Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (40)

Трийсет и осма глава
Единайсет хоризонтално

— Вие, деца, вървете — каза Линк и пусна последния демозапис на „Холи Ролерс“. — Аз ще почакам тук. Нагледал съм се на достатъчно книги в училище.

С Лена слязохме от Бричката и застанахме пред Окръжната библиотека на Гатлин. Ремонтът бе доста напреднал. Цялата основна конструкция бе завършена отвън, а милите дами от ДАР вече бяха засадили фиданки близо до вратата.

Вътре имаше още доста работа. На едната стена бяха облегнати пластмасови плоскости, а до друга видях инструменти и голям уред за рязане на дърва. Но леля Мариан вече бе заела част от готовото пространство, което изобщо не ме изненадваше — по-скоро би имала половин библиотека, отколкото никаква.

— Лельо Мариан! — Гласът ми отекна по-силно от обикновено и след секунди тя се появи в края на пътеката, по чорапи, без обувки. В очите й изплуваха сълзи, когато се впусна към мен, за да ме прегърне.

— Още не мога да повярвам — стисна ме тя силно.

— Повярвай ми, знам.

Чух звука от подметки, тропащи по голия цимент на пода.

— Мистър Уейт, удоволствие е да те видя, синко.

По лицето на Макон се бе разляла широка усмивка. Тя се появяваше винаги когато ме видеше напоследък, и това бе започнало да ме плаши леко.

Прегърна Лена и пристъпи към мен. Протегнах ръка, за да се здрависаме, но той обви своята почти приятелски около раменете ми.

— И аз се радвам да ви видя, сър. И без това искахме да говорим с вас и леля Мариан.

Мариан повдигна изненадано вежди.

— Така ли?

Лена въртеше гердана си с талисмани, чакайки аз да обясня. Предполагам, че нямаше желание точно тя да изтърси на чичо си новината, че вече можем да се докосваме, без това да излага живота ми на опасност. Така че тази чест се падна на мен. Колкото и заинтригуван да изглеждаше Макон, бях убеден, че предишното положение — когато целуването на Лена ме застрашаваше с електрически удар — му бе допадало повече.

Мариан ме изслуша и се обърна към Макон.

— Забележително. Какво означава това според теб?

Той крачеше замислено пред рафтовете с книги.

— Не съм напълно сигурен.

— Каквото и да е, смяташ ли, че ще засегне другите чародейци и смъртни? — Лена се надяваше, че това е някаква промяна в Общия ред. Може би космически бонус, след всичко, което бяхме преживели.

— Съмнявам се, но определено трябва да се провери. — Макон погледна към Мариан.

Тя кимна.

— Разбира се.

Лена се опита да скрие разочарованието си, но чичо й я познаваше прекалено добре.

— Дори да не повлияе на други чародейци и смъртни, това се е отразило достатъчно върху вас двамата. Промяната все трябва да започне отнякъде, дори и в свръхестествения свят.

Чух скърцане и входната врата се тръшна.

— Доктор Ашкрофт?

Погледнах към Лена. Бих познал този глас навсякъде. Очевидно и Макон го бе разпознал, защото изчезна зад рафтовете, като ни придърпа с Лена със себе си.

— Здравей, Марта — обърна се Мариан към мисис Линкълн с най-приятелския си библиотекарски глас.

— Колата на Уесли ли видях отпред? Той тук ли е?

— Съжалявам, но не е.

Линк сигурно се бе смъкнал на пода на Бричката, криейки се от майка си.

— Мога ли да направя нещо друго за теб? — попита Мариан любезно.

— Това, което можем да направим — изсъска мисис Линкълн, — е да погледнеш тази дяволска книга с магии и да ми обясниш как позволяваш на децата ни да я вземат от обществената библиотека, за да я четат.

Не ми беше нужно да поглеждам, за да знам за коя книга говори, но все пак не се удържах и надникнах иззад купчините с книги. Майката на Линк размахваше копие на „Хари Потър и нечистокръвният принц“ във въздуха.

Ухилих се. Беше хубаво да знам, че някои неща в Гатлин никога няма да се променят.

Не извадих „Звезди и ивици“ по време на обяда. Казват, че когато някой любим човек умре, не можеш да ядеш. Но днес изядох чийзбургер с допълнително гарнитура, двойна порция пържени картофи, шоколадово малинов шейк и бананов сплит с горещ фъдж, карамел и сметана.

Имах чувството, че не съм ял от седмици. Предполагах, че в отвъдния свят наистина не бях слагал нищо в устата си и тялото ми го знаеше.

Докато с Лена ядяхме, Линк и Ридли се закачаха, като шегичките им изглеждаха за другите, които не ги познаваха добре, по-скоро като престрелка.

Ридли поклати глава.

— Сериозно? Бричката? Не приключихме ли с темата на път за насам?

— Не те слушах. Обикновено обръщам внимание на около десет процента от това, което говориш — погледна я Линк пред рамо. — Останалите деветдесет процента отделям на това да гледам към теб, докато говориш.

— Да, ясно, а аз съм сто процента заета да гледам в друга посока. — Ридли звучеше отегчено, но вече я познавах прекалено добре, за да се заблудя от тона й.

Линк само се ухили.

— А казват, че математиката не ти върши работа в реалния живот.

Ридли разви поредната си червена близалка и направи истинско шоу от това, както обикновено.

— Ако смяташ, че ще тръгна за Ню Йорк с тази раздрънкана каруца, явно си по-луд, отколкото съм мислила, глупчо.

Линк отърка лицето си в шията й и тя го перна закачливо.

— Хайде, маце. Последния път беше страхотно. И този път няма да се налага да спим в Бричката.

Лена погледна изненадано братовчедка си.

— Спала си в кола?

Рид тръсна розово-русите си кичури.

— Не можех да оставя малкия ми глупчо сам. Тогава още не беше хибрид.

Линк изтри мазните си ръце в тениската си на „Айрън Мейдън“.

— Знаеш, че ме обичаш, Рид. Признай го.

Ридли се престори, че се отдръпва от него с погнуса, но всъщност не се премести и на сантиметър.

— Аз съм Сирена, в случай че си забравил, да ти го напомня. Не обичам нищо.

Линк я целуна по врата.

— Освен мен.

— Има ли място за още двама при вас? — попита Джон, носейки към масата поднос с пържени картофи в едната си ръка, а с другата държеше ръката на Лив.

Лена се усмихна на Лив и се отмести по-навътре.

— Винаги.

Имаше време, когато не можех да накарам двете момичета да стоят в една и съща стая. Но това сякаш се бе случило в някакъв друг живот. Технически погледнато, за мен наистина бе така.

Лив се сгуши удобно до Джон. Беше облечена с тениската си с таблицата на химичните елементи и косата й бе сплетена на две плитки — нейната запазена марка.

— Надявам се, че не си си й помислил, че ще споделя с теб порцията си — каза тя, придърпвайки към себе си хартиената торба с пикантни чили картофки от подноса.

— Никога не бих застанал между теб и картофките ти, Оливия — усмихна се Джон и я целуна бързо.

— Умно момче.

Лив изглеждаше щастлива, не престорено за пред другите, а истински щастлива. И аз се радвах искрено и за двама им.

Шарлот Чейз се провикна иззад щанда. Изглежда след завършване на училище временната й лятна работа се бе превърнала в постоянна.

— Някой да иска орехов пай? Току-що излязъл от фурната? — протегна тя тъжно изглеждащите кутии с пай. Не приличаха на прясно излезли от ничия фурна.

— Не, благодаря — каза Лена.

Линк все още се взираше в пая.

— Обзалагам се, че не е достатъчно добър да се сравнява и с най-лошия орехов пай на Ама.

Тя липсваше и на него, личеше му. Ама все му се караше за едно или за друго, но го обичаше. И той го знаеше. Тя му прощаваше за неща, за които на мен никога не ми се разминаваше скандалът, което ми напомни за нещо.

— Линк, какво си правил в мазето ни, когато си бил на девет години?

Линк никога не ми беше казал с какво го държеше и изнудваше през годините Ама. Винаги бях искал да знам, но никога не успях да измъкна тайната от него. Сега се завъртя нервно на стола си.

— О, стига, човече. Някои неща са лични.

Ридли го изгледа подозрително.

— Тогава ли си изпил ракията и си оповръщал всичко?

Той поклати глава и сви рамене.

— Не, това бе нечие друго мазе. Наоколо има доста мазета, все пак.

Всички го гледахме втренчено. Този път нямаше да се откажем.

— Добре — изпуфтя той и прокара нервно ръка през щръкналата си коса. — Тя ме хвана… — Поколеба се. — Тя ме хвана облечен в…

— Облечен в…? — Дори не исках да си представям как щеше да свърши това изречение.

Линк потърка с длан лицето си, много притеснен.

— Беше ужасно, пич. Ако майка ми някога разбере, ще те убие, че си го изрекъл, а мен — че съм го направил.

— В какво си бил облечен? — попита Лена. — В рокля? С високи токчета?

Той поклати глава. Лицето му бе пламнало от срам.

— По-лошо.

Ридли го ощипа, крайно изнервена и нетърпелива.

— Изплюй го най-накрая. Какво, по дяволите, си носел?

Линк овеси гласа.

— Униформа на войник от Съюза. Открадната от гаража на Джими Уикс.

Избухнах в смях и след секунди Линк ме последва. Никой друг на масата не разбираше греха на южняшкото момче — с баща, който водеше кавалерията на Конфедерацията при възстановката на Битката при Хъни Хил, и с майка, която бе горд член на Сестрите на Конфедерацията — да се преоблече в униформа на войник от вражеската, северняшка армия през Гражданската война. Трябваше да си от Гатлин за това.

Беше едно от неписаните правила — като това, че не правиш пай за някой от рода Уейт, защото никога няма да бъде по-добър от този на Ама; или че не сядаш пред Съси Хъникът в църквата, защото тя говори през цялото време с пастора; и не избираш какъв цвят да боядисаш къщата си, без да се посъветваш с мисис Линкълн — освен ако не си Лила Евърс Уейт.

Така стоят нещата в Гатлин.

Той бе нашето семейство, с всичко в него — и с доброто, и с лошото.

Мисис Ашър дори бе казала на мисис Сноу да каже на мисис Линкълн да каже на Линк да ми каже, че ще се радва някой път да й отида на гости. Казах на Линк да й благодари от мое име и наистина го мислех. Може би дори някой ден мисис Линкълн отново щеше да ми изпече от своите прочути шоколадови курабийки.

Ако го направеше, нямаше да оставя и трохичка в чинията.

* * *

Когато Линк ни докара, с Лена веднага се отправихме към „Грийнбриър“. Това беше нашето местенце и независимо колко ужасни неща бяха станали там, винаги щеше да си остане мястото, където бяхме намерили медальона, където за първи път бях видял Лена да мести облаци, макар все още да не осъзнавах, че го прави, и където учехме латински, опитвайки се да превеждаме от „Книгата на луните“.

Тайната градина на „Грийнбриър“ пазеше нашите тайни от самото начало. И в известен смисъл ние започвахме всичко отначало.

Лена ме погледна странно, когато най-накрая разгънах вестника, който мъкнех със себе си целия следобед.

— Какво е това? — затвори тя бележника си, онзи, в който пишеше постоянно, сякаш се боеше, че няма да й стигне времето да разкаже всичко.

— Кръстословица.

Легнахме по корем на тревата, сгушени един до друг на старото ни място — до дървото близо до лимоновата горичка, близо и до надгробния камък. Верен на името си, „Грийнбриър“ бе изумително зелен. Никога не бях виждал имението толкова окъпано в цветове. Не се забелязваше нито един скакалец или изсъхнала мъртва тревичка. Гатлин наистина се бе върнал към най-добрата си версия на своето аз.

Ние го направихме, Лена. Изобщо не сме знаели колко силни можем да бъдем.

Тя се облегна на мен.

Вече знаем.

Не знаех колко дълго ще продължи, но се заклех пред себе си, че никога вече няма да приемам за даденост това, което имаме. Нито за минута.

— Мислех си, че можем да я решим. Нали знаеш… заради Ама.

— Кръстословицата ли?

Кимнах и тя се разсмя.

— Знаеш ли, никога преди не бях поглеждала тези кръстословици по вестниците. Не и докато ти не си отиде и не започна да ги използваш, за да общуваш с мен.

— Умно от моя страна, нали? — сръгах я аз закачливо.

— По-добре от опитите ти да пишеш текстове на песни. Не че кръстословиците ти бяха върхът на гениалността — усмихна се тя, като прехапа долната си устна.

Не устоях и я целунах. И пак, и пак, докато тя не се отдръпна, смеейки се.

— Добре, добре… Бяха много по-добри — изпуфтя Лена с престорена досада и допря челото си до моето.

Усмихнах се.

— Признай го, Лена. Харесваше кръстословиците ми.

— Шегуваш ли се? Естествено, че ги харесвах. Ти идваше при мен, в мислите ми, всеки път, щом погледнех тези нелепи страници.

— Бях отчаян.

Отворихме вестника помежду ни и извадих молив, втори номер. Трябваше да предположа, че ще го видим.

Ама ни бе оставила съобщение — като онези, които аз оставях за Лена.

Четири букви, хоризонтално, заповед, хващане.

Д.Р.Ъ.Ж.

Две, водоравно, частица за възвратност.

С.Е.

Пет, водоравно, противоположно на лошото.

Д.О.Б.Р.Е.

Четири, хоризонтално, жертва на несправедливост от роман на Едит Уортън^[1].

И.Т.Ъ.Н.

Шест, хоризонтално, религиозен израз на радост.

А.Л.Е.Л.У.Я.

Смачках вестника и придърпах Лена към себе си.

Ама си беше у дома.

Ама беше с мен.

Плаках, докато слънцето залезе и ливадата край мен стана едновременно толкова мрачна и светла, колкото се чувствах аз самият.