Джефри Арчър
Времето ще покаже (4)

2.

Когато ставаше сутрин, вуйчо Стан успяваше да събуди цялата къща. Никой не се оплакваше, тъй като той хранеше семейството, пък и беше по-евтин и по-надежден от будилник.

Първото нещо, което чуваше Хари, беше затръшването на вратата. Следваха тежките стъпки на вуйчо му по скърцащото дървено стълбище. После се затръшваше друга врата — тази на клозета. Ревът на водата от казанчето, последван от още две затръшнати врати на връщане в спалнята, напомняше на все още спящите, че Стан очаква закуската да е готова, когато влезе в кухнята. Миеше се и се бръснеше само в събота вечер, преди да тръгне към „Пале“ или „Одеон“. Къпеше се четири пъти годишно, в последния ден на тримесечието. Никой не можеше да обвини Стан, че прахосва припечелените с труд пари за сапун.

Мейзи, майката на Хари, скачаше от леглото миг след затръшването на първата врата. Докато Стан излезе от клозета, на печката вече беше сложена купа овесена каша. Малко след това ставаше баба и отиваше при дъщеря си в кухнята, преди Стан да е заел мястото си начело на масата. Хари трябваше да е долу в рамките на пет минути след първата затръшната врата, ако искаше да получи закуска. Последен пристигаше дядо, който беше толкова глух, че често успяваше да проспи целия сутрешен ритуал на Стан. Този установен ред в домакинството на Клифтън никога не търпеше промени. Когато имаш само един външен клозет, един умивалник и една кърпа, редът се превръща в необходимост.

Докато Хари плискаше лицето си със студена вода, майка му сервираше закуската в кухнята — две дебели филии хляб със свинска мас за Стан и четири тънки филийки за останалото семейство, които препичаше, ако имаше останали въглища в кошницата до вратата, която им оставяха там всеки понеделник. След като Стан приключеше с кашата, на Хари му се позволяваше да оближе купата.

На печката винаги имаше голям кафяв чайник, от който баба наливаше чай в различни чаши през една останала от Викторианската епоха посребрена цедка, която бе наследила от майка си. Докато останалите от семейството се наслаждаваха на чаша неподсладен чай (захарта се пазеше само за много специални дни и празници), Стан отваряше първата си бира, която обикновено изпиваше на един дъх. После ставаше и се оригваше шумно, след което вземаше кутията си за обяд, приготвена от баба, докато закусваха — два сандвича с пастет „Мармайт“, кренвирш, ябълка, още две бутилки бира и пакетче с пет „пирона за ковчега“. След като Стан тръгваше към доковете, всички започваха да говорят едновременно.

Баба винаги искаше да знае кой е посещавал кафенето, където дъщеря й работеше като сервитьорка — какво са поръчали, как са били облечени, къде са сядали; питаше за подробности относно ястията, готвени на печка в помещение, осветено от крушки без фитил и восък, както и за клиентите, които понякога оставяха бакшиш от три пенса, който Мейзи трябваше да дели с готвача.

Мейзи пък повече се интересуваше от това какво е правил Хари в училище предишния ден. Настояваше да й се докладва всеки ден, което като че ли не интересуваше особено баба — може би защото никога не беше ходила на училище. Всъщност, като се замислиш, май не бе ходила и в кафене.

Дядо рядко се обаждаше, защото след четири години зареждане и разреждане на артилерийско оръдие сутрин, обед и вечер беше толкова глух, че не му оставаше друго, освен да гледа как се движат устните им и да кима от време на време. От това външните хора можеха да останат с впечатление, че е глуповат, но останалите в семейството знаеха от личен опит, че не е така.

Сутрешният ред беше различен само през почивните дни. В събота Хари излизаше с вуйчо си от кухнята и го следваше на крачка зад него до пристанището. В неделя майката на Хари го водеше до църквата „Рождество Христово“, сядаше на третия ред скамейки и се къпеше в славата на най-добрия солист.

Днес обаче беше събота. По време на двайсетминутната разходка до доковете Хари не отваряше уста, освен ако вуйчо му не го заговореше. Когато това ставаше, разговорът неизменно повтаряше онзи, който бяха водили предишната събота.

— Кога ще зарежеш това училище и ще започнеш да си вадиш хляба, млади момко? — откриваше огъня вуйчо Стан.

— Не ми е позволено, докато не стана на четиринайсет — напомняше му Хари. — Такъв е законът.

— Адски тъп закон, ако питаш мен. Аз се разкарах от училище и работя на доковете от дванайсетгодишен — обявяваше Стан, сякаш Хари никога досега не бе чувал това дълбоко откровение. Не си правеше труда да отговаря, тъй като знаеше какво ще е следващото изречение на вуйчо му. — И нещо повече, записах се в армията преди седемнайсетия си рожден ден.

— Разкажи ми за войната, вуйчо Стан — казваше Хари. Знаеше, че това ще ги занимава през следващите няколкостотин крачки.

— Аз и татко ти постъпихме в Глостърширския кралски полк в един и същи ден — започваше Стан и докосваше кепето си, сякаш отдаваше чест на далечния спомен. — След тримесечно основно обучение в казармата в Таунтън ни пратиха при франзелите да се бием с швабите. Когато стигнахме там, през повечето време киснехме в гъмжащите от плъхове, окопи и чакахме някой напудрен офицер да ни каже, че когато чуем тръбата, трябва да излезем горе със сложени щикове, да стреляме и да вървим към вражеската линия. — Следваше дълга пауза, след което Стан добавяше: — Аз бях от късметлиите. Прибрах се в родината и се върнах в Бристол жив и здрав, както и заминах. — Хари можеше да предскаже следващото изречение дума по дума, но премълчаваше. — Просто не знаеш какъв късметлия си, момчето ми. Аз изгубих двама братя, вуйчо ти Рей и вуйчо ти Бърт, а баща ти изгуби не само брат, но и баща си, другия ти дядо, когото не си виждал. Свестен мъж — можеше да изпие пинта бира по-бързо от всеки докер, когото съм срещал.

Ако погледнеше надолу, Стан щеше да види как момчето изговаря беззвучно всяка негова дума, но днес Хари се изненада, когато вуйчо му добави изречение, което не бе казвал никога досега.

— И татко ти щеше да е още жив, ако началството ме беше послушало.

Хари веднага наостри уши. Смъртта на баща му винаги бе тема, на която се говореше шепнешком и с недомлъвки. Вуйчо Стан обаче си затвори устата, сякаш си беше дал сметка, че прекалено се е разприказвал. Може би следващата седмица, помисли си Хари, докато се мъчеше да не изостава и да върви в крачка, сякаш бяха войници на плаца.

— С кой играем този следобед? — попита Стан, с което се върна в познатия сценарий.

— С „Чарлтън Атлетик“ — отвърна Хари.

— Сбирщина дърти смотаняци — отбеляза Стан.

— Но ни напердашиха миналия сезон — напомни Хари на вуйчо си.

— Чист късмет, ако питаш мен — каза Стан и повече не си отвори устата.

Стигнаха входа на доковете и Стан се отметна, преди да тръгне към сектора, на който работеше с група други докери — никой не можеше да си позволи да закъснее и една минута. Безработицата беше висока и много млади мъже стояха на портала в очакване да заемат местата им.

Хари не последва вуйчо си — знаеше, че мистър Хаскинс ще го зашлеви по ухото, ако го хване да се мотае под навесите, а вуйчо му ще го изрита в задника, че е раздразнил бригадира. Затова предпочете да тръгне в обратната посока.

Първата му спирка всяка събота сутрин беше при Стария Джак Тар, който живееше в железопътния вагон в другия край на корабостроителницата. Никога не разказваше на вуйчо си за редовните си визити, защото той го бе предупредил да избягва стареца на всяка цена.

„Сигурно не се е къпал от години“ — бе отбелязал Стан, който се къпеше веднъж на тримесечие, при това едва когато майката на Хари започваше да се оплаква от вонята.

Любопитството обаче отдавна бе надделяло и една сутрин Хари се промъкна на четири крака до вагона, надигна се предпазливо и надникна през прозореца. Старецът се беше настанил в първа класа и четеше книга.

Стария Джак се обърна към него и каза:

— Влизай, момко.

Хари побягна и не спря чак до вкъщи.

Следващата събота отново изпълзя до вагона и надникна. Стария Джак сякаш беше задрямал, но после Хари го чу да казва:

— Защо не влезеш, момчето ми? Няма да те ухапя.

Хари натисна тежката месингова дръжка и предпазливо отвори вратата на вагона, но не влезе, а продължи да се взира в настанилия се в купето мъж. Трудно беше да каже колко е стар, защото лицето му беше скрито от добре поддържана бяла брада, която го караше да прилича на моряка от пакет „Плейърс Плийз“. Гледаше го обаче с топлота, каквато никога не се бе появявала в очите на вуйчо Стан.

— Вие ли сте Стария Джак Тар? — осмели се да попита Хари.

— Така ме наричат — отвърна старецът.

— И тук ли живеете? — попита Хари. Погледът му пробяга из купето и се спря върху старите вестници, натрупани на висока купчина на отсрещната седалка.

— Да — отвърна Стария Джак Тар. — Това е домът ми през последните двайсет години. Защо не влезеш и не седнеш, младежо?

Хари се замисли за момент върху предложението му, после скочи долу и отново побягна.

На следващата събота влезе, но ръката му остана върху дръжката и беше готов да си плюе на петите, ако старецът шавне. Взираха се един в друг известно време, след което Стария Джак попита:

— Как се казваш?

— Хари.

— В кое училище ходиш?

— Не ходя на училище.

— И как смяташ да се оправяш в живота, млади човече?

— Ще работя при вуйчо на доковете — отвърна Хари.

— И защо искаш да правиш това? — поинтересува се старецът.

— Че защо не? — настръхна Хари. — Да не мислите, че не ме бива?

— Напротив, много те бива — отвърна Стария Джак. — Когато бях на твоите години, исках да постъпя в армията и никакви увещания на стареца ми не можеха да ме разубедят.

През следващия един час Хари стоеше като хипнотизиран, докато Стария Джак се унесе в спомени за доковете, за Бристол и за земите отвъд морето, за които Хари не би могъл да научи в часовете по география.

Накрая Хари напълно изгуби броя на съботите, през които посещаваше Стария Джак Тар. Не пропускаше нито една среща, но и никога не обели дума пред вуйчо си или майка си от страх, че ще му забранят да се вижда с първия си истински приятел.

Когато онази съботна сутрин Хари почука на вратата на купето, Стария Джак явно го очакваше, защото обичайната му Оранжева Кокс беше оставена на мястото срещу него. Хари я взе, отхапа и седна.

— Благодаря, мистър Тар — каза той, докато бършеше сока от брадичката си. Никога не беше питал откъде се вземат ябълките — това само подсилваше мистерията около този човек.

Колко различен бе той от вуйчо Стан, който повтаряше отново и отново малкото неща, които знаеше. За разлика от него, Стария Джак всяка седмица запознаваше Хари с нови думи, нови преживявания, дори с цели нови светове. Хари често се питаше защо мистър Тар не е учител — изглежда, знаеше доста повече неща от мис Мънди и почти толкова, колкото мистър Холкомби. Хари бе твърдо убеден, че мистър Холкомби знае всичко, защото винаги отговаряше на всеки зададен му въпрос. Стария Джак му се усмихваше, но не проговори, докато Хари не дояде ябълката и не изхвърли огризката през прозореца.

— Тази седмица научи ли в училище нещо, което досега не си знаел? — попита старецът.

— Мистър Холкомби ми каза, че отвъд морето имало други страни, които са част от Британската империя и всички са под властта на краля.

— Абсолютно вярно — съгласи се Стария Джак. — Можеш ли да изброиш някои от тези страни?

— Австралия. Канада. Индия. — Хари се поколеба. — И Америка.

— Не, без Америка — каза Стария Джак. — Била е навремето, но вече не е, благодарение на един слаб премиер и един болен крал.

— Кой е бил кралят и кой е бил премиерът? — гневно попита Хари.

— През хиляда седемстотин седемдесет и шеста на трона е седял крал Джордж Трети — каза Стария Джак.

— Но ако трябва да сме честни, той бил болен човек, а лорд Норт, който бил първият му министър, просто не обръщал внимание на това какво става в колониите. За жалост, накрая собствените ни роднини и приятели се вдигнали на оръжие срещу нас.

— Но сме ги победили, нали? — попита Хари.

— Не, не сме — отвърна Стария Джак. — Не само че правото било на тяхна страна — не че това е предпоставка за победа…

— Какво означава предпоставка?

— Необходимо предварително условие — обясни Стария Джак и продължи, сякаш не го бяха прекъсвали: — Но и са били водени от блестящ генерал.

— Как се е казвал?

— Джордж Вашингтон.

— Миналата седмица ми казахте, че Вашингтон е столицата на Америка. Нима е бил кръстен на града?

— Не, градът е бил кръстен на него. Бил построен в блатиста област, известна като Колумбия, през която минава реката Потомак.

— И Бристол ли е кръстен на човек?

— Не — засмя се Стария Джак, развеселен как любознателният ум на Хари скача бързо от тема на тема.

— Бристол първоначално се е казвал Бригстоу, което означава „при моста“.

— А кога е станал Бристол?

— Мненията на историците се различават, макар че замъкът Бристол бил построен от Робърт Глостър през хиляда сто и девета, когато видял възможността да търгува вълна с ирландците — отговори Стария Джак. — Оттогава градът се развил като търговски център. Стотици години бил важна корабостроителница и се разрасна още по-бързо, когато през хиляда деветстотин и четиринайсета се наложи увеличаването на флота.

— Баща ми се е бил в Голямата война — с гордост кича Хари. — А вие?

За първи път Стария Джак се поколеба, преди да отговори на въпрос. Остана да седи известно време, без да каже нито дума.

— Съжалявам, мистър Тар — рече Хари. — Не исках да си пъхам гагата.

— Не, не — каза Стария Джак. — Просто този въпрос ме ми беше задаван от доста години.

И без да каже нищо повече, отвори длан и показа шест пенса.

Хари взе малката сребърна монета и я захапа, както бе виждал да прави вуйчо му.

— Благодаря — каза той, преди да я прибере в джоба си.

— Иди и си купи риба и пържени картофки от пристанищното кафене. Само не казвай на вуйчо си, защото ще те пита откъде си взел парите.

Всъщност Хари не казваше нищо на вуйчо си за стария Джак. Веднъж беше чул Стан да казва на майка му, че „онзи перко трябва да бъде затворен“. Беше попитал мис Мънди какво означава перко, защото не успя да намери думата в речника. И когато тя му каза, Хари за първи път осъзна колко глупав всъщност е вуйчо му Стан.

— Не е задължително да е глупав, а просто зле информиран и затова човек с предразсъдъци — утеши го мис Мънди и добави: — Сигурна съм, Хари, че в живота си ще срещнеш още много подобни хора, някои от които ще са много по-високопоставени от твоя вуйчо.