Джефри Арчър
Времето ще покаже (21)

19.

— Какво ви кара да мислите, че мистър Хюго ще е склонен да ви помогне? — попита Стария Джак и се облегна на седалката си. — Нито веднъж не е показал, че го е грижа за Хари. Тъкмо обратното…

— Защото ако има и един човек на земята, който би трябвало да чувства някаква отговорност за бъдещето на Хари, това е той — каза Мейзи и моментално съжали за думите си.

Стария Джак помълча известно време, после попита:

— Има ли нещо, което не ми казвате, Мейзи?

— Не — малко прибързано отвърна тя. Мразеше да лъже, особено Стария Джак, но бе твърдо решила, че това е единствената тайна, която ще отнесе със себе си в гроба.

— Замисляли ли сте се кога и къде да се изправите пред мистър Хюго?

— Зная точно какво смятам да направя. Той рядко напуска кабинета си преди шест вечерта, а дотогава повечето от служителите му в сградата вече са си тръгнали. Зная, че кабинетът му се намира на петия етаж, че е третата врата отляво. Зная…

— А знаете ли за мис Потс? — прекъсна я Стария Джак. — Дори и да успеете да минете през рецепцията и някак си се доберете незабелязана до петия етаж, няма начин да избегнете нея.

— Мис Потс ли? Никога не съм чувала за нея. Каква е тя?

— Личната секретарка на мистър Хюго през последните петнайсет години. От личен опит мога да ви кажа, че не ви е нужно куче пазач, ако мис Потс е в приемната ви.

— Тогава просто ще я изчакам да си тръгне.

— Мис Потс никога не си тръгва преди шефа си и винаги е зад бюрото си трийсет минути преди той да пристигне сутринта.

— Но шансовете ми да вляза в Имението са още по-малки — каза Мейзи. — Там също има куче пазач. Нарича се Дженкинс.

— В такъв случай ще трябва да намерите време и място, когато мистър Хюго е сам, не може да се измъкне и не може да разчита, че мис Потс или Дженкинс ще му се притекат на помощ.

— Има ли такова време и място? — попита Мейзи.

— О, да — отвърна Стария Джак. — Но ще трябва да подберете внимателно времето си.

 

 

Мейзи изчака да се стъмни, преди да се измъкне от железопътния вагон на Стария Джак. Прекоси на пръсти чакълената пътека, отвори тихо задната врата, влезе и я затвори. Примирена с дългото чакане, се отпусна в удобната кожена седалка. От страничния прозорец ясно виждаше сградата. Изчака търпеливо светлините да угаснат една след друга. Стария Джак я беше предупредил, че неговата ще е от последните.

Използва времето, за да повтори въпросите, които смяташе да му зададе. Въпроси, които бе репетирала няколко дни преди да ги повтори пред Стария Джак този следобед. Той беше направил няколко предложения за промени и тя ги бе приела с готовност.

Малко след шест часа се появи голям ролс-ройс и спря пред сградата. Шофьорът излезе и застана до автомобила. Няколко минути по-късно сър Уолтър Барингтън, главата на компанията, излезе от главния вход, качи се на задната седалка и колата потегли.

Светлините продължаваха да гаснат, докато не остана само една, подобна на звездата на върха на коледна елха. Изведнъж Мейзи чу стъпки по чакъла. Смъкна се от седалката и се сниши. Двама мъже приближаваха към нея, увлечени в разговор. Планът й не включваше двама души и тя се канеше да скочи от другата страна и да се опита да изчезне в нощта, когато те спряха.

— … но въпреки това — каза глас, който тя познаваше, — ще бъда задължен, ако информацията за участието ми си остане само между нас.

— Разбира се, сър, можете да разчитате на мен — отвърна втори глас, който също бе чувала някъде, но не помнеше къде точно.

— Да поддържаме връзка, друже — каза първият глас.

— Сигурен съм, че отново ще прибягна до услугите на банката.

Мейзи чу как единият от мъжете се отдалечава. Замръзна, когато вратата на автомобила се отвори.

Мъжът се качи зад волана и затвори вратата. Нямаше шофьор, предпочиташе да кара сам своето „Бугати“ и да се перчи зад волана — цялата тази безценна информация й бе осигурена от Стария Джак.

Мъжът запали двигателя и колата оживя. Той натисна няколко пъти газта, преди да превключи на скорост. Мъжът на портала отдаде чест, докато мистър Барингтън излизаше на главната улица в посока към града, както правеше всяка вечер на връщане към имението си.

„Не позволявайте да разбира, че сте отзад, докато не стигне центъра — беше я посъветвал Стария Джак. — Няма да рискува да спре там, защото ще се страхува, че някой може да ви види заедно и да го разпознае. А щом стигне покрайнините на града, няма да се поколебае да ви изхвърли. Ще разполагате най-много с десет до петнайсет минути.“

„Повече не ми и трябват“ — беше отговорила Мейзи.

Изчака да мине покрай катедралата и през Колидж Грийн, където по това време на вечерта бе винаги оживено. Но тъкмо когато се канеше да се надигне и да го потупа по рамото, колата започна да намалява скорост и накрая спря. Вратата се отвори, той излезе, после вратата се затвори. Мейзи надникна между седалките и с ужас видя, че е паркирал пред хотел „Роял“.

Десетки мисли прелетяха през ума й. Дали да не изскочи, преди да е станало късно? Защо идваше в „Роял“? Съвпадение ли беше, че го прави точно в почивния й ден? Колко време смяташе да остане? Реши да бъде нащрек, уплашена, че ще я видят, ако се покаже на такова публично място. Пък и това можеше да е последната й възможност да се озове лице в лице с него, преди да се наложи да плати сметката.

Отговорът на единия от въпросите й се оказа двайсет минути, но Мейзи се обливаше в студена пот много преди той да се качи в колата и да потегли. Нямаше представа, че сърцето й може да бие толкова бързо. Изчака го да мине близо километър, преди да се надигне и да го потупа по рамото.

Той се стресна, разбира се, но когато я позна, изражението му се промени.

— Какво искаш? — попита остро.

— Имам чувството, че знаеш много добре какво искам — каза Мейзи. — Единственият ми интерес е Хари и да се погрижа училищните му такси да бъдат плащани през следващите две години.

— Дай ми една основателна причина защо трябва да плащам за обучението му.

— Защото е твой син — спокойно отвърна Мейзи.

— И откъде си толкова сигурна в това?

— Наблюдавах те, когато го видя за първи път в „Сейнт Бийд“ — каза Мейзи, — а също и всяка неделя в „Сейнт Мери“, когато пееше в хора. Видях изражението ти тогава, видях го и когато отказа да му стиснеш ръката при откриването на учебната година.

— Това не е доказателство — заяви Барингтън, този път малко по-самоуверено. — Женска интуиция, нищо повече.

— Тогава може би е време една друга жена да научи какво правиш по време на излети.

— Защо мислиш, че ще ти повярва?

— Женска интуиция, нищо повече — отвърна Мейзи. Думите й го накараха да замълчи и й дадоха увереност да продължи. — Мисис Барингтън може би ще прояви интерес и към това защо си направи толкова труд брат ми да бъде арестуван в деня след изчезването на Артър.

— Най-обикновено съвпадение.

— А съвпадение ли е, че оттогава никой не е виждал съпруга ми?

— Нямам нищо общо със смъртта на Клифтън! — изкрещя Барингтън, рязко завъртя волана и се размина на косъм с една насрещна кола.

Мейзи замръзна, зашеметена от чутото.

— Значи ти си отговорен за смъртта на съпруга ми.

— Не можеш да го докажеш — предизвикателно заяви той.

— Не ми трябват никакви доказателства. Но въпреки всички беди, които си причинил на семейството ми през годините, ще ти дам възможност да се измъкнеш. Погрижи се за обучението на Хари до завършването на гимназията и няма да ти досаждам повече.

Мина известно време, преди Барингтън да отговори.

— Ще ми трябват няколко дни, за да измисля най-добрия начин, по който да се уредят плащанията — каза накрая.

— Благотворителният тръст на компанията лесно може да се погрижи за такава дребна сума — каза Мейзи. — В края на краищата баща ти е председател на управителния съвет.

Този път той не разполагаше с готов отговор. Може би се питаше откъде е научила това? Не беше първият човек, направил грешката да подцени Стария Джак. Мейзи отвори чантата си, извади тънкия кафяв плик, остави го на седалката до него и каза:

— Ще чакам вести.

Колата зави по неосветена пресечка. Барингтън изскочи навън и отвори задната врата. Мейзи слезе с чувството, че конфронтацията едва ли би могла да мине по-добре. Щом обаче краката й докоснаха земята, той я сграбчи за раменете и я разтърси свирепо.

— А сега ме слушай, Мейзи Клифтън, слушай много внимателно — каза с пламнали от ярост очи. — Позволиш ли си да ме заплашиш отново, не само ще изхвърля брат ти, но и ще се погрижа никога да не си намери работа в този град. И ако направиш глупостта дори да намекнеш на жена ми, че съм баща на момчето ти, ще уредя да те арестуват и няма да свършиш в затвора, а в лудницата.

Пусна я, стисна юмрук и я удари в лицето. Мейзи рухна на земята и се сви на топка в очакване на ритниците. Когато нищо не се случи, погледна нагоре и го видя да стои над нея. Късаше тънкия кафяв плик на малки парченца и ги хвърляше като конфети върху невяста.

Без да каже нито дума повече, Барингтън се качи в колата си и потегли.

 

 

Когато през пощенския процеп мина белият плик, Мейзи разбра, че е победена. Трябваше да каже истината на Хари, когато се върнеше от училище следобед. Първо обаче трябваше да отиде до банката, да депозира жалките си бакшиши от предишната нощ и да каже на мистър Прендъргаст, че вече няма да има сметки от Бристолската гимназия, защото синът й ще напусне след свършването на срока.

Реши да отиде до банката пеш, за да спести едно пени от трамвая. По пътя си помисли за всички хора, чиито надежди не бе оправдала. Щяха ли да й простят някога мис Тили и мис Мънди? Няколко души от персонала й, особено по-възрастните, не бяха успели да си намерят друга работа. А и родителите й, които винаги гледаха Хари, за да може тя да ходи на работа; Стария Джак, който не би могъл да направи повече за сина й; и най-вече самият Хари, който, според думите на мистър Холкомби, беше на път да бъде увенчан с лавровия венец на победителя.

В банката се нареди на най-дългата опашка, тъй като не бързаше за никъде.

— Добро утро, мисис Клифтън — бодро я поздрави касиерът, когато най-сетне редът й дойде.

— Добро утро — отвърна Мейзи и постави на тезгяха четири шилинга и шест пенса.

Касиерът внимателно провери сумата и постави монетите в различни отделения под тезгяха. Написа разписка, потвърждаваща депозираната от мисис Клифтън сума, и й я подаде. Мейзи се дръпна настрани, за да направи място на следващия клиент, докато прибере разписката в чантата си.

— Мисис Клифтън — каза касиерът.

— Да?

— Управителят би искал да поговори с вас.

— Разбирам — отвърна Мейзи. Не беше нужно управителят да й казва, че в сметката й няма достатъчно пари за плащане на последната фактура от училището. Всъщност щеше да е облекчение да съобщи на мистър Прендъргаст, че вече няма да има сметки за извънучебни занимания.

Младият мъж мълчаливо я поведе през залата и по дълъг коридор. Когато стигнаха до кабинета на управителя, почука леко на вратата, отвори и каза:

— Сър, мисис Клифтън е тук.

— А, да — обади се мистър Прендъргаст. — Трябва да поговоря с вас, мисис Клифтън. Моля, влезте.

Къде беше чувала този глас?

— Мисис Клифтън — продължи той, след като тя седна, — съжалявам, но трябва да ви съобщя, че не успяхме да преведем последния ви чек за трийсет и седем паунда и десет шилинга, изпратен на Бристолската общинска фондация. Боя се, че ако го изпратите отново, в сметката ви няма достатъчно средства, за да покрият цялата сума. Разбира се, освен ако не очаквате да депозирате допълнителни средства в близко бъдеще?

— Не — каза Мейзи, извади белия плик от чантата си и го постави на бюрото пред него. — Може би ще бъдете така добър да уведомите общинската фондация, че ако ми дадат отсрочка, ще изплатя всички разходи, натрупани през последния учебен срок на Хари.

— Много съжалявам, мисис Клифтън — отвърна мистър Прендъргаст. — Иска ми се да можех да ви помогна по някакъв начин. — Взе белия плик. — Мога ли да го отворя?

— Да, разбира се — каза Мейзи, която до този момент се беше опитвала да избягва мисълта колко ли още дължи на училището.

Мистър Прендъргаст взе тънък сребърен нож за хартия, разряза плика и извади от него чек от застрахователна компания „Бристол и Западна Англия“ на стойност шестстотин паунда, платими на мисис Мейзи Клифтън.