обърна рязко. — Искаш ли да гледаш как те умират? Готов ли си да поемеш отговорността за тази жестокост? Твоите постъпки вече ти костваха много, не мислиш ли?

— За твоя защита — поправи го Ксавие. — Това искаше да кажеш, нали, Ангелус? Смъртните са по средата в тази война. Ти да не би да се озова някъде отвъд и над тях?

Ангелус поклати глава.

— Очевидно няма да се съгласим по този въпрос — каза твърдо той. После започна да произнася думи на чародейски език с тих глас.

— Какво правиш? — попита Ксавие. — Заклинания? Това не е правилно. Ние сме балансът — наблюдаваме и пазим записите. Пазителите не заемат страна, не пресичат границата между световете на магията и на чудовищата!

Ангелус затвори очи и продължи да напява.

Кожата на Ксавие се съсухри и почерня, сякаш бе подпалена.

— Какво правиш? — проплака той. Въглищният цвят се разпростираше бързо по цялото му тяло, кожата му се опъна и стана невъзможно гладка. Ксавие пищеше, забил нокти в нея.

Ангелус произнесе последните думи на заклинанието и отвори очи точно в мига, в който косата на Ксавие падна на пода на цели кичури. Той се усмихна при вида на мъжа, когото бе унищожил.

— Изглежда, че ти вече премина на подходящата за теб страна.

Крайниците на Ксавие започнаха да се удължават неестествено, костите му се пукаха и чупеха. Ангелус се вслуша с удоволствие в тези звуци.

— Трябваше да изпитваш повече съчувствие към чудовищата.

Ксавие падна на колене.

— Моля те. Имай милост…

Ангелус се надвеси над Пазителя, който вече бе почти неразпознаваем.

— Това е Съветът на пазителите. Отвъдното съдилище. Ние сме отвъд световете на чародейците и смъртните. Обетите ни са думите, които аз казвам, а законите са тези, които аз избера. — Побутна с крак съсипаното тяло на Ксавие. — Тук няма милост.

* * *

Образите избледняха, заменени от виеща се синя мъгла. За секунда не помръднах. Имах чувството, че бях станал свидетел на нечия екзекуция — а екзекутираният седеше до мен. Поне това, което бе останало от него.

Ксавие приличаше на чудовище, но бе добър човек, опитващ се да постъпи правилно. Потръпнах, защото си давах сметка какво можеше да се случи на Мариан, ако Макон и Джон не се бяха намесили. Ако не бях сключил сделка с Лилум.

Вече знаех достатъчно, за да не съжалявам за стореното от мен. Колкото и зле да бяха нещата, можеха да бъдат още по-зле. Това ми беше пределно ясно.

— Съжалявам, Ксавие. — Не знаех какво друго да кажа.

Той върна „третото око“ обратно на рафта.

— Беше много отдавна. Но реших, че трябва да знаеш на какво са способни, след като си толкова нетърпелив да влезеш там. Ако бях на твое място, щях да тичам в обратната посока.

Облегнах се на студената стена на пещерата.

— Искаше ми се да мога.

— Защо искаш толкова отчаяно да влезеш там?

Бях сигурен, че за него никоя причина не може да бъде основателна. За мен обаче имаше една. И тя бе абсолютно достатъчна.

— Някой е добавил страница в „Хрониките на чародейците“ и аз умрях. Ако успея да я унищожа…

Ксавие протегна ръце към мен, сякаш искаше да ме сграбчи за раменете и да ме разтърси, за да ми вкара малко разум в главата. Но ги отдръпна, преди да ме докосне.

— Имаш ли представа какво ще ти сторят, ако те хванат? Погледни ме, Итън. Аз съм късметлия.

— Късметлия? Ти? — Млъкнах, преди да кажа нещо глупаво. Луд ли беше?

— Правели са това и на други, на смъртни и чародейци. Това е тъмна сила. — Ръцете му трепереха. — Повечето от жертвите им полудяват и се лутат из тунелите в отвъдния свят като животни.

Точно така бе описал Линк създанието, което го бе нападнало в нощта, в която Обадайя Трублъд бе умрял. Но това, което Линк бе срещнал, не е било животно. Било е човек — поне някога е бил такъв, докаран до лудост от мутацията на тялото си и от мъченията, на които е бил подложен.

Гадеше ми се.

Стените на Съвета на пазителите криеха повече неща от „Хрониките на чародейците“.

— Нямам избор. Ако не унищожа страницата, не мога да се върна у дома — погледнах го аз. Почти виждах как мислите препускат зад тази гладка сиво-черна кожа. — Трябва да има заклинание — нещо в „Книгата на звездите“ или в някоя от другите ти книги, което да ми помогне.

Ксавие скочи към мен и насочи кривия си пръст към лицето ми. Деляха ни само няколко сантиметра.

— Никога няма да позволя някой да докосне книгите ми или да ги използва, за да прави заклинания! Нищо ли не научи тук?

Отстъпих назад.

— Съжалявам. Не биваше да казвам това. Ще намеря друг начин, но все пак трябва да вляза вътре.

Всичко в поведението му се промени, когато предложих да използва заклинание.

— Все още нямаш какво да ми предложиш. Не мога да ти покажа Портите, освен ако не ми дадеш нещо в замяна.

— Сериозно ли говориш?

Да, от изражението му личеше, че е напълно сериозен.

— Какво, по дяволите, искаш?

— „Книгата на луните“ — отвърна той без колебание. — Знаеш къде е. Това е цената ми.

— Тя е в света на смъртните. А ако не си забелязал, аз съм мъртъв. И между другото, книгата е в Ейбрахам Рейвънуд. Той не е, как да се изразя… добър и щедър човек.

Вече бях започнал да мисля, че минаването ми през Портите ще бъде най-трудната част от пътуването ми към дома, ако това изобщо беше възможно.

Ксавие тръгна бавно към цепнатината в скалата, която водеше обратно навън.

— Мисля, че и двамата сме наясно — всичко може да се преодолее. Има си начини. Ако искаш да минеш през Портите, донеси ми „Книгата на луните“.

— Дори да успея да я взема, защо ще ти давам най-могъщата книга в чародейския свят? — вече почти крещях. — Откъде мога да знам, че няма да я използваш, за да направиш нещо ужасно?

Неестествено големите му очи се разшириха още повече.

— Какво може да е по-ужасно от вида, в който стоя пред теб сега? Има ли нещо по-лошо от това да гледаш как всеки ден, всеки миг тялото ти те предава? Мислиш ли, че мога да рискувам размяната, която книгата би поискала, ако реша да я използвам?

Той беше прав. Не можеш да получиш нещо от „Книгата на луните“, без да й дадеш нещо в замяна. Всички бяхме научили този урок по трудния начин. Другият Итън Уейт. Женевиев. Макон и Ама, Лена и аз. Книгата прави избора.

— Можеш да промениш намерението си. Хората се отчайват…

Не можех да повярвам, че говорех на отчаяно получовешко създание за отчаянието.

Ксавие се обърна към мен, тялото му вече бе наполовина прикрито в сенките.

— Защото знам на какво е способна, какво може да причини в ръцете на хора като Ангелус. Не бих произнесъл на глас и една дума от тази книга. Ще направя всичко възможно тя никога да не напусне тази стая, така че и никой друг да не може да го направи.

Говореше истината.

Ксавие бе ужасен от магията, било тя Светлина или Мрак. Тя го бе унищожила по най-ужасния начин. Той не искаше да прави заклинания, нито да използва свръхестествени сили. Искаше да защити себе си и другите от този вид сила. Ако имаше място, където „Книгата на луните“ щеше да бъде добре укрита, по-укрита, отколкото в. „Lunae libri“ или някоя друга чародейска библиотека, то бе тук. В пещерата на Ксавие щеше да е на по-сигурно място в сравнение с подземията на „Рейвънуд“ или заровена в гроба на Женевиев. Тук никой нямаше да я открие.

Тогава реших, че ще му я дам. Имаше само един проблем. Първо трябваше да намеря начин да я взема от Ейбрахам Рейвънуд.

Погледнах към Ксавие.

— Колко предмета с магическа сила имаш в колекцията си, Ксавие?

— Няма значение. Казах ти, никога няма да бъдат използвани.

Усмихнах се.

— Ами ако ти кажа, че ще получиш „Книгата на луните“, но все пак ще ми трябва помощта ти? Твоята и на някои от съкровищата ти?

Той ме погледна със странно изражение, а устните му се извиха от едната страна на другата.

Надявах се, наистина се надявах това да беше усмивка.