Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Time Will Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Времето ще покаже

ИК „БАРД“ ООД, София, 2011

ISBN: 978-954-655-223-5

История

  1. — Добавяне

17.

Месец по-късно Мейзи подписа шест документа в присъствието на мистър Прендъргаст, управителя на „Национална провинциална банка“ на Корн стрийт. Направи го обаче едва след като Патрик я запозна с всяка страница, ред по ред; той вече с радост признаваше колко е сгрешил в съмненията си относно мис Тили. Сподели с нея, че ако всички са почтени като мис Тили, щял да остане без работа.

Мейзи даде на мис Тили чек за 500 лири на 19 март 1934 г., като в замяна получи огромна прегръдка и кафене. Седмица по-късно мис Тили и мис Мънди заминаха за Корнуол.

Мейзи отвори заведението още на следващия ден и запази името „При Тили“. Патрик я бе посъветвал никога да не подценява репутацията на името над вратата („основано през 1898 г“.) и изобщо да не помисля за промени, докато мис Тили се помни с добро, а може би и след това. „Редовните посетители не обичат промените, особено ако са внезапни, така че не ги изненадвай по такъв начин.“

Мейзи все пак набеляза някои промени, които можеше да направи, без да засегне чувствата на редовните посетители. Смяташе, че нови покривки ще се отразят добре на заведението, пък и столовете и дори масите бяха започнали да изглеждат малко… старомодно. И нима самата мис Тили не беше отбелязала, че килимът е поизтъркан?

— Успокой темпото — предупреди я Патрик при една от месечните си визити. — Не забравяй, че харченето на пари е много по-лесно от печеленето им, и не се изненадвай, ако някои от старите клиенти изчезнат и през първите няколко месеца не печелиш толкова, колкото си очаквала.

Патрик се оказа прав. Приходите намаляха през първия месец, а също и през втория, което показваше колко популярна е била мис Тили. Ако тенденцията се запазеше и през третия, Патрик щеше да говори с Мейзи за оборота и ограниченията на краткосрочните заеми, но приходите удариха дъното (отново по израза на Патрик) и през следващия месец започнаха да се повишават, макар и не така рязко.

 

 

В края на първата година Мейзи бе излязла на нулата, но не бе спечелила достатъчно, за да изплати изцяло задълженията си към банката.

— Не се бой, мила — каза й мис Тили при една от редките си визити в Бристол. — Минаха години, преди да направя печалба.

Мейзи обаче не разполагаше с години.

Втората година започна добре и някои от редовните посетители от Палмовия салон се върнаха в старото си свърталище. Еди Аткинс беше наддал толкова много и пурите му бяха станали така огромни, че на Мейзи не й оставаше друго, освен да приеме, че развлекателният му бизнес процъфтява. Мистър Крадик се появяваше всяка сутрин в единайсет, с шлифер и с чадър в ръка, независимо какво е времето. Мистър Холкомби се отбиваше от време на време и винаги се интересуваше как се справя Хари. Мейзи нито веднъж не му позволи да си плати сметката. Всеки път, когато се връщаше в Бристол, Патрик спираше най-напред в „При Тили“.

През втората година Мейзи трябваше да смени един доставчик, който явно не разбираше разликата между прясно и застояло, както и една сервитьорка, която не бе убедена, че клиентът винаги има право. За мястото й кандидатстваха няколко момичета, тъй като ставаше все по-приемливо жените да работят. Мейзи се спря на една млада госпожица, Карън, която имаше светла къдрава коса, големи сини очи и фигура като пясъчен часовник, както пишеха модните списания. Според Мейзи Карън можеше да привлече нови клиенти, при това по-млади от редовните посетители.

Избирането на нов доставчик на сладкиши се оказа по-трудна задача. И макар че няколко компании се конкурираха за договора, Мейзи беше много взискателна. Когато обаче Боб Бъроуз от „Пекарна Бъроуз“ (основана през 1935 г.) се появи на прага й и й каза, че „При Тили“ ще бъде първият му клиент, тя реши да го изпробва за един месец.

Боб се оказа работлив и надежден, а по-важното бе, че продуктите му винаги бяха толкова пресни и изкусителни, че клиентите често казваха: „Ами… може би още едно парче“. Сметановите му пасти и плодовите кифли бяха особено популярни, но имаше също шоколадови сладки с орехи, които наскоро бяха излезли на мода — те изчезваха от витрината още преди обед. Макар Мейзи непрекъснато да го притискаше, Боб все й казваше, че просто не може да произведе повече.

Една сутрин, след като Боб докара стоката си, Мейзи реши, че изглежда малко нещастен. Настани го на една маса и му наля кафе. Той й призна, че страда от същите проблеми с оборота, с които се бе сблъскала тя през първата си година. Беше обаче сигурен, че нещата скоро ще потръгнат, тъй като неотдавна бе сключил договор да зарежда две нови заведения. Не пропусна да отбележи колко е задължен на Мейзи, че го е подкрепила.

Седмиците минаваха и тези сутрешни почивки за кафе се превърнаха в нещо като ритуал. Въпреки това Мейзи бе повече от изненадана, когато Боб я покани на среща — смяташе, че отношенията им са само делови. Той беше купил билети за новия мюзикъл „Очарователна нощ“, който щеше да се играе в „Хиподрум“, и Мейзи се надяваше, че Патрик ще я заведе да го гледат. Тя благодари на Боб, но каза, че не иска да разваля отношенията им. Искаше й се да добави, че в живота й вече има двама мъже — петнайсетгодишен, който се тревожи заради младежките си пъпки, и ирландец, който посещава Бристол веднъж месечно и сякаш не разбира, че тя е влюбена в него.

Боб не прие отказа за отговор и месец по-късно Мейзи се смути още повече, когато й предложи брошка с марказит. Тя го целуна по бузата и се запита как е научил рождения й ден. Вечерта прибра брошката в едно чекмедже и сигурно щеше да я забрави, ако не последваха и други подаръци на редовни интервали.

Патрик изглеждаше развеселен от настоятелността на съперника си и веднъж, докато вечеряха, напомни на Мейзи, че е добре изглеждаща жена с бъдеще.

Мейзи не се разсмя, а каза:

— Това трябва да престане.

— Тогава защо не си намериш друг доставчик?

— Защото добрите доставчици се намират много по-трудно от любовниците. Боб е надежден, стоката му е най-добрата в града и цените му са по-ниски, отколкото на конкурентите му.

— И е влюбен в теб — добави Патрик.

— Не се шегувай, Патрик. Това наистина трябва да престане.

— Трябва да ти кажа нещо много по-важно, което трябва да престане — отвърна Патрик, наведе се и отвори куфарчето си.

— Мога ли да ти напомня, че сме седнали на романтична вечеря на свещи, а не да обсъждаме бизнеса? — отбеляза Мейзи.

— Боя се, че това не може да чака — каза той и сложи на масата купчина листа. — Това са сметките ти за последните три месеца и хич не са добри.

— Но нали каза, че нещата започват да се оправят?

— Така е. Дори успяваш да държиш разходите си в препоръчаните от банката лимити, но по някаква необяснима причина приходите ти през същия период са намалели.

— Как е възможно? — изненада се Мейзи. — Миналия месец правихме проверка.

— Именно затова реших да направя обстойна проверка на всичките ти сметки и бележки за последния месец. Числата просто не се връзват. Мейзи, стигнах до тъжното заключение, че някоя от сервитьорките ти бърка в касата. Често се случва в този бранш. Обикновено е барманът или главният сервитьор, но започне ли, няма спиране, докато не намериш виновниците и не ги изхвърлиш. Ако не откриеш злосторника скоро, ще последва още една година без печалба и няма да можеш да изплатиш нито пени от заема си, да не говорим за намаляването на овърдрафта.

— Какво ще ме посъветваш?

— Трябва да държим под око целия ти персонал, докато някой не се издаде.

— Как ще разбера кой е?

— Има няколко неща, които трябва да се следят — каза Патрик. — Някоя, която показва по-висок стандарт, който не отговаря на доходите й — например ново палто, скъпо бижу или ваканция, която по принцип не би могла да си позволи. Сигурно ще ти каже, че има нов приятел, но…

— Ох, по дяволите — изруга Мейзи. — Мисля, че знам коя може да е.

— Коя?

— Карън. Работи при мен само от няколко месеца и пътува до Лондон за почивните дни. Миналия понеделник се появи с нов шал и кожени ръкавици, на които определено завидях.

— Не прибързвай със заключенията, но я дръж под око — посъветва я Патрик. — Или прибира бакшишите, или бърка в касата, или и двете. Едно обаче е сигурно — това няма да спре. В повечето случаи крадецът става все по-самоуверен, докато накрая не го спипат. Трябва да сложиш край на това, и то бързо, преди да те е изкарала от бизнеса.

 

 

Мейзи се чувстваше ужасно, че се налага да шпионира персонала си. В края на краищата лично беше избрала повечето от момичетата, а по-старите сервитьорки работеха в кафенето от години.

Особено внимателно следеше Карън, но нямаше явни признаци, че тя краде. Но пък Патрик я беше предупредил, че крадците са по-коварни от честните хора, а Мейзи не можеше да я държи под око през цялото време.

И тогава проблемът намери решението си. Карън й представи заявление за напускане, в което се обясняваше, че е сгодена и в края на месеца се мести при годеника си в Лондон. Мейзи си помисли, че годежният й пръстен е доста изящен, макар че можеше само да се пита кой ли е платил за него. Пропъди тази мисъл. Чувстваше облекчение, че й се налага да се тревожи за един проблем по-малко.

Но когато няколко седмици по-късно се върна в Бристол, Патрик каза на Мейзи, че месечният й доход отново е паднал, така че не можеше да е Карън.

— Време ли е да се обадим на полицията? — попита Мейзи.

— Още не. Последното, което ти трябва, са неверни обвинения или слухове, които само ще настроят персонала ти срещу теб. Полицията може да разкрие крадеца, но преди да го направи, най-вероятно ще изгубиш част от най-добрите си хора, на които няма да им хареса да бъдат под подозрение. А и можеш да си сигурна, че някои от клиентите също ще научат, а това определено не ти трябва.

— Още колко време мога да си позволя да продължава това?

— Нека дадем още месец. Ако дотогава не сме открили кой е, ще се наложи да се обадиш в полицията. — Патрик й се усмихна. — А сега да престанем да говорим за работа и да се опитаме да си спомним, че празнуваме рождения ти ден.

— Той беше преди два месеца — отвърна тя. — И ако не беше Боб, нямаше и да научиш.

Патрик отново отвори куфарчето си, но този път извади тъмносиня кутия с познатата емблема на „Суон“. Даде я на Мейзи, която я отвори, без да бърза, и видя черни кожени ръкавици и вълнен шал с характерната за „Бърбъри“ шарка.

— Значи ето кой ме е обирал под носа — каза Мейзи и го прегърна.

Патрик не отговори.

— Какво има? — попита Мейзи.

— Имам още новини.

Мейзи го погледна в очите и се зачуди какво ли още не е наред с „При Тили“.

— Повишиха ме. Ще ставам заместник-управител на централния ни офис в Дъблин. През повечето време ще бъда закован за бюрото, така че някой друг ще поеме работата ми тук. Пак ще мога да те виждам, но не толкова често.

Цяла нощ Мейзи лежа в обятията му и плака. Беше си мислила, че няма да поиска да се омъжи отново, но сега мъжът, когото обичаше, вече нямаше да е до нея.

На следващата сутрин закъсня за работа. Боб я чакаше на прага и щом тя отвори вратата, започна да разтоварва сутрешните доставки.

— Ей сега идвам — каза му Мейзи и се оттегли в умивалнята на персонала.

Беше се сбогувала с Патрик на гара Темпъл Мийдс и отново бе избухнала в сълзи. Сигурно представляваше странна гледка и не искаше редовните посетители да си помислят, че нещо не е наред. „Никога не носи личните си проблеми на работа — често й напомняше мис Тили. — Клиентите си имат достатъчно свои проблеми и не им трябва да се тревожат за твоите“.

Погледна в огледалото. Гримът й беше напълно размазан.

— По дяволите — изруга на глас тя, когато се сети, че е оставила чантата си на тезгяха. Върна се да я вземе — и се вцепени. Боб стоеше с гръб към нея, пъхнал ръка в касата. Мейзи го гледаше как напъха шепа банкноти и монети в джоба на панталона си, затвори тихо касата и тръгна за нова тава сладкиши.

Мейзи знаеше точно какво би я посъветвал Патрик. Влезе в кафенето и застана до касата. Боб отново се появи на прага. Не носеше тава, а малка кутийка от червена кожа. Усмихна й се широко и падна на колене.

— Боб Бъроуз, веднага се махай оттук — каза Мейзи с тон, който изненада дори нея. — Ако те видя отново в кафенето ми, ще извикам полицията.

Очакваше поток обяснения и възклицания, но Боб просто се изправи, остави откраднатите пари на тезгяха и излезе, без да каже нито дума. Мейзи рухна в най-близкия стол точно когато влизаше първата й служителка.

— Добро утро, мисис Клифтън. Чудесен ден, нали?