Джефри Арчър
Времето ще покаже (9)

7.

Училищният бюфет беше отворен всеки вторник и четвъртък между четири и шест следобед.

Хари рядко посещаваше „емпориума“, както го наричаха момчетата, тъй като разполагаше само с два шилинга джобни на срок и знаеше, че майка му ще се радва на малко допълнителни пари в края на учебните занятия. На рождения ден на Дийкинс обаче направи изключение от правилото, тъй като искаше да купи на приятеля си бонбони лакта за едно пени.

Въпреки че рядко посещаваше бюфета, всеки вторник и четвъртък вечер на бюрото му имаше блокче шоколад. Макар да имаше правило никое момче да не харчи повече от шест пенса седмично, Джайлс оставяше и пакет бонбони „Ликарис Асорти“ за Дийкинс, като ясно даде да се разбере, че не желае от приятелите си нищо в замяна.

Във вторник Хари се нареди на дългата опашка пред гишето. Устата му се напълни със слюнка, докато гледаше спретнато подредените шоколади, карамели, желирани бонбони, бонбони с ликьор и последната мода — пържени картофени резенчета „Смитс“. Беше мислил дали да не си купи един пакет, но след неотдавнашното си запознанство с мистър Уилкинс Микоубър вече нямаше съмнения относно ценността на шестте пенса.

Докато гледаше влюбено съкровищата на емпориума, чу гласа на Джайлс и забеляза, че той е няколко момчета пред него в опашката. Тъкмо се канеше да извика приятеля си, когато видя как Джайлс взема блокче шоколад от лавицата и го пъха в джоба на панталона си. След няколко секунди към него се присъедини пакетче дъвки. Когато редът му дойде, Джайлс постави на тезгяха кутия „Ликарис Асорти“, втори вид, и пликче чипс, първи вид, и бюфетчията мистър Суивалс ги записа грижливо в тефтера си на името на Барингтън. Другите две неща останаха в джоба на Джайлс, без да бъдат описани.

Хари бе ужасен и преди Джайлс да се обърне, успя да се измъкне от бюфета, тъй като не искаше приятелят му да го забележи. Бавно закрачи из вътрешния двор, като се мъчеше да проумее защо му е на Джайлс да краде каквото и да било при положение, че определено нямаше проблем да плати. Предположи, че има някакво обяснение, макар че не можеше да си представи какво би могло да е.

Качи се в кабинета преди започването на часа за самоподготовка и намери отмъкнатия шоколад на бюрото си, а Дийкинс вече се бе заел с бонбоните си. Трудно му беше да се съсредоточи върху причините за Индустриалната революция, докато се мъчеше да реши какво да предприеме във връзка с откритието си — ако изобщо предприемеше нещо.

След подготовката взе решение. Остави неотворения шоколад в горното чекмедже на бюрото си — смяташе да го върне в бюфета в четвъртък, без да каже на Джайлс.

Тази нощ не успя да спи и след закуска отведе Дийкинс настрана и му обясни защо не е успял да му даде подарък за рождения ден. Дийкинс не успя да скрие изненадата си.

— Татко ми има същия проблем в магазина си — каза той. — Хората непрекъснато отмъкват дребни стоки. „Дейли Мейл“ обвинява за това Депресията.

— Не мисля, че семейството на Джайлс е засегнато особено тежко от Депресията — отбеляза Хари.

Дийкинс кимна замислено.

— Може би е най-добре да кажеш на Фроб?

— Да наковладя най-добрия си приятел? — отвърна Хари. — Никога.

— Но ако го хванат, може да го изключат — каза Дийкинс. — Най-малкото можеш да го предупредиш, че си открил какво прави.

— Ще си помисля — каза Хари. — Междувременно смятам да връщам в бюфета всичко, което ми дава Джайлс, без той да научава.

Дийкинс се наведе към него.

— Можеш ли да върнеш и моите? — прошепна той. — Аз не ходя в бюфета, така че не зная какво да правя.

Хари се съгласи и отиде на два пъти до бюфета, за да върне нежеланите подаръци на Джайлс по лавиците. Беше стигнал до заключението, че Дийкинс е прав и че ще трябва да се изправи пред приятеля си, преди да го хванат, но реши да отложи до края на срока.

 

 

— Добър удар, Барингтън — каза мистър Фробишър, когато топката премина очертанията. Около игрището се чуха аплодисменти. — Помнете ми думата, директоре, Барингтън ще играе за Итън срещу Хароу в „Лордс“.

— Не и ако Джайлс има нещо общо с това — прошепна Хари на Дийкинс.

— Какво ще правиш през лятната ваканция, Хари? — попита Дийкинс, който сякаш не забелязваше какво става около него.

— Нямам планове да ходя до Тоскана тази година, ако това питаш — ухилено отвърна Хари.

— Не мисля, че и на Джайлс му се ходи особено — рече Дийкинс. — В края на краищата италианците нищо не разбират от крикет.

— Е, не бих имал нищо против да си сменим местата с него — каза Хари. — Нямам нищо против, че Микеланджело, Да Винчи и Караваджо никога не са били запознавани с тънкостите на боулинга, да не говорим за цялата онази паста, която очаква да бъде излапана.

— И къде ще ходиш? — попита Дийкинс.

— Една седмица на Западната Ривиера — наперено отвърна Хари. — Обикновено върхът е големият вълнолом на Уестън сюпър Меър, следван от рибата и пържените картофки в кафене „Ковчезите“. Идва ли ти се?

— Няма да имам време — каза Дийкинс, който явно си беше помислил, че Хари говори сериозно.

— И защо така? — продължи да го поднася Хари.

— Ще работя.

— Ще работиш през ваканцията? — слиса се Хари.

— Моята ваканция е работата — каза Дийкинс. — Харесва ми толкова, колкото Джайлс харесва крикета, а ти пеенето.

— И къде работиш?

— В общинската библиотека, тъпчо. Там имат всичко, което ми трябва.

— Мога ли да дойда и аз? — съвсем сериозно попита Хари. — Трябва да чета сериозно, ако искам да кандидатствам за стипендия в Бристолската гимназия.

— Само ако обещаеш, че ще мълчиш — отсече Дийкинс.

Хари щеше да се разсмее, но знаеше, че приятелят му също като него говори съвсем сериозно.

— Много съм зле с латинската граматика — каза Хари. — Не разбирам подчинените изречения, да не говорим за конюнктива, а ако не успея да изкарам изпита по латински, с мен е свършено, дори да изкарам отличен по всички останали предмети.

— Нямам нищо против да ти помогна с латинския, ако и ти ми направиш една услуга — отвърна Дийкинс.

— Каквато кажеш — каза Хари. — Макар да не ми се вярва, че искаш да си солист на коледната служба.

— Добър удар, Барингтън — отново се обади мистър Фробишър и Хари се присъедини към аплодиращите.

— Това е третият му рекорд за сезона, директоре — добави Фробишър.

— Стига си се майтапил, Хари — каза Дийкинс. — Всъщност на баща ми му трябва човек за разнасянето на сутрешната поща през ваканцията и предложих теб. Заплатата е един шилинг седмично и ако можеш всяка сутрин да идваш в магазина в шест, мястото е твое.

— В шест? — презрително повтори Хари. — Когато имаш вуйчо, който буди цялата къща в пет сутринта, това е най-малкият ти проблем.

— Значи си съгласен?

— Разбира се — отвърна Хари. — Но защо не се хванеш ти? Един шилинг седмично не е за изхвърляне.

— Защото не мога да карам колело.

— По дяволите! — изпъшка Хари. — Аз нямам колело.

— Аз имам — каза Дийкинс. — Обаче не мога да го карам.

— Клифтън — каза мистър Фробишър, докато играчите на крикет напускаха игрището. — Ела в кабинета ми след самоподготовката.

 

 

Хари винаги беше харесвал мистър Фробишър — той беше един от малкото учители, които се отнасяха с него като с равен. Освен това като че ли нямаше никакви любимци, докато някои от другите даскали недвусмислено му показваха, че синът на някакъв си докер изобщо не би трябвало да бъде допускан да минава през свещения портал на „Сейнт Бийд“, колкото и добър певец да е.

Щом звънецът оповести края на часа за самоподготовка, Хари остави писалката и тръгна по коридора към кабинета на мистър Фробишър. Нямаше представа защо директорът на пансиона иска да го види.

Почука на дебелата врата.

— Влез — отвърна гласът на човека, който никога не пилееше думите си на вятъра.

Хари отвори вратата и се изненада, че обичайната усмивка на Фроб отсъства.

Мистър Фробишър не свали поглед от Хари, докато той не спря пред бюрото му.

— Беше доведено до вниманието ми, Клифтън, че си крал от бюфета.

Сякаш някой беше изтрил с парцал ума на Хари — не можеше да измисли отговор, който да не издаде Джайлс.

— Един префект те е видял да вземаш сладкиши от лавиците — продължи със същия неумолим тон Фробишър — и да се измъкваш от бюфета, преди да ти е дошъл редът на опашката.

„Не да вземам, а да връщам“ — искаше да каже Хари, но успя да произнесе само:

— Не съм вземал нищо от бюфета, сър.

Въпреки че казваше истината, усети как бузите му почервеняват.

— Тогава как ще обясниш двете си седмични посещения в емпориума, щом в тефтера на мистър Суивалс няма нищо записано на твое име?

Мистър Фробишър зачака търпеливо, но Хари знаеше, че ако каже истината, Джайлс със сигурност ще бъде изключен.

— И този шоколад тук и това пликче бонбони са били намерени в горното чекмедже на бюрото ти малко след затварянето на бюфета.

Хари отново не каза нищо.

— Чакам обяснение, Клифтън — каза мистър Фробишър. И след поредната дълга пауза добави: — Разбира се, зная, че имаш много по-малко джобни от всяко друго момче от класа ти, но това не е извинение за кражба.

— Никога през живота си не съм крал — заяви твърдо Хари.

Сега беше ред на мистър Фробишър да го погледне смаяно. Стана зад бюрото си и каза:

— Ако наистина е така, Клифтън — и аз искам да ти вярвам — ще се явиш отново след репетицията с хора с пълно обяснение как си се сдобил с неща от бюфета, които със сигурност не си платил. Ако не остана удовлетворен, и двамата ще отидем при директора. И да ти кажа, не се съмнявам какво ще е решението му.

Хари излезе от кабинета. Прилоша му. Върна се в класната стая с надеждата, че Джайлс няма да е там. Когато отвори вратата, първото, което видя, бе поредното шоколадово блокче на бюрото си.

Джайлс вдигна очи към него, видя пребледнялото му лице и попита:

— Лошо ли ти е?

Хари не отговори. Прибра шоколада в чекмеджето и тръгна на репетиция, без да каже нито дума. Джайлс се обърна към Дийкинс и попита небрежно:

— Какво му става?

Дийкинс продължи да пише, сякаш не го е чул.

— Не ме ли чу, глухар? — каза Джайлс. — Защо Хари е така оклюмал?

— Беше при Фроб.

— Защо?

— Нямам представа — каза Дийкинс, без да спира да пише.

Джайлс стана, отиде при него и го хвана за ухото.

— Какво е станало?

Дийкинс пусна писалката, побутна нервно очилата си нагоре и въздъхна:

— Хари си има неприятности.

— Какви неприятности? — попита Джайлс и изви ухото му.

— Може да го изключат — изхленчи Дийкинс.

Джайлс пусна ухото му и избухна в смях.

— Да изключат Хари? По-скоро ще разпопят папата.

Забеляза капчиците пот, избили по челото на Дийкинс, и попита по-тихо:

— За какво?

— Фроб мисли, че краде от бюфета — каза Дийкинс.

Ако беше вдигнал очи, щеше да види как лицето на Джайлс побелява като платно. След малко чу как вратата се затваря. Дийкинс взе писалката си и се опита да се съсредоточи, но за първи път през живота си не успя да довърши самоподготовката си.

 

 

Когато излезе от репетицията, Хари видя Фишър — беше се облегнал на стената и се хилеше доволно. Разбра кой го е наклеветил, но не каза нищо. Тръгна по коридора, сякаш нямаше никакви грижи, макар да се чувстваше като палач, издигащ бесилка — знаеше, че ако не издаде най-близкия си приятел, ще екзекутират него. Поколеба се и почука на вратата на Фробишър.

Отговорът „Влез“ прозвуча много по-меко в сравнение с предишния път, но когато влезе в кабинета, Хари беше посрещнат от същия неумолим поглед. Сведе глава.

— Дължа ти искрени извинения, Клифтън — каза Фробишър и стана. — Разбрах, че не си виновен.

Сърцето на Хари продължаваше да бие бясно, но този път тревогата му беше за Джайлс.

— Благодаря, сър — каза той, без да вдига глава. Искаше му се да засипе Фроб с безброй въпроси, но знаеше, че всички те ще останат без отговор.

Мистър Фробишър заобиколи бюрото и му стисна ръката — нещо, което не бе правил никога.

— По-добре побързай, Клифтън, ако не искаш да пропуснеш вечерята.

Хари излезе от кабинета и бавно тръгна към мензата. Фишър стоеше до вратата и май беше изненадан. Хари мина покрай него и зае мястото си в края на скамейката до Дийкинс. Мястото срещу него беше празно.