Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Time Will Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Времето ще покаже

ИК „БАРД“ ООД, София, 2011

ISBN: 978-954-655-223-5

История

  1. — Добавяне

26.

— Местно кафене изгоря до основи! Подозрения за палеж! — крещеше вестникарчето на ъгъла на Броуд стрийт.

Хюго натисна спирачките, изскочи от колата и даде на хлапето половин пени. Зачете първата страница, докато се връщаше към автомобила.

Кафенето „При Тили“, което е градска забележителност, често посещавана от местните жители, бе изпепелено в ранните часове на деня. Полицията е арестувала мъж в началото на трийсетте и го е обвинила в палеж. Мис Тили, живееща в момента в Корнуол…

Хюго погледна снимката на Мейзи Клифтън и персонала й на фона на овъглените останки на кафенето и се усмихна. Боговете явно бяха на негова страна.

Качи се в колата си, остави вестника на седалката до себе си и продължи към зоологическата градина. Трябваше да си уреди час по-скоро среща с мистър Прендъргаст.

Мичъл го беше предупредил, че ако иска да запази в тайна факта, че е банковият поръчител на лицето, всички срещи с Прендъргаст трябва да се провеждат в офисите на „Барингтънс“, за предпочитане, след като мис Потс си е тръгнала. Хюго не се опита да обясни на Мичъл, че не е съвсем сигурен дали мис Потс изобщо си тръгва от работа. Очакваше с нетърпение срещата с Прендъргаст, когато щеше да нанесе последния си удар, но преди това трябваше да се срещне с един друг човек.

 

 

Когато пристигна, Мичъл хранеше Роузи.

Хюго бавно приближи, облегна се на парапета и се престори на живо заинтересуван от индийската слоница, с която Бристолският зоопарк се бе сдобил неотдавна от Утар Прадеш и която вече привличаше голям брой посетители. Мичъл хвърли парче хляб, Роузи го улови с хобота си и го пъхна в устата си с едно плавно движение.

— Лицето се върна на работа в хотел „Роял“ — каза Мичъл, сякаш говореше на Роузи. — Поела е нощната смяна в Палмовия салон от десет вечерта до шест сутринта. Плащат й по три паунда седмично плюс онова, което успее да изкара от бакшишите — а то не е много, като се има предвид броят на посетителите по това време. — Хвърли още една коричка хляб на слоницата и продължи: — Някой си Боб Бъроуз бил арестуван и обвинен за палежа. Бил неин доставчик на сладкиши, преди тя да го изхвърли. Направил пълни самопризнания и дори споменал, че смятал да направи предложение на лицето и купил годежен пръстен, но тя го отблъснала. Поне такава е неговата история.

Устните на Хюго се разтеглиха в усмивка.

— А кой разследва случая?

— Някой си детектив инспектор Блейкмор — отвърна Мичъл.

Усмивката на Хюго помръкна.

— Макар първоначално да смятал, че лицето може да е съучастник на Бъроуз — продължи Мичъл, — по-късно Блейкмор информирал застрахователна компания „Бристол и Западна Англия“, че тя вече не е заподозряна.

— Жалко — каза Хюго с все така кисела физиономия.

— Не е задължително — каза Мичъл. — Застрахователната компания ще издаде на мисис Клифтън чек на стойност шестстотин паунда като пълно и окончателно уреждане на отношенията им.

Хюго отново се усмихна и каза тихо:

— Интересно дали е казала на сина си.

Дори да бе чул коментара му, Мичъл го игнорира.

— Единствената друга информация, която може би ще представлява някакъв интерес за вас — продължи той, — е, че мистър Патрик Кейси отседна в хотел „Роял“ в петък вечерта и е завел лицето на вечеря в „Плимсол Лайн“. След това двамата се върнали в хотела, тя се качила с него в стаята му, номер триста седемдесет и едно, и останала там до седем часа на следващата сутрин.

Последва дълго мълчание, което винаги означаваше, че бившият полицай е приключил с месечния си договор. Хюго извади плик от вътрешния си джоб и го подаде тайно на Мичъл, който отново не погледна работодателя си и хвърли последното парче хляб на доволната Роузи.

 

 

— Мистър Прендъргаст дойде — каза мис Потс и се отмести, за да направи път на банкера.

— Много мило от ваша страна, че изминахте целия път дотук — каза Хюго, когато Прендъргаст влезе в кабинета. — Надявам се, разбирате защо не исках да обсъждам такъв строго поверителен въпрос в банката.

— Напълно ви разбирам — отвърна Прендъргаст, който беше отворил кожената си чанта и бе извадил дебела папка още преди да седне. Плъзна един лист по бюрото към мистър Барингтън.

Хюго провери най-долния ред и се облегна в креслото си.

— Само да обобщим, ако позволите — каза Прендъргаст. — Вие вложихте капитал в размер на петстотин паунда, с които мисис Клифтън да купи кафенето „При Тили“ на Броуд стрийт. Договорът беше за цялата сума плюс сложна лихва пет процента годишно, които следва да се изплатят на принципала в рамките на пет години. Макар че „При Тили“ успя да декларира малка печалба през първата и втората година на мисис Клифтън, предприятието така и не успя да събере достатъчно големи излишъци, за да може тя да плаща лихвата или някаква част от основната сума, така че към времето на пожара мисис Клифтън ви дължеше петстотин седемдесет и два паунда и шестнайсет шилинга. Към тази сума трябва да добавя банковата комисиона от двайсет паунда, с която цялата сума възлиза на петстотин деветдесет и два паунда и шестнайсет шилинга. Разбира се, това ще бъде покрито от застраховката, което означава, че докато вашата инвестиция е гарантирана, мисис Клифтън ще остане на практика без нищо.

— Ама че лош късмет — отбеляза Хюго. — Мога ли да попитам защо окончателната сума не включва комисиона за услугите на мистър Кейси? — добави той, след като проучи по-внимателно числата.

— Мистър Кейси уведоми банката, че няма да представя никакви сметки за услугите си.

Хюго се намръщи.

— Поне една добра новина за бедната жена.

— Точно така. Както и да е, боя се, че тя няма да е в състояние да поеме таксите за обучението на сина си в Бристолската гимназия от следващия срок.

— Колко тъжно — рече Хюго. — Значи момчето ще бъде изключено?

— Съжалявам да го кажа, но това е неизбежното заключение — потвърди мистър Прендъргаст. — Наистина много жалко, защото тя страшно обича детето си и мисля, че е готова да жертва едва ли не всичко, само да продължи обучението му.

— Много жалко — каза Хюго, докато затваряше папката и се изправяше. — Няма да ви задържам повече, мистър Прендъргаст. Имам среща в града след половин час. Да ви закарам?

— Много мило от ваша страна, мистър Барингтън, но няма да е необходимо. И аз съм с кола.

— Какво карате? — попита Хюго, докато вземаше куфарчето си и тръгваше към вратата.

— „Морис Оксфорд“ — отвърна Прендъргаст, напъха бързо документите в чантата си и го последва.

— Народната кола — рече Хюго. — Чувам, че е много надеждна, също като вас, мистър Прендъргаст. — Двамата се разсмяха, докато слизаха заедно по стълбите. — Тъжна история с мисис Клифтън — каза Хюго, докато излизаха от сградата. — Но пък и аз не съм съвсем убеден, че подкрепям жените да се заемат с бизнес. Вижда ми се противоестествено.

— Напълно съм съгласен — каза Прендъргаст, когато спряха при колата на Барингтън. — Пък и едва ли можехте да направите нещо повече за горката жена — добави той.

— Много любезни думи от ваша страна, Прендъргаст — рече Хюго. — Но въпреки това ще ви бъда задължен, ако информацията за участието ми във всичко това си остане само между нас.

— Разбира се, сър — каза Прендъргаст, докато се ръкуваха. — Можете да разчитате на мен.

— Да поддържаме връзка, друже — каза Барингтън, докато се качваше в колата си. — Сигурен съм, че отново ще прибягна до услугите на банката.

Прендъргаст се усмихна.

Докато Хюго караше към града, мислите му се върнаха към Мейзи Клифтън. Беше й нанесъл удар, от който едва ли щеше да се опомни, а сега смяташе да я просне окончателно в нокаут.

Влезе в Бристол, като се питаше къде ли е тя в момента. Сигурно сядаше със сина си да му обясни защо ще трябва да напусне гимназията в края на летния срок. Дали поне за момент си е въобразявала, че Хари може да продължи обучението си, сякаш нищо не се е случило? Хюго реши да не повдига въпроса пред Джайлс, докато момчето не му каже тъжната новина, че приятелят му Хари няма да се върне в училище за шести клас.

Гневът пламваше в него само при мисълта, че собственият му син трябва да продължи в Бристолската гимназия. Така и не бе казал на Елизабет и на баща си истинската причина Джайлс да не получи място в Итън.

Мина покрай катедралата, продължи по Колидж Грийн и зави към входа на хотел „Роял“. Беше подранил с няколко минути за срещата, но бе сигурен, че управителят няма да го остави да чака. Мина през въртящата се врата и закрачи през фоайето. Нямаше нужда да пита къде се намира кабинетът на мистър Фрамптън.

Секретарката на управителя скочи на крака веднага щом Хюго влезе.

— Ще кажа на мистър Фрамптън, че сте тук — каза тя и почти изтича в съседния кабинет.

Миг по-късно управителят се появи.

— За мен е удоволствие да ви видя, мистър Барингтън — каза той, докато го въвеждаше в кабинета си. — Надявам се вие и мисис Барингтън да сте добре.

Хюго кимна и седна срещу управителя на хотела, без да се ръкува с него.

— След като поискахте да се срещнем си позволих да проверя уговорката за годишната вечеря на компанията ви — каза Фрамптън. — Доколкото разбирам, гостите ще са малко над триста, нали?

— Не ме интересува колко ще са гостите — отвърна Хюго. — Не се срещам с вас заради вечерята, Фрамптън. Бих искал да обсъдим един частен въпрос, който намирам за изключително противен.

— Много съжалявам да го чуя — каза Фрамптън и се изпъна, все едно е глътнал бастун.

— Един директор на филиал на компанията ни беше отседнал в хотела в четвъртък вечерта и на следващия ден направи много сериозно изявление, с което съм длъжен да ви запозная.

— Да, разбира се — каза Фрамптън и изтри изпотените си длани в панталоните си. — Последното, което искаме, е някой от ценните ни гости да остане недоволен.

— Радвам се да го чуя — каза Хюго. — Въпросният джентълмен отседнал в хотела след затварянето на ресторанта и отишъл в Палмовия салон с надеждата, че ще може да хапне нещо.

— Аз лично въведох услугата — вметна Фрамптън и си позволи скована усмивка.

— Поръчал на млада дама, която като че ли била главната — продължи Хюго, без да обръща внимание на коментара.

— Да, това трябва да е нашата мисис Клифтън.

— Нямам представа коя е била — каза Хюго. — Докато тя му сервирала кафе и сандвичи, в Палмовия салон влязъл друг джентълмен, направил поръчка и помолил да бъде занесена в стаята му. Приятелят ми забелязал само, че мъжът имал лек ирландски акцент. След това приятелят ми платил сметката си и се прибрал в стаята си. Станал рано на следващата сутрин, тъй като искал да закуси и да прегледа бележките си преди срещата на борда. Когато излязъл от стаята си, видял същата жена, все още облечена в униформата си, да излиза от стая триста седемдесет и едно. Тя отишла до края на коридора и излязла през прозореца на противопожарната стълба.

— Абсолютно съм ужасен, сър. Аз…

— Въпросният член на борда помоли при следващите му посещения в Бристол да му запазваме стая в друг хотел. Фрамптън, никак не искам да изглеждам превзет, но „Роял“ винаги е бил място, където с радост водя жена си и децата си.

— Мога да ви уверя, мистър Барингтън, че въпросната персона ще бъде незабавно освободена, без препоръки. Позволете да добавя колко съм благодарен, че ме запознахте с този случай.

Хюго стана от стола си.

— Разбира се, не бих искал да споменавате за мен или за компанията, ако сметнете за нужно да освободите въпросната дама.

— Можете да разчитате на дискретността ми — каза Фрамптън.

Едва сега Хюго се усмихна за първи път.

— Между другото ще ви призная, че с нетърпение очакваме годишната вечеря, която несъмнено ще бъде по обичайните ви високи стандарти. Догодина ще честваме стогодишнината на компанията, така че съм сигурен, че баща ми ще иска да разбие няколко бутилки шампанско в старото корито.

Двамата се разсмяха, малко по-високо от естественото.

— Можете да разчитате на нас, мистър Барингтън — каза Фрамптън, докато изпращаше госта си към изхода.

— И още нещо, Фрамптън — каза Хюго, докато пресичаха фоайето. — Предпочитам да не казвате нищо на сър Уолтър за това. Баща ми е малко старомоден, когато стане въпрос за такива неща, така че може би е най-добре всичко да остане между нас двамата.

— Напълно съм съгласен, мистър Барингтън — отговори Фрамптън. — Можете да сте сигурен, че лично ще се погрижа за случая.

Докато излизаше през въртящата се врата, Хюго неволно се запита колко ли часа е прекарал Мичъл в хотел „Роял“, за да му осигури такава безценна информация.

Качи се в колата си, запали и потегли към къщи. Още мислеше за Мейзи Клифтън, когато усети потупване по рамото. За момент го обхвана сляпа паника, когато се обърна и видя кой седи на задната седалка. Дори се запита дали някак не е разбрала за срещата му с Фрамптън.

— Какво искаш? — остро попита той. Не намали скоростта от страх, че някой може да ги види заедно.

Докато слушаше настояванията й, се чудеше откъде може да е така добре осведомена. След като тя приключи, се съгласи с условията й — знаеше, че това най-лесният начин да я разкара от колата си.

Мисис Клифтън постави тънък кафяв плик на седалката до шофьора и каза:

— Ще чакам вести.

Хюго прибра плика във вътрешния си джоб. Намали едва когато стигна една неосветена пряка, но не спря, докато не беше сигурен, че никой не може да ги види. Изскочи от колата и отвори задната врата. Когато видя изражението й, му стана ясно, че тя смята, че е постигнала напълно целта си.

Позволи й момент на триумф, преди да я сграбчи за раменете и да я разтърси, сякаш се опитваше да обрули ябълка. След като недвусмислено й даде да разбере какво ще й се случи, ако си позволи да му досажда отново, я удари в лицето с всичка сила. Тя рухна на земята, сви се на топка и се разтрепери. Хюго си помисли дали да не я срита, но не искаше да рискува да го види някой случаен минувач. Подкара колата и изхвърли Мейзи Клифтън от мислите си.