Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (34)

Трийсет и втора глава
Трон от кости

Тъмният й плащ се вееше от вятъра като сянка. Мъглата се извиваше около черните й ботуши с катарами и изчезваше в мрака, сякаш тя я привличаше към себе си. Може би наистина го правеше, все пак тя беше Катаклист — най-могъщият вид чародеец и в двете вселени.

Или поне вторият най-могъщ.

Сарафина отметна назад плаща си, като го остави да се свлече от раменете й, покрай дългите й черни къдрици. Кожата ми бе студена.

— Съдбата е кучка, нали така, смъртно момче? — провикна се тя от другия край на ямата с уверен и силен глас. Пълен с енергия и злина. Протегна се и стисна облегалките на трона си със своите костеливи хищни лапи.

— Няма да кажа нищо, Сарафина. Не и на теб. — Опитах се да запазя самообладание и гласът ми да не трепери. Не бях очаквал да я видя повече в живота си, а ето я и в отвъдния ми живот смърт.

Сарафина ми направи знак, кривейки пръста си.

— Затова ли се криеш? Или все още се боиш от мен?

Пристъпих по-близо.

— Не се боя от теб.

Тя наклони глава.

— Не бих те обвинявала. Все пак аз те убих. Забих нож в гърдите ти, в топлата ти смъртна кръв.

— Трудно ми е да си спомня, беше много отдавна. Явно не си е струвало чак толкова, че да те помня — скръстих инатливо ръце. Опитвах се да бъда твърд.

Нямаше смисъл.

Тя запрати топка мъгла и влагата се уви около мен, запълвайки пространството помежду ни. Усетих, че се движа напред, безсилен, сякаш тя ме влачеше на каишка. Значи все още бе запазила силите си — дори тук.

Хубаво е да го знам.

Препънах се в част от нечовешки скелет, нещо два пъти по-голямо от мен. Преглътнах тежко. Супер. Още могъщи създания, много по-силни от едно просто момче от Гатлин, бяха намерили края си тук. Надявах се причината да не е старата ми познайница.

— Какво правиш тук, Сарафина? — Опитах се притеснението да не проличи в гласа ми. Забих крака в пръстта, за да запазя равновесие.

Сарафина се облегна назад в трона си от кости, оглеждайки ноктите на острите си и криви хищни пръсти.

— Аз? Напоследък прекарвам повечето си време като мъртва — също като теб. О, чакай, ти беше там и го знаеш, нали? Наблюдава как дъщеря ми ме подпали и аз изгорях. Истинска сладурана. Тийнейджъри, какво да ги правиш… А ти какви ги вършиш?

Сарафина нямаше право да споменава Лена. Беше загубила това право, когато си бе тръгнала от горящата къща, оставяйки бебето си вътре. Когато се бе опитала да убие Лена, както бе убила и баща й. И мен.

Исках да се хвърля към нея, но всеки инстинкт, който ми бе останал, ми казваше да не го правя.

— Ти си нищо, Сарафина. Ти си призрак.

Тя се усмихна, когато казах думата „призрак“, и загриза върха на един от дългите си черни нокти.

— Това май е общото между нас.

— Нямаме нищо общо. — Ръцете ми се свиха в юмруци. — Гади ми се от теб. Защо не се махнеш от очите ми?

Не знаех какво говоря. Не бях в положение да раздавам заповеди. Нямах оръжие. Нищо, с което да я нападна. Никакъв начин да мина покрай нея.

Умът ми препускаше бързо, но не можех да се сетя за никакво предимство — а не можех да допусна Сарафина да вземе надмощие.

Убий или ще те убият, такъв бе стилът й. Дори когато изглеждаше, че би трябвало вече да сме претръпнали към нещо толкова прозаично като смъртта на смъртните.

Устните й се извиха в гримаса.

— От очите ти?

Тя се разсмя — студен звук, от който ме побиха тръпки по гръбнака.

— Може би приятелката ти е трябвало да помисли за това, преди да ме убие. Тя е причината да съм тук. Ако не беше тази малка неблагодарна вещица, щях да бъда в смъртния свят, вместо да съм заседнала тук в мрака, дърдорейки си с призраците на загубили се жалки смъртни хлапета.

Вече бяхме достатъчно близко и видях лицето й. Не изглеждаше добре, дори за Сарафина. Роклята й бе раздрана и черна, корсажът й бе овъглен и накъсан на парчета. Лицето й бе изцапано със сажди, а косата й миришеше на дим. Сарафина се обърна към мен, очите й искряха с млечнобяла матова светлина, каквато не бях виждал преди.

— Сарафина?

Отстъпих крачка назад — тъкмо когато тя ме порази с електрическа мълния, а мирисът на изгоряла плът достигна до мен по-бързо, отколкото смъртното й тяло физически го стори. Чух налудничав писък. Видях лицето й, сгърчено в нечовешка маска на смъртта. Острите й зъби отиваха на кинжала, който държеше в ръката си — само на сантиметри от гърлото ми. Премигнах, отдръпнах се назад от острието, но знаех, че е прекалено късно. Нямаше да успея.

Лена!

Сарафина спря рязко, сякаш й попречи невидимо течение. Ръцете й се пресегнаха към мен, острието й трепереше от гняв.

Нещо не беше наред с нея.

Чух звука на окови и тя падна, дръпната назад към трона си. Изпусна кинжала и дългата й черна пола се разтвори. Видях окови около глезените й. Беше прикована с вериги към земята и към трона.

Тя не беше Царицата на подземния свят. Беше гневно куче, пленено в кучешката си колиба. Сарафина пищеше и удряше с юмруци по костите. Преместих се отстрани, но тя дори не ме погледна.

Сега разбрах.

Вдигнах една кост и я метнах по нея. Сарафина не реагира, преди костта да удари трона и да падне в купчината от останки в краката й.

Тя се изплю към мен, тресейки се от ярост.

— Глупак!

Но аз знаех истината.

Белите й очи не виждаха нищо.

Зениците й се взираха в пустотата.

Тя беше сляпа.

Може би причината бе огънят, който я бе убил в смъртния свят. Спомените нахлуха отново в мен — ужасният край на ужасния й живот. Тук тя бе толкова увредена, колкото бе и когато изгоря до смърт. Но това не бе всичко. Беше се случило и нещо друго. Дори огънят не обясняваше веригите.

— Какво е станало с очите ти?

Видях как потръпна от ужас, когато я попитах. Сарафина не бе от хората, готови да показват слабост. Бе свикнала тя да я открива в другите и да я използва.

— О, новият ми външен вид. Стара сляпа жена — като мойрите или фуриите. Какво мислиш? — Устните й се извиха, оголвайки зъбите й, и тя изръмжа.

Беше невъзможно да изпитваш съжаление към Сарафина, затова и не изпитвах такова. И все пак тя изглеждаше наранена и съкрушена.

— Каишката е готина — казах аз.

Тя се разсмя, но смехът бе по-скоро като животинско съскане. Беше се превърнала в нещо, което не приличаше на тъмен чародеец, вече не. Бе създание по-скоро като Ксавие или Речния повелител. Беше изгубила същността си — онова, с което я познавахме в нашия свят.

Опитах отново.

— Какво е станало със зрението ти? От огъня ли е?

Белите й очи пламтяха, когато тя проговори.

— Съветът на пазителите искаше да се позабавлява с мен. Ангелус е садистична свиня. Реши, че ще изравни шансовете, като ме принуди да се бия, без да виждам противниците си. Искаше да знам какво е да се почувстваш безпомощен. — Тя въздъхна и вдигна една кост. — Не че това ме забави.

И аз така си мислех.

Погледнах към купищата кости, които я обграждаха, към кръвта, просмукваща се в пръстта в краката й.

— На кого му пука? Защо се биеш? Ти си мъртва. Аз съм мъртъв. Останало ли ти е нещо, за което да се бориш? Кажи на този Ангелус да отиде и да скочи от…

— От някоя водна кула? — разсмя се Сарафина.

Но аз имах право, ако се замислеше. Имах чувството, че двамата с нея разигравахме сцена от „Терминатор“. Представях си как, ако я убиех сега, скелетът й започва да се влачи из ямата с искрящи червени очи и да ме преследва, докато ме убие още хиляда пъти.

Тя спря да се смее.

— Защо си тук? Помисли внимателно какво ще ми отговориш, Итън. — Повдигна ръка и усетих как нещо стяга гърлото ми. Отчаяно се борех да си поема дъх.

Опитах се да отстъпя назад, но беше напразно. Дори с кучешката си верижка, тя пак имаше достатъчно сили, за да направи това, което бе уж мой живот сега, ужасно мъчителен.

— Опитвам се да стигна до Съвета — казах, задявайки се аз. Мъчех се, но не успявах да вдишам истински въздух.

Дали въобще дишах, или просто си въобразявах?

Както бе казала Сарафина, веднъж вече ме бе убила. Какво й пречеше да го направи пак?

— Искам да намеря страницата си. Не мислиш, че искам да се мотая сред лабиринт из кости завинаги, нали?

— Никога няма да минеш покрай Ангелус. Той ще умре, но няма да те пусне близо до „Хрониките на чародейците“ — усмихна се тя, изви пръстите си и аз простенах отново. Сега сякаш стискаше с ръка дробовете ми.

— Тогава ще го убия. — Стиснах и с двете си ръце гърлото си, опитвайки се да се освободя от невидимата хватка. Лицето ми пламтеше.

— Пазителите вече знаят, че си тук. Изпратили са служител да те поведе към лабиринта. Те не искат да пропускат забавлението.

Сарафина се обърна при споменаването на Пазителите, сякаш искаше да погледне през рамо дали са там, но и двамата знаехме, че не можеше да види нищо, дори наистина да бяха зад нея. Стар навик, предполагам.

— Все пак трябва да опитам. Само така мога да се прибера у дома.

— При дъщеря ми? — Сарафина разклати веригите си с изражение на погнуса. — Никога не се отказваш, нали?

— Не.

— Това е като болест.

Тя се надигна от трона си, тропна с крака като малко, сърдито момиченце и отпусна ръката си, с която ме стискаше за гърлото. Строполих се върху купчина от кости.

— Наистина ли мислиш, че можеш да нараниш Ангелус?

— Ще направя всичко, за да се върна при Лена. — Погледнах право в невиждащите й очи. — Казах ти вече, ще го убия. Поне част от него още е смъртна. Мога да го направя.

Не знаех защо го казах по този начин. Предполагам, че исках да го знае, в случай че в нея все още имаше някаква малка частица, която мислеше за Лена. Която имаше нужда да чуе, че съм готов да направя абсолютно всичко, за да се върна при дъщеря й.

И това беше истината.

За секунда Сарафина не помръдна.

— Наистина го вярваш, така ли? Очарователно. Срамота е, че трябва да умреш отново, смъртно момче. Определено ме забавляваш.

В ямата нахлу светлина, сякаш бяхме двама гладиатори, борещи се за живота си, осветени от прожектори на сцената.

— Не искам да се бия. Не и с теб, Сарафина.

Тя се усмихна мрачно.

— Ти наистина не знаеш как стават нещата, нали? Загубилият се озовава във вечния мрак. Съвсем просто е.

Звучеше почти отегчена.

— Има ли нещо по-мрачно от това?

— О, много повече е.

— Моля те. Просто трябва да се върна при Лена. При дъщеря ти. Искам тя да е щастлива. Знам, че желанието ми не означава нищо за теб и че ти никога не си искала да направиш някого щастлив, но аз искам единствено това.

— И аз искам нещо — каза Сарафина и направи жест с ръка. Мъглата се изви около нея, докато в един момент вече не беше мъгла, а нещо блестящо и живо — огнена топка. Взираше се право в мен, въпреки че не можеше да ме види. — Смъртта на Ангелус.

Сарафина започна да прави заклинание, но не можех да чуя какво казваше. От основата на трона й се изстреля огън и се разпръсна във всички посоки. Приближаваше се все повече и повече, пламъците смениха цвета си — от оранжеви в сини и лилави, като подпалваха кост след кост.

Тя ги караше да растат.

— Какво правиш? — изкрещях аз. — Да не си полудяла?!

Тя се намираше точно в средата на пламъците.

— Това е битка до смърт. Абсолютното унищожение. Само един от нас може да оцелее. И колкото и да те мразя, мразя Ангелус повече. — Сарафина повдигна ръце над главата си и огънят се разрасна още повече, сякаш тя повдигаше пламъците със себе си. — Накарай го да си плати.

Плащът й се подпали и косата й започна да гори.

— Не можеш просто да се откажеш! — извиках аз, но не знаех дали може да ме чуе. Вече не я виждах.

Втурнах се в огъня, без да мисля, като се запрепъвах към нея сред пламъците. Не бях сигурен, че можех да я спра, дори и да го исках. Не, всъщност не го желаех.

Изборът беше между Сарафина и мен.

Лена или вечният мрак.

Каквото и да си мислех обаче, знаех, че няма значение. Нямаше да седя тук и да гледам как някой умира, окован като куче. Дори и Сарафина.

Не беше заради нея. А заради мен самия.

Посегнах към оковите на глезените й, като удрях по желязото в основата на трона с кост.

— Трябва да се махнем оттук!

Огънят вече ме бе обградил отвсякъде, когато чух писъка. Звукът се понесе през голата пръст и се надигна във въздуха над ямата. Приличаше на умиращо диво животно. За секунда ми се стори, че видях в далечината златните кули на Отвъдното съдилище да премигват при звука на гласа й. Горящото тяло на Сарафина се изви в дъга, гърчейки се от болка, и започна да се разпада на малки парчета изгоряла кожа и кости. Нямаше какво да сторя, докато пламъците я поглъщаха. Исках да затворя очи или да се махна. Но знаех, че някой трябва да остане и да понесе гледката на последните й мигове. Не исках тя да умира сама.

След няколко минути, които ми се сториха часове, стоях там и се взирах в студената бяла пепел — последните частици, останали от някога най-могъщата чародейка и в двата свята.

Огънят плъзна по ръцете ми. Аз бях следващият.

Опитах се да си представя Лена за последен път, но не можех да мисля. Болката бе непоносима. Знаех, че ще припадна. Това беше.

Затворих очи…

Когато ги отворих, ямата бе изчезнала и аз стоях пред двойна врата в тих коридор, в сграда, приличаща на замък.

Нямаше болка.

Нямаше я и Сарафина.

Нямаше огън.

Изтощен, изтрих пепелта от очите си и подритнах топката, която се търкаляше до дървения праг. Беше свършено. Нямаше кости под краката ми, само мраморни плочки. Опитах се да се съсредоточа върху вратата. Беше ми позната. Бях виждал всичко това и преди.

Чувството бе дори по-силно от онова, което изпитах, когато видях Сарафина да пристъпва към мен.

Къде ли е тя сега? Къде ли е душата й?

Не исках да мисля за това. Затворих очи и оставих сълзите ми да си текат. Струваше ми се невъзможно да заплача за нея. Тя беше зло чудовище и никой не би трябвало да я съжалява.

Значи и аз не изпитвах жал.

Поне това си казвах, докато най-накрая спрях да треперя и се стегнах отново.

Пътищата в живота ми се появяваха повторно пред мен, сякаш вселената ме принуждаваше да правя своя избор отново и отново. Стоях пред врата, която не можех да сбъркам и която водеше към всички други врати, към всички други места и времена.

Не знаех дали имам достатъчно сили, за да продължа, но знаех, че нямам куража да се откажа. Посегнах и докоснах резбованото дърво на древната чародейска врата.

Temporis porta.