Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (38)

Трийсет и шеста глава
Възнесение

Докато седях на студената метална повърхност в мрака, част от мен се чудеше дали не си бях въобразил всичко. Знаех, че не съм. Все още можех да видя шевовете в небето, независимо колко тъмно беше.

Но не помръдвах.

Ако си тръгнех, щеше да стане истинско.

Ако си тръгнех, тя щеше да си е отишла завинаги.

Не знам колко време седях там, опитвайки се да открия смисъл в това, но слънцето изгря, а аз продължавах да седя на същото място. Колкото и да се мъчех, в главата ми бе мъгла.

Все се връщах към онази стара история от Библията — като лоша песен, която постоянно пускат по радиото. Вероятно я разбирах погрешно, но си я спомнях по следния начин: имало град, пълен с толкова благочестиви хора, че те били взети от земята и били пренесени направо в рая^[1].

Просто така. Дори не умрели преди това.

Пропуснали частта с умирането, както на монополи пропускаш квадратчета и отиваш право в затвора, ако изтеглиш погрешната карта.

Възнесение — така наричаха това, което им се беше случило. Помня го, защото Линк бе в класа ми в Неделното училище и той постоянно го наричаше по друг начин — преселение, транспортиране, телепортиране и как ли не още. Предполагаше се да следваме стъпките им, да се държим като тези хора, които бяха имали късмета да се озоват право в Божия скут. Сякаш това бе някакво място, или нещо подобно.

Помня как се прибрах вкъщи и попитах майка ми за това, защото ми се бе сторило особено зловещо. Не помня какво ми отговори тя, но още тогава реших, че целта ми няма да бъде да съм добър. Трябваше да съм просто достатъчно добър.

Не исках да рискувам да бъда възнесен или дори телепортиран. Не исках да живея в Божия скут. Тогава бях по-развълнуван да попадна в Малката бейзболна лига.

Но явно точно това бе станало с Ама. Тя беше прибрана, пренесена, телепортирана — всичко това. Дали вселената, Господ или неговият скут, или пък Великите очакваха да съм щастлив от станалото? Бях преминал през ада, за да се върна в обикновения свят на Гатлин — обратно при Ама, при Лена, Линк и Мариан.

Колко време щяхме да бъдем заедно? Как се очакваше да бъда доволен и да го приема?

В един миг беше тук, в следващия всичко бе свършило. Сега небето си беше отново небе, равно и синьо, и спокойно, сякаш наистина бе просто боядисана мазилка като тавана в стаята ми. Въпреки че някой, когото обичах, бе в капан някъде зад него.

Така се чувствах в момента. Хванат в капан от погрешната страна на небето, сам на върха на водната кула на Съмървил, гледащ отгоре към света, който бях познавал през целия си живот, свят с прашни пътища и павирани улици, с бензиностанции и магазини, и молове. И всичко бе същото, и нищо не беше същото.

Аз не бях същият.

Предполагам, че така стоят нещата с пътуването на героя. Може да не го започнеш като герой и може дори да не се завърнеш като такъв. Но се променяш, което означава, че всичко се променя. Пътуването те променя, независимо дали го осъзнаваш и дали го желаеш или не. Аз се бях променил.

Бях се завърнал от смъртта, Ама си бе отишла и сега бе една от Великите.

Каква по-голяма промяна от това.

* * *

Чух тропот по стълбата под мен и знаех кой е още преди да усетя как тя се обви около сърцето ми. Топлината избухна край мен, над цялата водна кула и Съмървил, небето бе изпъстрено с ивици в златно и червено, сякаш изгревът се връщаше назад, осветявайки го отново. Само един човек можеше да повлияе така на небето или на сърцето ми.

Итън, ти ли си?

Усмихнах се, докато очите ми се замъгляваха от сълзите.

Аз съм, Лена. Тук съм. Всичко ще бъде наред.

Протегнах ръката си надолу и я обвих около нейната, издърпвайки я на платформата на върха на водната кула. Тя се притисна в прегръдките ми и избухна в плач, въпреки че се опитваше да сподави хлипането си в гърдите ми. Не знаех кой от нас плачеше по-силно. Не съм сигурен дали се сетихме да се целунем. Това, което имахме, бе много по-голямо от целувка.

Когато бяхме заедно, тя преобръщаше напълно света ми и нямаше значение дали бяхме мъртви, или живи. Не можехме никога да бъдем разделени. Има неща по-могъщи от светове или вселени. Тя беше моят свят, аз бях нейният.

И двамата знаехме какво има между нас.

Стихотворенията грешат. Беше гръм, беше наистина гигантски гръм и тътен, а не шепот.

И понякога позлатата остава.

Всеки, който е бил някога влюбен, ще ви го каже.