Джефри Арчър
Времето ще покаже (11)

9.

Звънецът иззвъня.

— Време е за събличане — каза високо дежурният префект в спалното на новите момчета първата вечер от новия срок.

„Всички изглеждат толкова малки и безпомощни“, помисли си Хари. Неколцина явно се мъчеха да сподавят сълзите си, а другите се оглеждаха, без да са сигурни какво да правят. Едно момче стоеше с лице към стената и трепереше. Хари отиде до него и го попита:

— Как се казваш?

— Стивънсън.

— Е, аз съм Клифтън. Добре дошъл в „Сейнт Бийд“.

— А аз съм Тюксбъри — обади се момчето от другата страна на леглото на Стивънсън.

— Добре дошъл в „Сейнт Бийд“, Тюксбъри.

— Благодаря, Клифтън. Всъщност баща ми и дядо ми са били тук, преди да продължат в Итън.

— Не се съмнявам — отвърна Хари. — И се обзалагам, че са били капитани на Итън срещу Хароу в „Лордс“ — добави той и тутакси съжали за думите си.

— Не, баща ми е бил воден плъх, не сухоземен — невъзмутимо каза Тюксбъри.

— Воден плъх ли? — не разбра Хари.

— Бил е капитан на Оксфорд срещу Кеймбридж в състезанията по гребане.

Стивънсън избухна в сълзи.

— Какво има? — попита Хари и седна на леглото до него.

— Моят баща пък е ватман.

Всички останали спряха да разопаковат нещата си и зяпнаха Стивънсън.

— Така ли? — рече Хари. — В такъв случай ще ти издам една тайна — продължи той достатъчно високо, за да може всяко момче в спалното да чуе думите му. — Аз пък съм син на докер. Няма да се учудя, ако се окаже, че си новият стипендиант хорист.

— Не — отвърна Стивънсън. — Стипендиант за добър успех съм.

— Моите поздравления — каза Хари и му стисна ръката. — Следваш една дълга и благородна традиция.

— Благодаря. Само че имам един проблем — прошепна момчето.

— Какъв по-точно, Стивънсън?

— Нямам паста за зъби.

— Спокойно, друже — обади се Тюксбъри. — Майка ми винаги ми слага една резервна.

Хари се усмихна и в този момент звънецът иззвъня отново.

— Всички в леглата — нареди той и тръгна към вратата.

Чу един глас зад него да прошепва:

— Благодаря за пастата.

— Хич не я мисли, друже.

— Така — каза Хари и изгаси светлината. — Не искам да чувам нито дума от вас, докато звънецът не зазвъни утре сутринта в шест и трийсет. — Изчака мъничко и чу как някой отново шепне. — Казах, нито думичка. — Усмихваше се, докато слизаше по стълбата към кабинета на старшите префекти.

Две неща го изненадаха, когато се върна в „Сейнт Бийд“ за началото на новия срок. Веднага щом мина през входа, мистър Фробишър го дръпна настрана и каза:

— Поздравления, Клифтън. Няма да бъде обявено до сбора утре сутринта, но ти ще си новият капитан на училището.

— Би трябвало да е Джайлс — отвърна Хари, без да се замисля.

— Барингтън ще е спортният капитан, а ти…

Хари направо подскочи, щом чу, че приятелят му ще се върне в „Сейнт Бийд“. Стария Джак се беше оказал прав с твърдението си, че мистър Хюго ще намери начин да върне сина си в училището още в първия ден на срока.

Когато след няколко минути Джайлс влезе в залата и си стиснаха ръцете, Хари не спомена за темата, която вероятно заемаше мислите и на двамата.

— Как са новите гниди? — попита Джайлс, докато влизаха в кабинета.

— Един от тях ми напомня за теб — отвърна Хари.

— Тюксбъри, естествено.

— Познаваш ли го?

— Не, но татко се е засякъл с баща му в Итън.

— Казах му, че съм син на докер — каза Хари, докато се настаняваше в единствения удобен стол в стаята.

— Сериозно? — отвърна Джайлс. — А той каза ли ти, че е син на министър от кабинета?

Хари си премълча.

— Има ли други, които трябва да държа под око? — попита Джайлс.

— Стивънсън — каза Хари. — Той е мешавица между Дийкинс и мен.

— В такъв случай по-добре заключи пожарния изход, преди да си е плюл на петите.

Хари често си мислеше къде ли щеше да е сега, ако онази нощ Стария Джак не го бе убедил да се върне в „Сейнт Бийд“.

— Какъв е първият ни урок утре? — попита Хари, докато проверяваше програмата.

— Латински — отвърна Дийкинс. — Което е и причината да обяснявам на Джайлс Първата пуническа война.

— От двеста шейсет и четвърта до двеста четирийсет и първа преди Христа — каза Джайлс.

— Обзалагам се, че ти харесва — отбеляза Хари.

— Определено — съгласи се Джайлс. — И с нетърпение чакам продължението, Втората пуническа война.

— От двеста и осемнайсета до двеста и първа преди Христа — каза Хари.

— Винаги съм се изумявал как гърците и римляните са знаели точно кога ще се роди Христос — каза Джайлс.

— Хо, хо, хо — отвърна Хари.

Дийкинс не се разсмя.

— И накрая ще трябва да стигнем до Третата пуническа война, от сто четирийсет и девета до сто четирийсет и шеста преди Христа — каза той.

— Задължително ли е да знаем и трите? — попита Джайлс.

 

 

„Сейнт Мери Редклиф“ беше пълна с хора, събрали се за службата в началото на Рождественските пости с осемте четения и осемте песнопения. Хорът влезе бавно, като пееше „Елате, всички вярващи“, и зае мястото си в партера.

Ръководителят на хора прочете първия откъс от Библията, последван от „Малкото градче Витлеем“. В програмата на службата се посочваше, че солистът на третия куплет ще бъде майстор Хари Клифтън.

„Как тихо, как тихо се дава чудният дар, докато Бог…“ Майката на Хари седеше гордо в третата редица, а възрастната дама до нея искаше да каже на всички в църквата, че слушат нейния внук. Мъжът, седнал от другата страна на Мейзи, не можеше да чуе нищо, но това изобщо не можеше да се разбере, ако се съдеше по доволната му усмивка. Вуйчо Стан не се виждаше никакъв.

Спортният капитан прочете втория откъс от Библията и когато се върна на мястото си, Хари забеляза, че сяда до достолепен мъж с посребрена коса. Реши, че това трябва да е сър Уолтър Барингтън. Джайлс му бе казал, че дядо му живеел в още по-голямо имение от това на родителите му, но Хари не вярваше, че това е възможно. От другата страна на Джайлс седяха баща му и майка му. Мисис Барингтън му се усмихна, но мистър Барингтън нито веднъж не погледна в негова посока.

Когато органът засвири прелюдията на „Ние, тримата царе“, цялото паство стана и запя. Следващият откъс беше прочетен от мистър Фробишър, след което настъпи моментът, смятан от мис Мънди за кулминация на службата. Хилядата души в църквата не помръднаха, докато Хари пееше „Тиха нощ“ с ясен и уверен глас, който накара дори ръководителя на хора да се усмихне.

Библиотечният надзирател прочете следващия откъс. Хари няколко пъти беше преговорил с него думите от Евангелие от Марк. Дийкинс се беше опитал да се измъкне от досадната задача, както я беше описал на Джайлс, но мистър Фробишър бе настоял — четвъртият откъс винаги се четял от библиотекаря. Дийкинс не беше като Джайлс, но не се справи зле. Хари му намигна, докато приятелят му тътреше крака към мястото си до родителите си.

Мистър Холкомби затвори очи, за да чува по-ясно старшия хорист — Хари пееше „Нека сърцата на всички запеят“, и му се стори, че долавя леко, едва забележимо трепване в гласа му. Предположи, че Хари сигурно е настинал. Мис Мънди обаче много добре знаеше за какво става дума. Много пъти бе чувала тези ранни признаци. Замоли се да греши, но знаеше, че молитвата й ще остане без отговор. Хари щеше да пее до края на службата и само шепа хора щяха да осъзнаят какво е станало. Щеше да е в състояние да пее още седмици и може би дори месеци, но на Великден друго момче щеше да пее „Радвайте се, Господ възкръсна“.

Един възрастен мъж, който се бе появил малко след началото на службата, беше сред онези, които бяха наясно със случващото се. Стария Джак излезе точно преди епископът да даде последната си благословия. Знаеше, че Хари няма да може да го посети до следващата събота, което му даваше достатъчно време да измисли как да отговори на неизбежния въпрос.

 

 

— Може ли да поговорим, Клифтън? — каза мистър Фробишър, след като звънецът обяви края на самоподготовката. — Ела в кабинета ми.

Хари никога нямаше да забрави последния път, когато бе чул подобна покана.

Когато момчето затвори вратата на кабинета, директорът на пансиона му посочи стола до камината — нещо, което никога досега не бе правил.

— Само исках да те уверя, Хари — (отново за първи път подобно обръщение), — че това, че вече не можеш да пееш в хора, няма да повлияе на стипендията ти. В „Сейнт Бийд“ сме наясно, че твоят принос за училищния живот далеч надхвърля параклиса и хора.

— Благодаря, сър — отвърна Хари.

— Трябва обаче да помислим за бъдещето ти. Учителят по музика ми каза, че ще мине известно време, преди гласът ти да се възстанови напълно, и се боя, че това означава, че трябва да сме реалисти относно шансовете ти да ти бъде предложена стипендия за хорист в Бристолската гимназия.

— Те са нулеви — спокойно отбеляза Хари.

— Налага се да се съглася с теб — рече Фробишър. — Олекна ми, че разбираш положението. Но — продължи той, — с радост бих включил името ти за редовна стипендия в гимназията. Обаче — добави, преди Хари да успее да отвори уста, — предвид обстоятелствата няма да е лошо да обмислиш и по-добрите шансове за приемане другаде, например в „Колстън“ или в Кингс Колидж, където изпитите са доста по-леки.

— Не, благодаря, сър — отвърна Хари. — Изборът ми си остава Бристолската гимназия.

Същите думи бе изрекъл твърдо и пред Стария Джак миналата събота, когато менторът му спомена нещо от сорта, че човек не бива да изгаря мостовете зад себе си.

— Тъй да бъде — каза мистър Фробишър, който не бе и очаквал друг отговор, но въпреки това беше негов дълг да предложи алтернатива. — А сега, нека да превърнем този неуспех в предимство.

— И как смятате да го направя, сър?

— Ами, щом вече си освободен от ежедневните репетиции в хора, ще имаш повече време да се подготвиш за приемния изпит.

— Да, сър, но ми остават задълженията като…

— Ще направя всичко по силите си да се погрижа задълженията на училищния капитан в бъдеще да не бъдат толкова обременяващи.

— Благодаря, сър.

— Между другото, Хари — каза Фробишър, — тъкмо прочетох есето ти за Джейн Остин. Силно впечатление ми направи предположението ти, че ако е можела да отиде в университета, мис Остин сигурно е нямало да напише нито един роман, а и да го е направела, произведенията й може би е нямало да са толкова проникновени.

— Понякога липсата на възможности е преимущество — каза Хари.

— Това не звучи като мисъл на Джейн Остин — отбеляза мистър Фробишър.

— Така е — съгласи се Хари. — Но е мисъл на човек, който не е учил в университет.

 

 

Мейзи погледна новия си часовник и се усмихна.

— Трябва да тръгвам, Хари. Ще закъснея за работа.

— Да, мамо — каза Хари. — Ще те изпратя до трамвайната спирка.

— Хари, мислил ли си какво ще правиш, ако не спечелиш стипендията? — попита майка му: най-сетне зададе въпроса, който беше избягвала от седмици.

— Непрекъснато — отвърна Хари, докато й отваряше вратата. — Няма да имам кой знае какъв избор. Просто ще трябва да се върна в „Мериууд“ и когато навърша четиринайсет, да си намеря работа.