Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (28)

Двайсет и шеста глава
Квантова физика

От вътрешната страна на тайната решетка, водеща до „Lunae libri“, виждах целия път до долната част на стълбището. Мариан седеше зад кръглото бюро на рецепцията, точно където знаех, че ще бъде. Лив крачеше нервно в далечния край на помещението, където започваха купчините с книги.

Щом слязохме, тя рязко изви глава. Спусна се към нас в мига, в който видя Джон. Но той бе по-бърз. Раздра въздуха, материализира се пред нея и я сграбчи в прегръдките си. Сърцето ми се разби на малки парченца, когато видях изписаното на лицето й облекчение. Опитвах се да не завиждам.

— Ти си добре! — Лив се увеси на врата му. Отдръпна се назад, изражението й се промени. — Какво си мислеше? Колко пъти още ще се измъкваш навън, за да направиш някаква глупост? — После се насочи към мен и Линк. — И колко пъти вие двамата ще допускате това?

Линк повдигна ръце в знак, че се предава.

— Ей, ние дори не бяхме там последния път.

Джон отпусна чело на нейното.

— Той е прав. Трябва да се сърдиш само на мен.

По лицето й се спусна сълза.

— Не знам какво щях да правя без…

— Добре съм.

Линк изпъчи надуто гърди.

— Благодарение на мен.

— Вярно е — кимна Джон. — Протежето ми спаси задниците ни.

Линк повдигна демонстративно вежди.

— Надявам се, че това е комплимент.

Чичо Макон се прокашля и изглади една гънка на бялата си риза.

— Така е, мистър Линкълн. Определено е комплимент.

Скръстила ръце на гърдите си, Мариан пристъпи към нас.

— Някой няма ли да ми каже какво е станало тази нощ? — Погледна тя чичо ми с очакване. — С Лив направо се поболяхме от тревога.

Чичо ми ме погледна.

— Както можеш да си представиш, малкото им шоу с брат ми и Ейбрахам не мина според плана. Брийд за малко да загине.

— Но чичо Макон спаси ситуацията. — Ридли дори не се опита да прикрие сарказма си. — Причини силно слънчево изгаряне на Хънтинг на място, където слънцето обикновено не грее. Сега да преминем към момента, в който ни четеш лекцията и всички сме наказани да не излизаме от стаите си.

Мариан се обърна към чичо ми.

— Тя да не намеква, че…

Той кимна.

— Хънтинг вече не е с нас.

— Ейбрахам също е мъртъв — допълни Джон.

Мариан се вгледа в чичо Макон, сякаш той току-що бе разделил Червено море.

— Убил си Ейбрахам Рейвънуд?!

Линк се прокашля многозначително и се ухили.

— Не, госпожо, аз го направих.

За миг Мариан остана безмълвна.

— Мисля, че трябва да поседна малко — каза тя и коленете й започнаха да поддават. Джон се спусна зад бюрото да й вземе стол.

Мариан притисна ръце до слепоочията си.

— Казвате ми, че Хънтинг и Ейбрахам са мъртви?

— Бих казал, че това е правилният термин — отвърна чичо Макон.

Тя поклати невярващо глава.

— Нещо друго?

— Само това, лельо Мариан. — Името, с което я наричаше Итън се изплъзна от устата ми, преди да се усетя. Пуснах „Книгата на луните“ на лакираната дървена маса до нея.

Лив ахна.

— О, боже мили!

Гледах протритата черна кожена подвързия с образа на лунния сърп и най-накрая осъзнах какво бяхме направили. Ръцете ми трепереха, краката ми също май се канеха да ме предадат.

— Не мога да повярвам. — Мариан огледа подозрително книгата, сякаш връщах закъсняла книга в библиотеката й. Тя не можеше да бъде друга, винаги стопроцентова библиотекарка.

— И той наистина е мъртъв. — Ридли се облегна на една от мраморните колони.

Мариан се изопна нервно и застана пред бюрото си, сякаш се опитваше да застане между Ридли и най-опасната книга в световете на чародейците и на смъртните.

— Ридли, не мисля, че мястото ти е тук.

Братовчедка ми вдигна черните си очила на главата си и жълтите й котешки очи се втренчиха в Мариан.

— Знам, знам… Аз съм тъмен чародеец и нямам право да се мотая в тайния клуб на добрите момчета и момичета, нали? — направи гримаса тя. — О, толкова ми писна от това.

— „Lunae libri“ е отворена за всички чародейци, светли или тъмни — каза Мариан. — Имам предвид, че не съм сигурна дали мястото ти е сред нас.

— Всичко е наред, Мариан. Рид ни помогна да получим книгата — обясних аз.

Ридли наду балонче с дъвката си и изчака то да пукне. Звукът отекна силно сред каменните стени.

— Помогнала? Ако под „помощ“ имаш предвид, че поставих капан на Ейбрахам, за да може да вземете „Книгата на луните“ и да го убиете, о, да, помогнах ви.

Мариан се взираше в нея, все така безмълвна. После, без да каже и дума, пристъпи към Ридли и повдигна пред устата й кошче за боклук.

— Не и в моята библиотека. Изплюй я веднага.

Рид въздъхна.

— Знаеш, че не е просто дъвка, нали?

Мариан не помръдна.

Ридли изплю дъвката си.

Мариан постави кошчето на земята.

— Това, което не разбирам, е защо сте рискували живота си за тази ужасяваща книга. Оценявам факта, че вече не е в ръцете на кървавите инкубуси, но…

— Итън има нужда от нея — изстрелях аз. — Намерил е начин да се свързва с мен и поиска книгата. Опитва се да се върне тук.

— Получила си ново послание? — попита Мариан.

Кимнах.

— В последния брой на „Звезди и ивици“. — Поех си дълбоко дъх. — Трябва да ми се довериш. — Погледнах я в очите. — Нуждая се от помощта ти.

Мариан се вгледа в мен и дълго мълча. Не знаех какво си мисли, обсъжда или дори решава. Знаех само, че не каза нито дума.

Не мисля, че бе способна да го направи.

После тя кимна, придърпвайки стола си по-близо до мен.

— Разкажи ми всичко.

И аз започнах. Отдалече, от самото начало, с всички завои и подробности — Линк и Джон направо изиграха чрез движения и мимики срещата ни с Ейбрахам, а Рид и чичо Макон ми помогнаха да обясня плана ни с размяната на Джон за „Книгата на луните“. В този момент Лив изглеждаше ужасно нещастна, сякаш не можеше да понесе дори само да чува отново тази идея.

Мариан не каза нито дума, докато не приключихме, въпреки че бе лесно да се разгадае изражението й, което преминаваше от шок и ужас към симпатия и отчаяние.

— Това ли е всичко? — погледна ме тя, изтощена от историята.

— Става по-лошо — погледнах аз към Ридли.

— Имаш предвид, освен факта, че Линк направи дисекция на Ейбрахам с гигантски ножици? — направи гримаса Рид.

— Не, Рид. Разкажи й за плановете на Ейбрахам. Кажи й какво знаеш за Ангелус — казах аз.

Чичо Макон изви рязко глава при името на Пазителя.

— За какво говори Лена, Ридли?

— Ангелус и Ейбрахам замисляха нещо, но не знам подробности — сви рамене тя.

— Разкажи ни това, което знаеш.

Рид завъртя нервно на пръста си кичур розова коса.

— Този Ангелус е смахнат. Мрази смъртните и смята, че тъмните чародейци и Съветът на пазителите трябва да контролират техния свят, или нещо подобно.

— Защо? — Мариан мислеше на глас. Юмруците й бяха свити толкова здраво, че кокалчетата й побеляха. Собствените й преживявания в Отвъдното съдилище бяха все още пресни в паметта й.

Рид сви рамене.

— Ами… може би защото той е особено смахнат?

Мариан погледна към чичо ми и някаква мълчалива комуникация протече между тях.

— Не можем да позволим Ангелус да стъпи тук. Прекалено е опасен.

Чичо Макон кимна.

— Съгласен съм. Трябва…

Прекъснах го, преди да довърши.

— Знам само, че първо трябва да дадем „Книгата на луните“ на Итън. Все още има шанс той да се върне при нас.

— Наистина ли мислиш така? — Мариан произнесе думите тихо, почти недоловимо. Не бях сигурна, но имах чувството, че само аз ги чух. Все пак знаех, че Мариан вярва в невъзможностите на чародейския свят — лично бе ставала свидетел безброй пъти — и обичаше Итън колкото мен. Той й беше като син.

И двете искахме да вярваме.

Кимнах.

— Да. Трябва.

Тя се надигна от стола си и застана зад бюрото си, спокойна и концентрирана, както винаги.

— Значи е решено. Ще предадем „Книгата на луните“ на Итън, по един или друг начин.

Усмихнах й се, но тя вече бе потънала в мислите си и се оглеждаше из библиотеката, сякаш в нея бяха отговорите на всичките ни проблеми.

Както си и беше, всъщност.

— Трябва да има начин, нали? — попита Джон. — Може би в един от тези ръкописи или в някоя от онези стари книги…

Ридли разви капачката на лака си за нокти, мръщейки нос.

— Божичко… Стари книги.

— Опитай се да проявиш малко повече уважение, Ридли. Именно една книга е причината децата във фамилията Дюшан да страдат от поколения. — Мариан говореше за проклятието ни.

Рид скръсти ръце и изпуфтя.

— Както и да е.

Мариан издърпа лака от ръката й.

— Още едно нещо, което не позволявам в библиотеката си. — Метна го в кошчето.

Ридли я изгледа, но не каза нито дума.

— Доктор Ашкрофт, някога доставяли ли сте книга в отвъдния свят? — попита Лив.

Мариан поклати глава.

— Не бих казала, че съм имала такава поръчка.

— Може би Карлтън Ийтън ще я пренесе — каза Линк с надежда. — Може да я завиеш в една от онези кафяви хартии, както правиш за книгите на майка ми. И… нали знаеш, да я пратиш по някакъв начин там…

Мариан въздъхна.

— Опасявам се, че не става така, Уесли.

Дори Карлтън Ийтън, който си пъхаше носа във всяко писмо в града, и в чародейския, и в смъртния свят, не можеше да достави такава пратка.

Изнервена, Лив започна да прелиства малкия си червен бележник.

— Трябва да има начин. Каква бе вероятността да вземете книгата от Ейбрахам? И сега, когато тя е в нас, нима просто ще се откажем? — Измъкна молива иззад ухото си, мърморейки си сама на себе си. — В такъв вид отношения би трябвало да действат законите на квантовата физика…

Не знаех нищо за законите на квантовата физика, но знаех едно нещо.

— Камъкът от гердана ми изчезна, когато го оставих за Итън. Защо с книгата да е различно?

Знам, че го взе, Итън. Защо не взе и книгата?

Осъзнавах, че чичо Макон може да чува мислите ми, особено когато използвах неволно Келтската нишка, затова се опитах да спра.

Нямаше смисъл. Не можех да не го правя, не повече, отколкото можех да спра думите, които се преплитаха заедно, чакайки ме да ги запиша някъде.

„закони на физиката

закони на любовта

на времето и пространството

закони между световете

между теб и мен

там, където сме ние

изгубени и търсещи се

търсещи се и изгубени“

— Може би книгата е прекалено тежка — предположи Линк. — Онова малко черно камъче изобщо не тежеше.

— Не съм сигурна, че това е причината, Уесли. Въпреки че всичко е възможно — каза Мариан.

— Или невъзможно. — Ридли отново сложи черните си очила и издаде лекичко напред червения си език.

— Защо книгата не може да премине? — попита Джон.

Мариан се загледа в бележките на Лив, обмисляйки въпроса.

— „Книгата на луните“ е мощен свръхестествен предмет. Никой не разбира напълно мащаба на силите й. Нито Пазителите, нито чародейците.

— И ако произходът на магията й е свързан с чародейския свят, корените й ще бъдат дълбоко вкопани тук — каза Лив. — Както дърветата са вкоренени в конкретно място.

— Да не казваш, че книгата просто не желае да премине отвъд? — попита Джон.

Лив отново пъхна молива зад ухото си.

— Казвам, че може би не може да го направи.

— Или не бива. — Гласът на чичо Макон бе много сериозен.

Ридли седна на пода и опъна напред дългите си крака.

— Такава каша… Рискувах живота си, а сега сме зациклили тук с това нещо. Може би трябва да слезем в Тунелите и да видим дали някой от лошите момчета няма да знае нещо. Нали знаете, да съберем екипа и на лошите — все пак книгата е зла, нали?

Лив скръсти ръце пред надписа на тениската си, който днес беше „Едисон не е изобретил електрическата крушка“.

— Искаш да отнесем „Книгата на луните“ в мрачен чародейски бар?

— Да имаш по-добра идея? — попита Рид.

— Мисля, че да. — Мариан наметна червеното си вълнено палто и тръгна нанякъде.

Лив се спусна след нея.

— Къде отиваш?

— Да видя някой, който знае много неща не само за книгата, а и за света, отричащ физиката и в чародейския, и в смъртния свят. Някой, който може да има нужните ни отговори.

Чичо ми кимна.

— Чудесна идея.

Само един човек отговаряше на това описание. Някой, който обичаше Итън колкото мен. Някой, който бе готов на всичко за него, дори да пробие дупка във вселената.