Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (26)

Двайсет и четвърта глава
Ръката, която люлее люлката

Ридли ни чакаше зад най-далечната редица крипти, които — съдейки по броя на захвърлените бирени бутилки в храстите, също бяха любимо място на младежите от окръг Гатлин. Не можех да си представя да се мотая тук доброволно. В „Градината на вечния покой“ все още усещах следите от присъствието на Ейбрахам. Нищо не се бе променило от времето, когато той призова Бесовете само седмици преди Осемнайсетата луна. Предупредителни знаци и жълта полицейска лента оформяха лабиринт между изпотрошените мавзолеи, изкоренените дървета и напуканите надгробни плочи в новата част на гробището. Сега Общият ред бе възстановен, тревата вече не гореше и не съхнеше, а скакалците бяха изчезнали. Но другите белези бяха все още тук, стига да знаеш къде да ги търсиш.

Съгласно традиционния ред в Гатлин най-лошите щети бяха вече прикрити под пластове нова пръст, върху която сега стоеше Ридли. Ковчезите бяха отново заровени, а гробовете затрупани. Не бях изненадана. Не можеше да се очаква добрите граждани на Гатлин да оставят прекалено дълго навън скелетите.

Рид разви поредната черешова близалка и я размаха драматично.

— Готов е. Метнах въдицата, пуснах стръвта и той я налапа — усмихна се тя на Линк. — Също като теб, захарче.

— Нали знаеш какво казват: „Присмял се хърбел на щърбел“ — не й остана длъжен той.

— Знаеш, че ухая на глазура на торта. Защо не дойдеш и ще ти покажа колко съм сладка? — размаха тя дългите си розови нокти като хищна птица.

Линк отиде до Джон, който се бе облегнал на един плачещ ангел, разцепен точно по средата.

— Казвам това, което виждам, маце. И те надушвам добре и оттук.

Цял ден Линк си подхвърляше с Ридли повече от закачки, типични за четвърт инкубус. Сега, след като вече бе приел факта, че тя се е върнала, сякаш живееше само за да си разменят обиди с нея. Ридли му обърна гръб, ядосана, че той й бе върнал тъпкано заяждането.

— Трябваше само да се върна за малко в Ню Орлиънс и накарах Ейбрахам да яде от ръката ми.

Трудно ми беше да си го представя, а и Джон явно не се върза на думите й.

— Очакваш да повярваме, че си омагьосала Ейбрахам с твоите близалки? Ти и някоя сладкарска верига, така ли?

Ридли се нацупи.

— Разбира се, че не. Но трябваше да измисля нещо. Затова се запитах кой е толкова глупав, че да прави каквото кажа и да ми играе по свирката? — Тя прати въздушна целувка на Линк. — Нашият малък Линкубус, естествено.

Челюстта на Линк се стегна.

— Говориш пълни глупости.

— Трябваше само да кажа на Ейбрахам, че съм използвала Линк и чувствата му към мен, за да се внедря в глупавия ви малък кръг и да науча още по-глупавия ви малък план. После му се оплаках, задето ме бе държал като домашен любимец в клетка. Разбира се, казах му, че не го виня. Кой не би искал да съм до него постоянно?

— Това въпрос ли е? Защото с радост ще ти отговоря — сопна й се Линк.

— И той не се ядоса, че си избягала от златната си клетка? — попита Джон.

Ридли отговори леко нервно, явно се бе засегнала.

— Ейбрахам знаеше, че не бих стояла вътре, ако намеря начин да се измъкна. Аз съм Сирена, не ми е в природата да бъда покорявана. Казах му, че съм използвала силата си за убеждение върху момчето му за поръчки и съм го убедила да ме пусне. Не свърши добре. Ейбрахам просто взе по-голяма клетка за него.

— Какво друго му каза?

Исках да разбера дали имахме някакъв шанс да получим книгата. Въртях гердана с талисманите си на пръста си, опитвайки се да не мисля за спомените, свързани с тях.

— Казах му, че по-скоро ще заложа на него, отколкото на вас, пичове. — Ридли се усмихна сладко на Линк. — Нали знаеш колко обичам победителите? Естествено, Ейбрахам повярва на всяка моя дума. И защо не? Аз съм толкова убедителна.

Линк изглеждаше така, сякаш щеше да я метне до другия край на гробището.

— И Ейбрахам ще бъде там? Днес? — Джон все още не й вярваше.

— Ще бъде. От плът и кръв. Разбира се, използвам тези термини доста свободно — сви рамене Ридли. — Мнооого свободно.

— И той се съгласи да ме размени за „Книгата на луните“? — попита пак Джон.

Ридли въздъхна и се облегна на стената на криптата.

— Е, технически беше нещо по-скоро като „Щом са толкова глупави да повярват, че ще замениш Джон за книгата, нека се възползваме, но, разбира се, ти няма да го направиш“. И после май се разсмяхме. И после май пихме и имаше заклинания. Всичко ми е като в мъгла.

Линк скръсти ръце на гърдите си.

— Работата е там, Рид, че няма как да знаем дали не си казала същото нещо и на него? Душата ти е тъмна като въглен. Откъде да знаем… — застана закрилнически пред мен — на чия страна си всъщност?

— Тя е моя братовчедка, Линк — казах аз, но въпреки това не бях сигурна в отговора. Ридли отново бе тъмен чародеец. Последния път, когато предложи да ми помогне, се озовах в капан, и тя ме отведе право при майка ми и Седемнайсетата ми луна.

Но също така знаех и че ме обича. Поне доколкото един тъмен чародеец може да обича. Поне доколкото Ридли можеше да обича някой друг освен себе си.

Ридли се наведе към Линк.

— Добър въпрос, захарче. Жалко само, че нямам никакво намерение да му отговарям.

— Предполагам, че в някои от близките дни сам ще разбера отговора — намръщи се Линк, а аз се усмихнах.

— Нека ти подскажа малко — обади се Рид. — Този ден няма да е днес.

И сред вихър от искрящ блясък и мирис на бонбони Сирената, която той обичаше и мразеше до полуда, изчезна.

* * *

Смрачаваше се, когато оставихме Лив и чичо Макон в кабинета, заровени във всяка чародейска книга, в която бяха успели да намерят нещо написано за Блудниците и историята на „Рейвънуд“. Лив бе убедена, че Итън се опитва да се свърже с нас, и бе твърдо решена да открие начин, за да общуваме и ние с него.

Всеки път, когато слизах долу, тя си записваше някакви бележки или настройваше смахнатата си джаджа, с която измерваше нивото на свръхестествените честоти. Мисля, че отчаяно се опитваше да намери решение, което да не включва размяната на Джон за „Книгата на луните“. Не я винях.

Чичо Макон също го искаше, макар да не го признаваше. Преглеждаше всеки дневник и всеки албум с изрезки, които можеше да намери за идеи за други места, където Ейбрахам можеше да е скрил книгата.

Затова не можех да му кажа какво правехме. Вече знаехме как се отнасяше Лив към идеята за размяната на Джон с „Книгата на луните“. А и чичо Макон нямаше да се довери на Ридли.

Казах му, че искам да посетя гроба на Итън, а Джон е пожелал да дойде с мен. Линк ни чакаше на гробището.

Небето вече бе тъмно и едва различавах някакъв гарван, който се рееше в небето над нас и грачеше, докато вървяхме към най-старата част на „Градината на вечния покой“. Потръпнах. Този гарван сигурно беше някакво знамение, но нямаше как да знаем дали е за добро, или за лошо. Или всичко щеше да се развие добре и на края на деня щяхме да имаме „Книгата на луните“ и шанс да си върна Итън, или щяхме да се провалим и да загубим и Джон.

Джон Брийд не бе любовта на живота ми, но бе любовта на нечий друг живот. Двамата бяхме прекарали няколко мрачни месеца заедно, когато той и Ридли сякаш бяха единствените хора, с които можех да говоря. Той вече не бе същото момче. Беше се променил и определено не заслужаваше да се върне към живота си с Ейбрахам. Не пожелавах това на никого.

В какво се бях превърнала?

„сделки с живот

който не е мой

тази сделка е нещастие

с прекалено

висока цена“

Джон не ме поглеждаше. Дори Линк гледаше само напред, в пътя пред нас. Имах чувството, че са разочаровани от мен, задето съм такава егоистка.

Аз бях разочарована от себе си.

Положението е такова, какво е, и аз съм такава, каквато съм. Не съм по-добра от Ридли. Искам това, което желая най-много на света.

Независимо от мрачните си мисли обаче, продължавах да вървя. Опитах се да не мисля повече за тези неща, докато следвах Джон и Линк през дърветата. По-голямата част от „Градината на вечния покой“ бе в процес на възстановяване до състоянието си преди атаката на Бесовете, но не и най-старата част от гробището. Не бях идвала тук от нощта, когато земята се разтвори, покривайки тези хълмове с разлагащи се трупове и оголени кости. Труповете ги нямаше, но земята все още бе преобърната, големи дупки се виждаха на местата на гробовете, заобикалящи поколения членове на рода Уейт от Гражданската война насам. Въпреки че Итън не беше тук.

И слава богу.

— Цялата тази работа смърди — каза Линк, който вървеше с тежка крачка нагоре по хълма, с градинските си ножици в ръка. — Но не се тревожи. Пазя ти гърба. Той няма да те отведе в своята вмирисана дупка. Не и без бой. Не и докато си имам тези бебчета — размаха той ножиците си.

Джон бутна Линк настрани.

— Остави тези неща, здравеняко. Няма да успееш да доближиш достатъчно до Хънтинг, за да подрежеш тревата край краката му. А ако Ейбрахам ги види, ще ги използва, за да ти пререже гърлото, без дори да ги докосва с ръка.

Линк сръга на свой ред Джон и аз отстъпих назад, за да не се претърколя надолу по хълма, ставайки косвена жертва на техните закачки.

— Е, добре, но те ми помогнаха да се измъкна, когато ходих до дома на онзи тип, Обадайя, и се спречках с човека прилеп. Само не ме убивай, чародеецо.

— Чакай малко — сепна се изведнъж Джон и спря на място. Обърна се и към двама ни. — С Ейбрахам шега не бива. Нямате представа на какво е способен. Не мисля, че някой изобщо има. Не ми се пречкайте и ме оставете да се разбера с него. Вие сте подкрепление, в случай че Хънтинг или твоето гадже ни създадат проблеми.

— Рид е на наша страна, забрави ли? — напомних му аз.

— Поне така се предполага. И не ми е гадже — стисна зъби Линк.

— От моя опит мога да кажа, че единствената страна, на която застава Ридли, е нейната собствена. — Джон прекрачи една счупена статуя на молещ се ангел, свил ръце в юмруци. Всички изпотрошени ангели наоколо ми се струваха лошо знамение.

Линк изглеждаше ядосан, но не каза нищо. Той изглежда не понасяше някой друг освен него да критикува Ридли. Чудех се дали нещата някога наистина ще приключат между тях, независимо как.

Двамата с Джон вървяха между изпочупените ковчези, изпопадали клони и изтръгнати стволове на дървета, докато стигнахме до огромната дупка точно зад старата крипта на Хъни Кът. Стараех се да не изоставам, но те бяха инкубуси, така че нищо не можех да направя — не знаех заклинание от типа Клониране като инкубус, с което да не им отстъпвам.

Но скоро нямаше да има значение, защото „разходката“ ни приключи.

Ейбрахам ни очакваше.

Или влизахме право в капана му, или той щеше да попадне в нашия. Време беше да разберем.

* * *

Ейбрахам Рейвънуд стоеше от далечната страна на дупката. Носеше дълго черно палто и цилиндър; беше се облегнал на едно разцепено дърво с отегчен вид, като случайно мотаещ се наоколо пътник.

„Книгата на луните“ бе пъхната под мишницата му.

Въздъхнах с облекчение.

— Донесъл я е — казах тихо аз.

— Но още не е в нас — измърмори Линк.

Облечен в черно поло и кожено яке, Хънтинг стоеше до своя прапрапрадядо и духаше плътни кълбета дим към Ридли. Тя се закашля и размаха ръка, за да отблъсне дима от червената си рокля, поглеждайки с омраза към чичо си.

Имаше нещо притеснително в това да я видя така — облечена в червено, стояща до тези двама кървави инкубуси. Надявах се Джон да греши и тя наистина да е на наша страна — не само заради мен, но най-вече заради чувствата на Линк.

И двамата я обичахме. Не можеш да си забраниш да обичаш някого, дори и да искаш. Това е бил проблемът на Женевиев с Итън Картър Уейт.

Това е бил проблемът на чичо Макон с Лила, на Линк с Ридли. Вероятно дори на Ридли с Линк. Любовта беше причината всички тези възли да започнат да се разплитат.

— Донесъл си я — провикнах се аз към Ейбрахам.

— А ти си го довела. — Ейбрахам присви очи при вида на Джон. — Ето го моето момче. Толкова се тревожех за теб.

Джон се напрегна.

— Не съм твоето момче. И никога не те е било грижа за мен, така че спри да се преструваш.

— Това не е вярно. — Ейбрахам се държеше така, сякаш чувствата му бяха наранени. — Вложих много време и енергия в теб.

— Прекалено много, ако ме питаш — вметна Хънтинг.

— Но никой не те пита — отряза го Ейбрахам.

Хънтинг стисна злобно зъби и метна цигарата си в тревата. Не изглеждаше доволен. Което означаваше, че вероятно ще си изкара гнева върху някого, който не го заслужаваше и не го очакваше. Всички бяхме подходящи кандидати.

Джон изглеждаше отвратен.

— Искаш да кажеш, когато се отнасяше с мен като с роб и ме използваше да ти върша мръсната работа? Благодаря, не се интересувам от този вид енергия.

Ейбрахам пристъпи напред, черната му тясна вратовръзка, вързана на фльонга на врата му, се развя от лекия вятър.

— Все ми е едно от какво се интересуваш или не. Ти имаш мисия и когато вече не си годен за нея, няма да ми бъдеш полезен повече. Мисля, че и двамата знаем как се отнасям към нещата, които вече не са ми от полза — усмихна се самодоволно той. — Гледах как Сарафина изгаря и единственото, което ме притесняваше, бе пепелта по палтото ми.

Казваше истината. И аз бях гледала как майка ми изгаря. Не че бях възприемала Сарафина по този начин. Но когато чух Ейбрахам да говори така за нея, почувствах нещо, а дори не знаех какво е.

Жал? Съчувствие?

Нима изпитвам жал към жената, която се опита да ме убие? Възможно ли е?

Джон ми бе казал, че Ейбрахам мрази чародейците също толкова, колкото и смъртните. Не му бях повярвала до този момент. Старият Рейвънуд бе студен, пресметлив и зъл. Той наистина бе дяволът или поне най-близкото до него нещо, което бях срещала.

Джон надигна глава и се провикна към Ейбрахам.

— Просто дай книгата на приятелите ми и аз ще остана с теб. Такава е сделката.

Ейбрахам се разсмя, книгата бе все така на безопасно място в ръката му.

— Условията се промениха. Реших все пак да си я задържа. — После кимна към Линк. — Както и новия ти приятел.

Ридли спря да смуче близалката си.

— Той не ти трябва. Безполезен е — повярвай ми.

Тя лъжеше.

И Ейбрахам го знаеше. Зловеща усмивка се разля по лицето му.

— Както желаеш. Тогава можем да нахраним с него кучетата на Хънтинг, когато се приберем у дома.

Някога Линк щеше да отстъпи назад, уплашен до мозъка на костите си. Но това беше преди Джон да го ухапе и животът му да се промени. Преди Итън да умре и всичко да се промени.

Сега гледах Линк, застанал редом до Джон. Той нямаше да отиде никъде, дори да бе уплашен. Онзи Линк вече го нямаше.

Джон се опита да застане пред него, но той го спря.

— Мога да се защитавам сам, приятелю.

— Не ставай глупав — сопна му се Джон. — Ти си само четвърт инкубус. Което означава, че си една наполовина силен колкото мен, без чародейската кръв.

— Момчета — щракна с пръсти Ейбрахам, за да привлече вниманието им. — Всичко това е много трогателно, но е време да продължим. Имам работа за вършене и хора за убиване.

Джон изпъна рамене.

— Няма да тръгна никъде с теб, освен ако не им дадеш книгата. Напоследък общувах с някои доста могъщи чародейци. Вече сам решавам какво да правя.

Способностите на Джон бяха изумителни — той колекционираше силата на другите чародейци, щом се докоснеше до тях; така, както Ейбрахам колекционираше своите жертви. Вече беше попил силата на Ридли за убеждаване, някои от моите способности като Самородна, да не споменаваме онези, които бе взел от други чародейци, които неволно се бяха допирали до него. Ейбрахам сигурно се чудеше какви ли сили бе събрал Джон.

И все пак започнах да се паникьосвам. Защо не бяхме отвели Джон обратно в Тунелите да събере още сили? Как бях могла да си помисля, че имаме шанс да измамим Ейбрахам?

Хънтинг погледна към него и бе явно, че двамата безмълвно си казаха нещо — някаква обща тайна.

— Нима? — Ейбрахам пусна „Книгата на луните“ в краката си. — Тогава защо не дойдеш тук и не я вземеш?

Джон знаеше, че това е някакъв номер, но въпреки това тръгна към тях. Искаше ми се Лив да беше тук, за да види колко смел бе той. Но от друга страна се радвах, че не беше тук. Защото самата аз едва имах сили да го гледам как пристъпва все по-близо към древния инкубус, а не бях момичето, което го обичаше.

Ейбрахам протегна ръката си и изви китката си, сякаш въртеше дръжка на врата. И с това едничко движение всичко се промени. Джон се хвана за главата, все едно някой току-що я бе разбил отвътре с чук, и се строполи на колене.

Ейбрахам държеше все така протегната ръката си, но сви дланта си в юмрук, а Джон се сгърчи и изпищя от болка.

— Какво, по дяволите…? — Линк сграбчи ръката на Джон и го изправи на крака.

Джон едва се крепеше прав. Залиташе, но се опита да възстанови равновесието си. Хънтинг се разсмя. Ридли стоеше неподвижно до него, но виждах, че близалката трепери в ръката й.

Опитах се да се сетя за някое заклинание, нещо, което да спре Ейбрахам, дори за секунда. Той пристъпи напред, повдигайки края на палтото си, за да не го изцапа от калта.

— Да не мислиш, че бих създал нещо толкова могъщо като теб, ако нямах начин да го контролирам?

Джон замръзна, зелените му очи се изпълниха със страх. Направи гримаса, опитвайки се да преодолее болката.

— За какво говориш?

— Мисля, че и двамата знаем — отвърна Ейбрахам. — Аз те създадох, момче. Намерих правилните комбинации — наследствеността, от която се нуждаех — и сътворих нова порода инкубус.

Джон се запрепъва назад, смаян от чутото.

— Това е лъжа. Ти ме намери като дете.

Ейбрахам се усмихна.

— Това зависи от тълкуванието на думата „намирам“.

— Какво искаш да кажеш? — Джон бе пребледнял като платно.

— Ние те взехме. Ти си резултат от моя замисъл, все пак. — Ейбрахам пъхна ръка в джоба си и извади една пура. — Родителите ти живяха щастливо няколко години. Това е повече, отколкото мнозина от нас имат.

— Какво е станало с родителите ми? — заскърца със зъби Джон.

Направо виждах как се надига бесът в него.

Ейбрахам се обърна към протежето си, което палеше в момента пурата му със запалката си.

— Отговори на момчето, Хънтинг.

Верният му кървав инкубус щракна капака на запалката и сви рамене.

— Беше много отдавна, хлапе. Те бяха сочни. И вкусни. Но не помня подробности.

Джон се впусна към него и раздра пространството сред мрака. В един миг бе тук, в следващия го нямаше, а после се материализира отново от въздуха само на сантиметри от Ейбрахам и стисна врата на стария инкубус.

— Ще те убия, скапан кучи син!

Сухожилията на ръката на Джон се опънаха, но хватката му не се стегна. Мускулите му се напрегнаха, пръстите му очевидно се опитваха да се затворят, но не можеха. Джон сграбчи китката си с другата си ръка, опитвайки се да я подчини на волята си.

Ейбрахам се разсмя.

— Ти не можеш да ме нараниш. Аз съм твоят създател, аз те сътворих. Мислиш ли, че бих създал оръжие като теб, без да мога да дръпна спирачката му?

Ридли отстъпи назад, докато наблюдаваше как ръката на Джон се отпуска против волята му и пръстите му се разтварят, въпреки че се опитваше да ги свие с другата си ръка. Беше му невъзможно.

Не можех повече да гледам. В момента Ейбрахам контролираше Джон повече, отколкото в нощта на Седемнайсетата луна. И по-лошото бе, че Джон не успяваше да овладее тялото си въпреки желанието и цялата си сила. Ейбрахам дърпаше умело конците му.

— Ти си чудовище — изсъска Джон, все още протегнал ръката си към врата на стария инкубус.

— Ласкателствата няма да ти помогнат. Причини ми много проблеми, момче. Длъжник си ми. — Ейбрахам се усмихна. — И възнамерявам да си взема дължимото тъпкано; ще ми платиш с плътта и кръвта си.

Изви пръстите си отново и Джон се повдигна от земята, стиснал врата си със собствените си ръце, борейки се сам със себе си. Ейбрахам обаче не спираше, искаше да бъде сигурен, че демонстрацията му е разбрана.

— Вече не си ми полезен. Цялата тази работа за нищо!

Очите на Джон се обърнаха, тялото му се отпусна назад във въздуха.

— Не ти ли е нужен? — изкрещя Ридли. — Ти каза, че той е върховното оръжие.

— За съжаление, оказа се, че е дефектно — отвърна Ейбрахам.

С периферното си зрение забелязах, че нещо се движи отстрани, миг преди да чуя гласа.

— Някой би могъл да каже същото и за теб, дядо.

Чичо Макон се появи иззад една от криптите, зелените му очи проблясваха в мрака.

— Пусни момчето.

Ейбрахам се разсмя, въпреки че по изражението му не личеше да му е забавно.

— И аз ли съм дефектен? Това си е комплимент, когато идва от устата на един малък инкубус, който искаше да стане чародеец.

Хватката на Ейбрахам се отпусна съвсем леко, колкото Джон да си поеме въздух. Кървавият инкубус фокусира гнева си срещу чичо Макон.

— Никога не съм искал да бъда чародеец, но с благодарност приемам всяка съдба, която може да свали товара на мрака, който ти стовари върху това семейство.

Чичо Макон протегна ръка към Джон и над гробището премина вълна от енергия, като взривът порази точно Джон. Той отпусна ръце от врата си, докато се стоварваше на земята.

Хънтинг се спусна към брат си, но Ейбрахам го спря и запляска драматично с ръце.

— Чудесно. Това си е добър номер, синко. Може следващия път ти да запалиш пурата ми. — Лицето му прие обичайното си подигравателно изражение. — Край с игричките. Време е да приключваме.

Хънтинг не се колеба. Раздра мрак и изчезна, докато чичо Макон се втренчи със зелените си очи в черното небе. Хънтинг се материализира пред брат си точно в мига, когато небето избухна в ярколилаво сияние.

Слънчева светлина.

Чичо Макон го бе правил вече веднъж, на паркинга на гимназията, но този път светлината бе още по-наситена — и фокусирана. Този път бе по-силна и по-естествена, като светлина, идваща от самото небе.

Тялото на Хънтинг се сгърчи. Той се протегна и хвана ризата на брат си, събаряйки и двамата на земята. Но убийствената светлина просто се усили.

Кожата на Ейбрахам бе бледа, с цвета на бяла пепел. Светлината го омаломощаваше, но не толкова бързо, колкото изцеждаше силата от Хънтинг.

Но докато по-младият инкубус просто се опитваше да оцелее, противният им дядо продължаваше да влага цялата си енергия, за да ни убие. Старият кървав инкубус бе прекалено силен и се насочи към чичо Макон. Познавах го и не го подценявах. Дори ранен, нямаше да се откаже, докато не унищожеше всички ни.

Гигантска вълна от паника се надигна в мен. Съсредоточих се до краен предел, насочих всяка своя мисъл, всяка своя клетка към Ейбрахам. Земята около него се разтвори, пръстта под краката му се издърпа встрани като килим. Той се препъна и насочи вниманието си към мен. Стисна ръката си в юмрук пред себе си и невидима сила ме хвана за гърлото. Усетих как се издигам във въздуха и ритам бясно с крака.

— Лена! — извика Джон. Затвори очи и се концентрира върху Ейбрахам, но каквото и да бе намислил, не беше достатъчно бърз. Вече не можех да дишам.

— Не мисля, че ще се получи. — Ейбрахам изви свободната си ръка и накара Джон да се свлече на колене.

Линк се стрелна към Ейбрахам, но друго леко мърдане на ръката на кървавия инкубус го отблъсна назад. Гърбът му удари с трясък напуканата каменна крипта зад него.

Борех се с все сила да остана в съзнание. Хънтинг бе под мен, а ръцете му бяха впити във врата на чичо Макон. Явно обаче нямаше достатъчно сила, за да навреди сериозно на брат си. Цветът постепенно се отдръпваше от кожата му и тялото му ставаше все по-прозрачно.

Мъчех се да си поема дъх, докато гледах като омагьосана как ръцете на Хънтинг се отпускат и той започва да се гърчи от болка.

— Макон! Спри! — простена инкубусът.

Чичо Макон съсредоточи цялата си енергия към брат си. Упоритата като мрака светлина струеше от тялото на Хънтинг и се вливаше в земята. Инкубусът се изви в конвулсия, пое си за последно дъх, после тялото му се изопна и застина.

— Съжалявам, братко. Ти не ми остави избор. — Макон се взираше в това, което бе останало от тялото на Хънтинг, преди той напълно да се разтвори във въздуха, сякаш никога не бе съществувал. — Единият падна — каза чичо ми мрачно.

Ейбрахам заслони с длан очите си, опитвайки се да види дали помощникът му наистина бе изчезнал. Кожата му ставаше все по-бледа, но цветът се бе отдръпнал едва до китките. Щеше да има достатъчно време да ме убие, преди светлината да отнеме напълно силата му. Трябваше да направя нещо, за да не погуби всички ни.

Затворих очи, като се опитах да пренебрегна болката. Мислите ми бяха разпилени, потъваха в пустотата. Над главите ни отекна гръм.

— Буря? Това ли е всичко, което можеш, мила моя? — попита Ейбрахам. — Такава загуба на сила. Също като майка си.

Гневът и вината се надигнаха яростно в мен. Сарафина бе чудовище, но Ейбрахам бе помогнал тя да се превърне в такова. Той бе използвал слабостта й, за да я тласне към Мрака. И аз бях гледала как тя умира. Може би и двамата бяхме чудовища.

Може би всички сме.

— Аз не съм като майка си!

Съдбата на Сарафина бе предрешена и тя не беше достатъчно силна, за да се пребори с нея. Но аз бях.

Светкавица разсече небето и порази дърво зад Ейбрахам. По ствола му плъзнаха пламъци.

Инкубусът свали шапката си и я разклати с едната си ръка, като внимаваше да не отпуска другата, която продължаваше да държи гърлото ми здраво притиснато.

— Винаги съм казвал, че един купон не е истински, докато някой не избухне в пламъци.

Чичо ми се изправи на крака, черната му коса бе разрошена, а зелените му очи светеха още по-ярко от преди.

— Съгласен съм с това.

Светлината в небето се усили и вече осветяваше Ейбрахам като някакъв гигантски прожектор. Докато се взирахме към него, лъчът избухна в ослепително бяло, разделяйки се в два хоризонтални снопа чиста енергия.

Ейбрахам се олюля и закри очите си. Желязната му хватка се отпусна и тялото му падна в гниещата пръст.

Времето сякаш спря. Всички гледахме замаяно как белите лъчи се разпростират по небето. Освен един от нас.

Линк раздра пространството, преди да успеем да реагираме — и се материализира отново за частица от секундата, като истински професионалист. Не можех да повярвам. Единственият път, когато го бе направил пред мен, направо се стовари върху ми и ме размаза като палачинка.

Не и този път.

В пространството се разкри пукнатина, на сантиметри от Ейбрахам Рейвънуд.

Линк извади затъкнатите в колана на дънките му градински ножици и ги вдигна над главата си. Заби ги в сърцето на Ейбрахам, преди старият инкубус дори да осъзнае какво се случва.

Черните очи на Ейбрахам се разшириха от изумление и той се втренчи в Линк, мъчейки се да остане жив, докато червените капки се стичаха по остриетата на ножиците.

Линк се наведе към него.

— Целият този „дизайн“ не е бил напразно, мистър Рейвънуд. Аз съм най-доброто и от двата свята. Хибрид инкубус със собствена бордова навигация.

Ейбрахам се закашля отчаяно, очите му бяха вперени в почти смъртното момче, което го бе победило. Най-накрая тялото му се строполи на земята, а откраднатите преди толкова време от научната лаборатория ножици стърчаха от гърдите му.

Линк застана над тялото на кървавия инкубус, който ни бе преследвал така упорито и дълго. Онзи, с когото не бяха успели да се справят няколко поколения чародейци.

Ухили се на Джон и кимна.

— Зарежи цялата тази инкубуска простотия. Ето как го правим ние, смъртните.