Джефри Арчър
Времето ще покаже (30)

28.

— Опитай се да не забравяш, че спаси живота ми.

— През последните двайсет и шест години се опитвам да го забравя — напомни му Стария Джак.

— Но също така спаси живота на още двайсет и четирима земляци. Оставаш си герой в този град, а сякаш изобщо не го осъзнаваш. Така че трябва да попитам, Джак, колко още смяташ да се измъчваш?

— Докато не престана да виждам единайсетте души, които убих, така ясно, както ги виждам сега.

— Но ти просто изпълняваше дълга си — запротестира сър Уолтър.

— Така го виждах и аз тогава — призна Джак.

— И какво се е променило?

— Ако можех да отговоря на този въпрос, нямаше да водим този разговор — отвърна Джак.

— Но ти все още си способен да направиш толкова много за другите. Вземи, да речем, онзи твой млад приятел. Казваш ми, че продължава да бяга от училище, но не мислиш ли, че няма да те слуша с още по-голямо уважение, ако знае, че си капитан Джак Тарант от Глостърширския кралски полк и си награден с кръст „Виктория“?

— Със същия успех би могъл и да избяга — отвърна Джак. — Така или иначе, имам други планове за младия Хари Клифтън.

— Клифтън, Клифтън… — повтори сър Уолтър. — Защо това име ми звучи познато?

— Бащата на Хари беше затворен в двойното дъно на „Мейпъл Лийф“ и никой не му се притекъл…

— Аз пък чух друго — прекъсна го с променен тон сър Уолтър. — Казаха ми, че Клифтън напуснал съпругата си, защото била развалена жена, ще ме прощаваш за израза.

— В такъв случай са те подвели — каза Джак. — Защото аз мога да ти кажа, че мисис Клифтън е възхитителна и интелигентна жена и всеки мъж, на когото му се е усмихнал късметът да се ожени за нея, никога не би пожелал да я напусне.

Сър Уолтър изглеждаше искрено потресен и мина известно време, преди да заговори отново.

— Наистина ли вярваш в онази изсмукана от пръстите история, че Клифтън бил затворен в двойното дъно? — тихо попита той.

— Боя се, че да, Уолтър. Разбираш ли, бях свидетел на цялата случка.

— Но защо не каза нищо още тогава?

— Казах. Когато на следващия ден при мен дойде детектив инспектор Блейкмор, му разказах всичко, което съм видял, и по негова молба дадох писмени показания.

— Тогава защо показанията ти не бяха представени като доказателство в процеса срещу Танкок? — попита сър Уолтър.

— Защото повече не видях Блейкмор. А когато отидох в участъка, ми казаха, че той вече не разследва случая. Заместникът му пък отказа да ме приеме.

— Аз се погрижих Блейкмор да бъде отстранен от случая — каза сър Уолтър. — Проклетникът беше толкова добър в обвинението, че Хюго е дал парите на Танкок, че нямаше да има разследване на историята с Клифтън.

Стария Джак премълча.

— Нека повече да не говорим за това — рече сър Уолтър. — Знаеш, че синът ми съвсем не е идеален, но отказвам да повярвам…

— Или може би не искаш да повярваш — поправи го Стария Джак.

— Джак, на чия страна си?

— На страната на справедливостта. На която беше и ти, когато се запознахме.

— И все още съм — каза сър Уолтър, но после се умълча. — Искам да ми обещаеш нещо, Джак — каза след малко. — Ако някога научиш за Хюго нещо, което според теб би накърнило репутацията на фамилията, да ми кажеш без колебание.

— Имаш думата ми.

— И ти имаш моята, стари приятелю, че няма да се поколебая да предам Хюго на полицията, ако дори за момент си помисля, че е нарушил закона.

— Да се надяваме, че няма да се появи нищо друго, което да доведе до подобно решение — каза Стария Джак.

— Напълно съм съгласен, приятелю. Да поговорим за по-приятни неща. Има ли нещо, от което се нуждаеш? Бих могъл…

— Имаш ли някакви стари дрехи, които не са ти необходими?

Сър Уолтър повдигна вежда.

— Мога ли да попитам защо?

— Не, не можеш — отвърна Стария Джак. — Просто трябва да посетя един джентълмен и се налага да съм облечен подобаващо.

 

 

През годините Стария Джак беше толкова отслабнал, че дрехите на сър Уолтър му висяха като парцали на плашило. Освен това, подобно на плашило, той беше по-висок от стария си приятел и се наложи да отпусне крачолите на панталоните, но дори тогава те едва стигаха до глезените му. Въпреки това той смяташе, че туидовият костюм, карираната риза и вратовръзката на райета ще свършат работа за тази среща.

Когато Стария Джак излезе за първи път от години от района на пристанището, неколцина познати му лица се обърнаха, за да погледнат за втори път елегантно облечения непознат.

Когато в четири следобед училищният звънец иззвъня, Стария Джак отстъпи в сенките, докато шумните деца се изсипаха през портала на „Мериууд“, подобно на бягащи затворници.

Мисис Клифтън чакаше вече десет минути и когато видя майка си, Хари с неохота й позволи да го хване за ръка. Страшно добре изглеждаща жена, помисли си Стария Джак, докато гледаше как двамата се отдалечават. Както винаги, Хари подскачаше, не спираше да бърбори и буквално преливаше от енергия, досущ като „Ракета“ на Стивънсън^[1].

Стария Джак ги изчака да изчезнат от поглед, пресече улицата и влезе в училищния двор. Ако беше облечен със старите си дрехи, някой щеше да го спре и да го отпрати много преди да стигне до входа. Огледа коридора и забеляза учител, който вървеше към него.

— Извинете, че ви безпокоя, но търся мистър Холкомби — каза Стария Джак.

— Третата врата отляво — отвърна мъжът и посочи по коридора.

Стария Джак спря пред вратата на мистър Холкомби и почука.

— Влез.

Стария Джак отвори вратата и се озова пред млад мъж с дълга черна роба, покрита с прах от тебешир. Седеше на масата пред редиците празни чинове и проверяваше тетрадки.

— Извинете, че ви безпокоя — рече Стария Джак. — Търся мистър Холкомби.

— Значи търсенето ви приключи — отвърна учителят и остави писалката.

— Името ми е Тар — каза Стария Джак, като пристъпи напред. — Приятелите обаче ме наричат Джак.

Лицето на Холкомби грейна.

— Обзалагам се, че вие сте човекът, при когото Хари Клифтън ходи на гости повечето сутрини.

— Боя се, че да — призна Стария Джак. — Извинявам се.

— Не е нужно — отвърна Холкомби. — Иска ми се само и аз да имах такова влияние върху него, каквото имате вие.

— Именно затова дойдох при вас, мистър Холкомби. Убеден съм, че Хари е изключително дете и че трябва да му се даде всяка възможност да извлече най-доброто от дарбите си.

— Напълно споделям мнението ви — каза Холкомби. — И подозирам, че той има един талант, за който дори вие не знаете.

— И какъв е той?

— Има глас като на ангел.

— Но не е ангел — каза Стария Джак и се усмихна.

— Съгласен съм, но именно гласът може да се окаже най-добрият ни шанс да разбием защитата му.

— Какво имате предвид? — попита Стария Джак.

— Има вероятност да се изкуши да постъпи в хора на „Рождество Христово“. Така че ако успеете да го убедите да идва по-често в училище, ще мога да го науча да чете и пише, сигурен съм.

— Защо това е толкова важно за един хор?

— Задължително условие на църквата е и мис Мънди, която ръководи хора, отказва да прави изключения от правилото.

— В такъв случай от мен се иска само да се погрижа момчето да посещава часовете ви, така ли? — попита Стария Джак.

— Можете да направите и повече. Вие самият бихте могли да го обучавате в дните, в които не идва на училище.

— Но аз не съм квалифициран да обучавам деца.

— Хари Клифтън не се впечатлява от квалификациите, а и двамата знаем, че той ви слуша. Може би ще успеем да работим като екип.

— Но ако Хари разбере какво сме се наговорили, нито един от двама ни няма да го види отново.

— Колко добре го познавате само — с въздишка отбеляза учителят. — Просто ще трябва да се погрижим да не научи.

— Подозирам, че това може да се окаже сериозно предизвикателство, но съм склонен да опитам — рече Стария Джак.

— Благодаря ви, сър — каза мистър Холкомби. Помълча за момент и добави: — Питах се дали ще ми позволите да ви стисна ръката.

Стария Джак го погледна изненадано, но му подаде ръка. Ръкуваха се сърдечно.

— И ако позволите, за мен беше чест да се запознаем, капитан Тарант.

Стария Джак се ужаси.

— Откъде знаете…

— Баща ми има ваша снимка. Виси на стената на дневната ни.

— Но защо? — попита Стария Джак.

— Защото сте спасили живота му, сър.

 

 

През следващите няколко седмици посещенията на Хари при Стария Джак станаха по-редки и накрая двамата се срещаха само в събота сутринта. Стария Джак разбра, че мистър Холкомби явно е успял в плановете си, когато Хари го попита дали следващата неделя ще дойде в „Рождество Христово“ да го чуе как пее.

В неделя сутринта Стария Джак стана рано, използва личната тоалетна на сър Уолтър на петия етаж на Барингтън Хаус да вземе душ (наскоро появило се нововъведение) и дори подстрига брадата си, преди да облече другия костюм, който му бе дал старият му приятел.

Пристигна в „Рождество Христово“ точно преди началото на службата, промъкна се на задната редица и седна в края на скамейката. Забеляза мисис Клифтън на третия ред, заедно с възрастна двойка, най-вероятно майка й и баща й. Колкото до мис Мънди, нея можеше да разпознае и сред паство от хиляда души.

Мистър Холкомби не беше преувеличил качествата на гласа на Хари. По нищо не отстъпваше на най-добрите гласове, които Стария Тар бе слушал навремето в катедралата на Уелс. Веднага щом момчето отвори уста да запее „Води ме, Господи“, Стария Джак вече твърдо знаеше, че протежето му има изключителен талант.

След като преподобният Уотс благослови всички, Стария Джак се измъкна от църквата и бързо се върна на пристанището. Трябваше да чака до следващата събота, за да може да каже на момчето колко много му е харесало пеенето му.

Докато вървеше, си спомни укора на сър Уолтър. „Би могъл да направиш много повече за Хари, ако се откажеш от това самобичуване.“ Обмисли сериозно думите на приятеля си, но още не беше готов да се освободи от оковите на вината. Въпреки това познаваше един човек, който би могъл да промени живота на Хари — човек, който бе с него през онзи ужасен ден, човек, с когото не беше говорил вече повече от двайсет и пет години. Човек, преподаващ в училището, което осигуряваше хористи на „Сейнт Мери Редклиф“. За съжаление началното училище „Мериууд“ не попадаше сред източниците на годишни стипендианти, така че въпросният човек трябваше да бъде насочен в правилната посока.

Единствените опасения на Стария Джак бяха, че лейтенант Фробишър може и да не го помни.