Джефри Арчър
Времето ще покаже (8)

6.

Ролс-ройсът мина през портала на имението и продължи по дългата алея с високи дъбове, които се извисяваха като стражи от двете й страни. Хари успя да преброи шестима градинари още преди да види къщата.

По време на срока в „Сейнт Бийд“ беше получил известна представа за това как живее Джайлс през ваканциите, но нищо не го бе подготвило за това. Когато видя къщата, ченето му увисна и си остана в това положение.

— Началото на осемнайсети век, предполагам — каза Дийкинс.

— Позна — отвърна Джайлс. — Построена е през хиляда седемстотин двайсет и втора от Ванбруг. Обзалагам се обаче, че не можеш да познаеш кой е проектирал градината. Ще ти дам джокер — по-късна е от къщата.

— Чувал съм само за един ландшафтен архитект — каза Хари, който продължаваше да зяпа постройката. — Браун Талантливия^[1].

— Точно затова сме го избрали — каза Джайлс. — За да сме сигурни, че приятелите ми ще са чували за него двеста години по-късно.

Хари и Дийкинс се разсмяха.

Колата спря пред триетажното имение, построено от златист камък от Костуолд Хилс. Джайлс изскочи още преди шофьорът да успее да отвори задната врата и изтича нагоре по стълбите. Приятелите му го последваха малко несигурно.

Входната врата се отвори много преди Джайлс да стигне горното стъпало и някакъв висок мъж, елегантно облечен с дълго черно сако, панталони на тънко райе и с черна вратовръзка, леко се поклони на профучаващия покрай него млад господар.

— Честит рожден ден, мистър Джайлс.

— Благодаря, Дженкинс. Хайде, момчета! — извика Джайлс и изчезна в къщата.

Икономът задържа вратата отворена, за да могат Хари и Дийкинс да го последват.

Във фоайето Хари спря като закован пред портрета на възрастен мъж, който сякаш гледаше надолу право към него. Джайлс бе наследил клюнестия му нос, пронизващите сини очи и квадратната челюст. Хари погледна към другите портрети, украсяващи стените. Единствените картини с маслени бои, които бе виждал дотогава, бяха от книгите — „Мона Лиза“ на Леонардо, „Смеещ се кавалер“ на Франс Халс и „Нощна стража“ на Рембранд. Гледаше пейзаж на художник на име Констабъл, когато в помещението влезе жена, облечена в нещо, което Хари можеше да опише единствено като бална рокля.

— Честит рожден ден, скъпи — каза тя.

— Благодаря, майко — отвърна Джайлс, докато тя се навеждаше да го целуне. За първи път Хари видя приятеля си смутен. — Това са двамата ми най-добри приятели, Хари и Дийкинс.

Хари се ръкува с жената, която не бе много по-висока от него, и тя му се усмихна толкова топло, че той веднага се отпусна.

— Какво ще кажете да идем в гостната и да пийнем чай? — предложи тя и поведе момчетата към голямо помещение с изглед към предната градина.

Хари не искаше да сяда, а да разгледа картините по стените. Мисис Барингтън обаче вече го водеше към дивана. Хари потъна сред плюшените възглавнички. Не можеше да се сдържи да не зяпа през еркера към безупречно окосената ливада, достатъчно голяма, за да играеш крикет на нея. Зад нея се виждаше езеро, в което спокойно плаваха зеленоглави патици, явно без да се безпокоят откъде ще дойде следващата им храна. Дийкинс се настани до него.

Влезе друг мъж, облечен в късо черно сако, следван от млада жена с елегантна синя униформа, подобна на онази, която носеше майката на Хари в хотела. Носеше голям сребърен поднос и го постави на овалната маса пред мисис Барингтън.

— Индийски или китайски? — попита мисис Барингтън Хари.

Той не разбра какво иска да каже.

— Всички сме на индийски, благодаря, майко — спаси го Джайлс.

Хари си мислеше, че Джайлс го е научил на всичко, което трябва да знае за етикета в изтънченото общество, но мисис Барингтън изведнъж бе вдигнала летвата още по-високо.

След като помощник-икономът наля чая в три чаши, прислужницата ги постави пред момчетата заедно с още един поднос. Хари зяпна планината сандвичи, но не посмя да ги докосне. Джайлс взе един и го сложи в чинията си. Майка му се намръщи.

— Джайлс, колко пъти съм ти казвала винаги да изчакаш гостите ти да си изберат първи, преди да си вземеш и ти?

На Хари му се прииска да каже на мисис Барингтън, че Джайлс винаги действа пръв, за да му покаже какво да прави и, което бе по-важно, какво да не прави. Дийкинс си избра сандвич и го сложи в чинията си. Хари направи същото. Джайлс изчака търпеливо Дийкинс да вземе сандвича си и отхапа от своя.

— Надявам се пушената сьомга да ви хареса — каза мисис Барингтън.

— Превъзходна е — каза Джайлс, преди приятелите му да имат шанса да признаят, че никога не са вкусвали пушена сьомга. — В училище ни дават само сандвичи с рибен пастет.

— Е, как се справяте в училище? — каза мисис Барингтън.

— Има място за подобрения, както описва усилията ми Фроб — каза Джайлс, докато си вземаше втори сандвич. — Но Дийкинс е най-добър във всичко.

— Без английския — за първи път се обади Дийкинс. — Хари ме изпревари с два процента.

— А ти изпреварваш ли някого по нещо, Джайлс? — попита майка му.

— Той е втори по математика, мисис Барингтън — притече му се на помощ Хари. — Има дарба за сметки.

— Също като дядо си — отбеляза мисис Барингтън.

— Портретът ви над камината е много хубав, мисис Барингтън — каза Дийкинс.

Тя се усмихна.

— Това не съм аз, Дийкинс, а скъпата ми майка.

Дийкинс наведе смутено глава.

— Но това беше много очарователен комплимент — побърза да добави мисис Барингтън. — Смятаха я за голяма красавица навремето.

— Кой е художникът? — попита Хари, опитвайки се този път да спаси Дийкинс.

— Ласло^[2] — отвърна мисис Барингтън. — Защо?

— Защото се питах дали портретът на джентълмена във фоайето не е дело на същия художник.

— Много си наблюдателен, Хари — похвали го мисис Барингтън. — Портретът във фоайето е на баща ми и наистина е нарисуван от Ласло.

— С какво се занимава баща ви? — попита Хари.

— Хари вечно задава въпроси — каза Джайлс. — Човек просто трябва да му свикне.

Мисис Барингтън се усмихна.

— Внася вина в страната, най-вече шери от Испания.

— Също като „Харви“ — каза Дийкинс, докато нагъваше сандвич с краставичка.

— Също като „Харви“ — повтори мисис Барингтън. Джайлс се ухили. — Вземи си още сандвичи, Хари — каза мисис Барингтън, забелязала, че погледът на момчето не се откъсва от подноса.

— Благодаря — отвърна Хари, разкъсван между избора между пушена сьомга, краставичка, яйце или домат. Накрая се спря върху сьомгата, като се питаше какъв ли е вкусът й.

— А ти няма ли да си вземеш, Дийкинс?

— Благодаря, мисис Барингтън — отвърна той и си взе втори сандвич с краставичка.

— Не мога да продължавам да те наричам Дийкинс — каза майката на Джайлс. — Сякаш се обръщам към някой от слугите. Моля те, кажи ми малкото си име.

Дийкинс отново сведе глава и каза:

— Предпочитам да ме наричате Дийкинс.

— Казва се Ал — обади се Джайлс.

— Много хубаво име — каза мисис Барингтън. — Макар да предполагам, че майка ти те нарича Алън.

— Не, не ме нарича така — каза Дийкинс, без да вдига глава.

Другите две момчета го погледнаха изненадано, но не казаха нищо.

— Името ми е Алджърнън — изтърси най-сетне той.

Джайлс избухна в смях.

Мисис Барингтън не обърна внимание на сина си, а каза:

— Майка ти явно е голяма почитателка на Оскар Уайлд.

— Да, така е — каза Дийкинс. — Аз обаче бих предпочел да ме беше кръстила Джак или дори Ърнест.

— На твое място не бих се тормозила — успокои го мисис Барингтън. — В края на краищата и Джайлс е жертва на подобно унижение.

— Майко, ти обеща, че няма да…

— Трябва да го накарате да ви каже второто си име — продължи тя, без да обръща внимание на протеста му.

Джайлс мълчеше и Хари и Дийкинс погледнаха с надежда към мисис Барингтън.

— Мармадюк — въздъхна тя. — Също като баща му и дядо му.

— Ако някой от вас се раздрънка за това в училище — обади се Джайлс и изгледа свирепо приятелите си, — кълна се, ще го убия. Съвсем сериозно.

Двете момчета се разсмяха.

— Ти имаш ли презиме, Хари? — попита мисис Барингтън.

Хари понечи да отговори, но вратата се отвори широко и в гостната влезе мъж, който не можеше да се сбърка с прислужник. Носеше голям пакет. Можеше да е единствено мистър Хюго. Джайлс скочи, изтича към баща си и той му подаде пакета.

— Честит рожден ден, момчето ми.

— Благодаря, папа — отговори Джайлс и веднага почна да развързва панделката.

— Джайлс, преди да отвориш подаръка, би трябвало да представиш гостите си на папа — обади се майка му.

— Извинявай, папа. Това са двамата ми най-добри приятели, Дийкинс и Хари — каза Джайлс и остави подаръка на масата.

Хари забеляза, че бащата на Джайлс има същото атлетично телосложение и енергия, които смяташе за уникални за сина му.

— Приятно ми е да се запознаем, Дийкинс — каза мистър Барингтън и се ръкува с него, след което се обърна към Хари. — Добър ден, Клифтън — добави и се настани в празния стол до съпругата си.

Хари беше озадачен, че мистър Барингтън не се ръкува с него. И откъде знаеше, че фамилията му е Клифтън?

След като помощник-икономът поднесе на мистър Барингтън чай, Джайлс махна опаковката и извика от радост — подаръкът беше радиоприемник „Робъртс“. Моментално го включи в контакта и започна да превърта различните станции. Момчетата ръкопляскаха и се смееха всеки път, когато от голямата дървена кутия се разнасяше звук.

— Джайлс каза, че бил втори по математика този срок — обърна се мисис Барингтън към съпруга си.

— Което не компенсира факта, че е последен по почти всички други предмети — отвърна той.

Джайлс се опита да скрие смущението си, като продължи да търси станции.

— Но пък трябваше да видите какъв гол отбеляза срещу „Ейвънхърст“ — обади се Хари. — Всички очакваме догодина да стане капитан на футболния отбор.

— Головете няма да му осигурят място в Итън — каза мистър Барингтън, без да го поглежда. — Време е да се стегне и да поработи по-здраво.

Всички се умълчаха.

— Ти ли си онзи Клифтън, който пее в хора на „Сейнт Мери Редклиф“? — попита най-сетне мисис Барингтън.

— Хари е солист първи глас — каза Джайлс. — И е стипендиант хорист.

Хари си даде сметка, че този път бащата на Джайлс го гледа.

— Мисля, че те познах — каза мисис Барингтън. — С дядото на Джайлс бяхме на изпълнението на „Месия“ в „Сейнт Мери“, когато хорът на „Сейнт Бийд“ пя заедно с хора на Бристолската гимназия. Твоето „Но аз зная, Изкупителят ми е жив“ беше великолепно, Хари.

— Благодаря, мисис Барингтън — каза Хари и се изчерви.

— Надяваш ли се да продължиш в Бристолската гимназия, след като завършиш „Сейнт Бийд“, Клифтън? — попита мистър Барингтън.

„Отново Клифтън“, помисли си Хари.

— Само ако спечеля стипендия, сър.

— Но нима това е толкова важно? — попита мисис Барингтън. — Нима няма да ти бъде предложено място, както на всяко друго момче?

— Майка ми не би могла да си позволи таксите, мисис Барингтън. Тя е сервитьорка в хотел „Роял“.

— Но баща ти…

— Той е мъртъв — каза Хари. — Загинал е във войната.

Хари следеше внимателно как ще реагира мистър Барингтън, но той остана непроницаем, подобно на добър играч на покер.

— Съжалявам — рече мисис Барингтън. — Не знаех.

Вратата зад Хари се отвори и помощник-икономът влезе с двуетажна торта на сребърен поднос и я сложи в центъра на масата. Джайлс, естествено, духна всичките дванайсет свещи наведнъж и всички заръкопляскаха.

— А твоят рожден ден кога е, Клифтън? — попита мистър Барингтън.

— Беше миналия месец, сър — отвърна Хари.

Мистър Барингтън отмести поглед.

Помощник-икономът махна свещите и подаде на младия господар голям нож. Джайлс разряза тортата и постави пет различни по големина парчета в чиниите за чай, наредени от прислужницата на масата.

Дийкинс излапа нападалите в чинията му парченца глазура и захапа тортата. Хари повтаряше действията на мисис Барингтън. Взе малката сребърна лъжичка до чинията си и си отдели с нея малко парче, след което остави прибора.

Само мистър Барингтън не докосна сладкиша. Най-ненадейно той стана от мястото си и излезе, без да каже нито дума.

Майката на Джайлс не направи опит да скрие изненадата си от поведението на съпруга си, но не каза нищо. Хари не откъсна очи от вървящия към изхода мистър Хюго, а Дийкинс, който беше приключил с тортата, отново насочи вниманието си към сандвичите с пушена сьомга, явно без да забелязва какво става около него.

След като вратата се затвори, мисис Барингтън продължи да бъбри, сякаш не се бе случило нищо.

— Сигурна съм, че ще спечелиш стипендия за гимназията, Хари, особено като се има предвид всичко, което ми разказа Джайлс за теб. Явно си много умно момче, освен че си талантлив певец.

— Джайлс има навика да преувеличава, мисис Барингтън — каза Хари. — Мога да ви уверя, че само Дийкинс със сигурност ще спечели стипендия.

— Но нали Бристолската гимназия предлага стипендии за музиканти? — попита тя.

— Не и за дисканти — отвърна Хари. — Не биха поели такъв риск.

— Боя се, че не разбирам — каза мисис Барингтън. — Нищо не може да отнеме всичките ти години хорово обучение.

— Така е, но за жалост, никой не може да предскаже какво ще се случи, когато гласът ми мутира. Някои дисканти стават басове или баритони, а истинските късметлии стават тенори, но няма начин да се прецени предварително.

— Защо да няма? — обади се Дийкинс, който за първи път прояви интерес към разговора.

— Има куп солисти дисканти, които не могат дори да си осигурят място в местния си хор, след като гласът им мутира. Питай майстор Ърнест Лоу. Всяко домакинство в Англия го е чувало как пее „Кой би ми дал криле гълъбови?“, но след като гласът му мутира, никой вече не го е чувал.

— Просто трябва да се потрудиш по-здраво — каза Дийкинс между залъците и добави съвсем прозаично: — Не забравяй, че гимназията отпуска дванайсет стипендии всяка година, а аз мога да спечеля само една от тях.

— Точно там е проблемът — каза Хари. — Ако искам да се потрудя по-здраво, ще трябва да се откажа от хора, а без стипендията ще се наложи да напусна „Сейнт Бийд“, така че…

— Така че се намираш между чука и наковалнята — завърши Дийкинс.

— Е, едно е сигурно — каза мисис Барингтън. — Джайлс едва ли ще спечели стипендия за което и да било училище.

— Може би — рече Хари. — Но Бристолската гимназия едва ли би се отказала от батсман левичар от неговия калибър.

— Тогава да се надяваме, че и в Итън мислят по този начин — каза мисис Барингтън, — защото баща му иска да го прати именно там.

— Аз пък не искам да ида в Итън — заяви Джайлс и остави вилицата си. — Искам да продължа в Бристолската гимназия и да бъда с приятелите си.

— Сигурна съм, че ще намериш много нови приятели в Итън — каза майка му. — А и баща ти много би се разочаровал, ако не вървиш по стъпките му.

Помощник-икономът се покашля. Мисис Барингтън погледна през прозореца, видя спиращата пред главния вход кола и каза:

— Мисля, че е време да се връщате в училище. Не искам да съм виновна, че някой е закъснял за самоподготовката.

Хари погледна с копнеж към големия поднос сандвичи и недоядената торта, но се изправи с неохота и тръгна към вратата. Хвърли поглед през рамо и беше готов да се закълне, че видя Дийкинс да пъха сандвич в джоба си. Погледна за последен път през прозореца и с изненада забеляза някакво дългуресто момиче с дълги плитки, което се беше свило в ъгъла и четеше книга.

— Това е пъзливата ми сестра Ема — каза Джайлс. — Не спира да чете. Просто не й обръщайте внимание.

Хари се усмихна на Ема, но тя не го погледна. Дийкинс последва съвета на Джайлс.

Мисис Барингтън изпрати трите момчета до входната врата и се ръкува с Хари и Дийкинс.

— Надявам се скоро да ви видя отново. Толкова добре влияете на Джайлс.

— Много благодарим за поканата, мисис Барингтън — каза Хари.

Дийкинс само кимна. Двете момчета се извърнаха, когато тя прегърна сина си и го целуна.

Докато шофьорът караше по дългата алея към портала, Хари погледна назад към къщата. Не забеляза, че Ема гледа през прозореца към отдалечаващата се кола.