Джефри Арчър
Времето ще покаже (22)

20.

Нямаше дори да запомня името й, ако по-късно не ме бе обвинила в убийство на съпруга й.

Всичко започна от едно настояване на баща ми да отида с работниците на годишния им излет до Уестън сюпър Меър. „Ще е добре за духа им да видят, че синът на президента проявява интерес към тях“ — така каза.

Не бях особено убеден и, честно казано, смятах цялото упражнение за загуба на време, но науми ли си нещо баща ми, споровете са безсмислени. И наистина щеше да е загуба на време, ако Мейзи — ама че банално име — също не беше дошла на излета. Дори аз бях изненадан с каква готовност скочи в леглото на сина на шефа. Приех, че щом се върнем в Бристол, повече никога няма да чуя за нея. И може би щеше да е така, ако не се беше омъжила за Артър Клифтън.

 

 

Седях на бюрото си и работех върху офертата за „Мейпъл Лийф“, проверявах и нагласявах цифрите с надеждата да намеря някакъв начин компанията да спести малко пари, но каквото и да опитвах, крайният резултат никак не изглеждаше добре. Нещата бяха още по-неприятни и поради факта, че решението да участваме в търга за договора беше мое.

Колегата ми от „Майсън“ беше поставил тежки условия за сделката и след няколко непредвидени забавяния във финансирането вървяхме пет месеца зад крайния срок и ни очакваха сериозни наказателни клаузи, ако не успеем да свършим кораба до 15 декември. Първоначалният договор мечта, който трябваше да донесе чудесна печалба, се превръщаше в кошмар, от който щяхме да се събудим в края на годината с огромни загуби.

Баща ми беше против от самото начало „Барингтънс“ да се заема с контракта и ясно изрази становището си. „Трябва да се придържаме към онова, в което сме добри — повтаряше той на всяко събрание на борда. — През последните сто години ние от «Барингтън Шипинг Лайн» транспортираме стоки по цял свят, като оставяме конкурентите ни в Белфаст, Ливърпул и Нюкасъл да строят кораби.“

Знаех, че няма да мога да го накарам да промени мнението си, така че се заех преди всичко да убедя по-младите членове на борда, че през последните години сме пропуснали няколко възможности, докато другите се уреждат с доходоносни контракти, които лесно биха могли да бъдат и наши. Накрая успях да ги убедя със съвсем малко мнозинство да се договорим с „Майсън“ да им построим товарен кораб за техния бързо разрастващ се флот.

— Ако си свършим работата добре и построим „Мейпъл Лийф“ навреме, със сигурност ще последват още поръчки — казах на борда.

— Да се надяваме, че няма да доживеем да съжаляваме за това — беше единственият коментар на баща ми, след като изгуби при гласуването.

Аз вече съжалявах. „Барингтън Лайн“ предвиждаше рекордни печалби за 1921 г., но започваше да изглежда, че новата дъщерна фирма „Барингтън Шипбилдинг“ ще бъде единствената на червено в годишния баланс. Някои членове на борда вече се дистанцираха от решението и напомняха на всички, че са гласували като баща ми.

Отскоро бях административен директор на компанията и можех само да си представям какво се говори зад гърба ми. „Цял бащичко“ определено не беше израз от репертоара им. Един директор вече подаде оставка и преди да се махне изрази мнението си пределно ясно. „Момчето не може да преценява добре — предупреди той баща ми. — Внимавай да не доведе компанията до банкрут.“

Аз обаче не се отказах. Бях убеден, че ако свършим поръчката в срок, ще успеем да излезем на нула и може би дори да направим малка печалба. Всичко зависеше от това какво ще се случи през следващите няколко седмици. Вече бях дал заповед да се работи денонощно на три осемчасови смени и обещах на работниците добри бонуси, ако успеят да изпълнят поръчката навреме. В края на краищата оттатък портала висяха предостатъчно хора, отчаяно опитващи се да си намерят работа.

Тъкмо се канех да кажа на секретарката си, че си тръгвам, когато той нахлу най-неочаквано в кабинета ми.

Беше нисък и набит, с яки рамене и големи мускули, с типичното телосложение на докер. Първата ми мисъл бе как ли е успял да мине през мис Потс, която го следваше с необичайно объркано и възмутено изражение.

— Не успях да го спра — обясни тя ненужно. — Да извикам ли охраната?

Погледнах очите на мъжа и казах:

— Не.

Мис Потс остана на прага, докато двамата се измервахме с погледи като мангуста и змия, чудещи се кой ли ще нанесе първия удар. После мъжът с неохота свали кепето си и започна да бръщолеви. Мина известно време, преди да успея да разбера какво казва.

— Най-добрият ми авер ще умре! Артър Клифтън ще умре, ако не направите нещо.

Тъкмо му казвах да се успокои и да обясни какъв е проблемът, когато в кабинета нахлу бригадирът.

— Съжалявам, че Танкок ви досажда, сър — каза той, след като успя да си поеме дъх, — но ви уверявам, че всичко е под контрол. Няма причини за безпокойство.

— Какво е под контрол? — попитах.

— Танкок твърди, че другарят му Клифтън е работил вътре в корпуса и когато дошла новата смяна, работниците някак успели да го затворят вътре.

— Елате да видите сам! — изкрещя Танкок. — Чува се как чука!

— Възможно ли е това, Хаскинс? — попитах.

— Всичко е възможно, сър, но по-вероятно е Клифтън да се е измъкнал по-рано от работа и вече да е в кръчмата.

— Тогава защо не се е отписал на портала? — остро попита Танкок.

— В това няма нищо необичайно, сър — каза Хаскинс, без да поглежда към него. — Важно е записването, не отписването.

— Ако не дойдете да видите лично, ще идете в гроба с окървавени ръце — заяви Танкок.

Думите му накараха дори Хаскинс да млъкне.

— Мис Потс, отивам до док номер едно — казах аз. — Няма да се бавя много.

Набитият мъж изтича от кабинета ми, без да каже нищо повече.

— Хаскинс, ела с мен в колата — казах аз. — По пътя ще обсъдим какво трябва да се направи.

— Няма нищо за правене, сър — настояваше той. — Всичко това са врели-некипели.

Едва след като бяхме сами в колата, заговорих направо.

— Има ли някаква вероятност онзи Клифтън наистина да е бил запечатан в корпуса?

— Абсолютно никаква, сър — твърдо заяви Хаскинс. — Съжалявам, че си губите времето.

— Но човекът изглеждаше сигурен — отбелязах.

— Както е сигурен в това кой ще спечели конните надбягвания в три и половина в Чепстоу.

Не се разсмях.

— Смяната на Клифтън приключи в шест — продължи Хаскинс. — Трябва да е знаел, че заварчиците идват и че трябва да приключат работата си преди идването на следващата смяна в два след полунощ.

— Какво изобщо е правил в корпуса?

— Последни проверки преди заварчиците да се захванат за работа.

— Възможно ли е да не се е усетил, че смяната му е приключила?

— Сирената за края на смяната може да се чуе и в центъра на Бристол — каза Хаскинс, докато задминавахме Танкок, който тичаше като обладан от демони.

— Дори и когато си много навътре в корпуса?

— Е, може и да не я е чул, ако се е намирал в двойното дъно, но никога досега не съм попадал на докер, който да не знае кога му свършва работното време.

— Стига да има часовник — казах аз и погледнах да видя дали Хаскинс носи часовник. Не носеше. — Ако Клифтън наистина е още долу, имаме ли начин да го измъкнем?

— Разполагаме с достатъчно ацетиленови горелки, за да прогорим корпуса и да махнем целия отсек. Проблемът е, че ще са нужни часове, а ако Клифтън наистина е долу, няма много шансове да оцелее, докато стигнем до него. Освен всичко, на хората ще им трябват още две седмици, ако не и повече, за да сменят отсека. А вие все ми напомняте, шефе, че всички ще получат бонуси за спестено време, а не за загубено.

Когато спрях колата до кораба, нощната смяна работеше вече повече от два часа. На борда сигурно имаше над сто души, които работеха здравата — чукаха, заваряваха и занитваха. Качих се при тях и точно тогава дотича Танкок, едва си поемаше дъх.

— Е, какво очаквате да направя, Танкок? — попитах го.

— Кажете им да спрат да работят, шефе. Само за няколко минути. Ще го чуете как чука.

Кимнах.

Хаскинс сви рамене. Явно не можеше да повярва, че изобщо си помислям да дам подобна заповед. Нужни му бяха няколко минути да накара всички да оставят инструментите си и да замълчат. Всеки човек на кораба и долу на дока стоеше неподвижно и се вслушваше, но не долових нищо, освен случаен крясък на чайка или покашляне на пушач.

— Както ви казах, сър, всичко това е само губене на време — обади се Хаскинс. — Клифтън сигурно вече обръща третата си пинта в „Свинята и свирката“.

Някой изпусна чук и трясъкът отекна над дока. И тогава за момент, за един съвсем кратък момент, ми се стори, че чувам различен звук, равномерен и тих.

— Това е той! — изкрещя Танкок.

И тогава звукът престана толкова внезапно, колкото бе започнал.

— Някой чу ли нещо? — извиках.

— Аз не чух нищо — отвърна Хаскинс и погледна към хората си, сякаш ги предизвикваше да му възразят.

Някои от работниците се взираха в него, а един-двама стиснаха заплашително чуковете си, сякаш само чакаха някой да ги поведе напред.

Почувствах се като капитан, на когото му е дадена последна възможност да предотврати бунт. Така или иначе, нямаше начин да победя. Ако кажех на хората да продължат работа, щяха да плъзнат слухове и всеки на пристанището рано или късно щеше да си мисли, че нося лична отговорност за смъртта на Клифтън. Щяха да минат седмици, месеци, може би дори години, преди да успея да възстановя авторитета си. Ако обаче наредях да разбият корпуса, всички надежди да излезем на печалба от договора щяха да бъдат погребани, а с тях и шансовете ми да стана председател на борда. Продължих да стоя с надеждата, че проточилото се мълчание ще убеди хората, че Танкок греши. С всяка следваща секунда увереността ми растеше.

— Май никой нищо не е чул, сър — накрая се обади Хаскинс. — Мога ли с ваше позволение да върна хората на работа?

Работниците не помръдваха и продължаваха да ме гледат предизвикателно. Хаскинс също ги изгледа, докато неколцина не сведоха поглед.

Обърнах се към бригадира и му наредих да се връщат на работа. Мога да се закълна, че в последвалия миг мълчание чух някакво почукване. Хвърлих бърз поглед към Танкок, но звукът бе заглушен от хилядите други шумове, когато работниците с неохота се върнаха по местата си.

— Танкок, я по-добре се разкарай и виж дали твоят човек не е в кръчмата — посъветва го Хаскинс. — И като го намериш, перни го по врата, че е изгубил времето на всички.

— А ако го няма, минете през дома му и питайте съпругата му дали не го е виждала — казах аз. Веднага осъзнах грешката си и побързах да добавя: — Ако е женен, разбира се.

— Да, шефе, женен е — отвърна Танкок. — За сестра ми.

— Ако не успеете да го откриете, докладвайте ми.

— Дотогава вече ще е късно — каза Танкок, обърна се и се отдалечи с отпуснати рамене.

— Хаскинс, ще бъда в кабинета си, ако има нужда от мен — казах и си тръгнах. Върнах се в Барингтън Хаус с надеждата никога вече да не видя Танкок.

Седнах зад бюрото си, но не можех да се съсредоточа върху писмата, оставени ми за подпис от мис Потс. Продължавах да чувам отново и отново онова почукване, досущ като нашумяла мелодия, която се е загнездила в ума ти и не ти дава дори да заспиш. Знаех, че ако Клифтън не се появи на работа утре сутринта, никога няма да се избавя от този звук.

През следващия час ставах все по-уверен, че Танкок явно е намерил зет си и съжалява, че се е показал като пълен глупак.

Това бе един от редките случаи, когато мис Потс напусна работното си място преди мен. Тъкмо заключвах чекмеджето на бюрото си и се канех да си тръгна, когато чух забързани стъпки по стълбището. Можеше да е само един човек.

Вдигнах поглед. Мъжът, когото се бях надявал да не видя никога повече, стоеше на прага. В очите му гореше ярост.

— Ти уби най-добрия ми приятел, копеле такова — каза той и размаха юмрук. — Все едно го уби със собствените си ръце!

— По-спокойно, Танкок — казах аз. — Кои знае, Клифтън може би все още е жив.

— Отишъл е в гроба, за да можеш да си свършиш навреме проклетата работа. Никой няма да се качи на този кораб, щом се разбере истината.

— Всеки ден в корабостроенето има смъртни случаи — отбелязах глупаво.

Танкок направи крачка към мен. Беше толкова ядосан, че за момент си помислих, че ще ме удари, но той спря и ме загледа свирепо, с разкрачени крака и стиснати юмруци.

— Когато кажа на полицията какво знам, ще трябва да признаеш, че само с една дума си можел да спасиш живота му. Но тъй като те вълнува само колко пари ще направиш, ще се погрижа никой на тези докове да не поиска да работи за теб.

Знаех, че ако се намеси полицията, половината Бристол ще си помисли, че Клифтън все още е в корпуса и трейдюнионът ще настоява за отварянето му. Случеше ли се подобно нещо, нямаше съмнение какво ще открият.

Бавно се надигнах от стола и отидох до сейфа в дъното на кабинета. Набрах кода, завъртях ключа, отворих вратата, извадих дебел бял плик и се върнах на бюрото. Взех сребърното ножче за разрязване на писма, отворих плика и извадих банкнота от пет паунда. Запитах се дали Танкок някога е виждал такава. Поставих я на попивателната подложка пред него и загледах как свинските му очички стават все по-големи и по-големи.

— Нищо няма да върне приятеля ти — казах и поставих втора банкнота върху първата.

Погледът му не се откъсваше от парите.

— Пък и кой знае, може просто да е офейкал за няколко дни. Това едва ли може да се сметне за необичайно за него. — Поставих трета банкнота върху втората. — А когато се върне, другарите ти никога няма да ти позволят да забравиш случката. — Четвърта банкнота, последвана от пета. — И не искаш да те обвинят, че си губил времето на полицията, нали? Това е сериозно нарушение, за което могат да те вкарат зад решетките. — Още две банкноти. — И, разбира се, ще изгубиш работата си. — Той ме погледна и ясно видях как гневът му се сменя със страх. Още три банкноти. — Не можеш да очакваш да давам работа на човек, който ме обвинява в убийство. — Поставих последните две банкноти върху купчината. Пликът беше празен.

Танкок се извърна. Извадих портфейла си и добавих към купчината още една банкнота от пет паунда, още три паунда и десет шилинга — общо 68 паунда и 10 шилинга. Погледът му се върна върху парите.

— Там, откъдето идват, има още много — казах, като се мъчех да говоря убедително.

Танкок бавно пристъпи към бюрото и без да ме поглежда, събра банкнотите, напъха ги в джоба си и излезе, без да каже нито дума.

Отидох до прозореца и го загледах как излиза от сградата и бавно тръгва към портала.

Оставих сейфа отворен, пръснах част от съдържанието му по пода, пуснах празния плик на бюрото и излязох от кабинета, без да заключвам. Бях последният човек, напуснал сградата.