Джефри Арчър
Времето ще покаже (13)

11.

Когато с Артър се оженихме, събитието не можеше да се опише като „три дни яли, пили и се веселили“, но пък нито Танкок, нито Клифтън не се бяха родили със сребърни лъжички в устата. Най-големият разход се оказа хорът — цяла крона, заслужена до последното пени. Винаги съм искала да участвам в хора на мис Мънди и макар тя да твърдеше, че гласът ми е доста добър, не бях приета, тъй като не мога да чета и да пиша.

Приемът, ако може да се нарече така, се състоя в къщата с тераса на Стил Хаус Лейн, принадлежаща на родителите на Артър — бъчонка бира, сандвичи с фъстъчено масло и десетина парчета свински пай. Брат ми Стан дори донесе от собствената си риба и чипс. И на всичко отгоре трябваше да тръгнем рано, за да хванем последния автобус до Уестън сюпър Меър за медения ни месец. Артър запази стая в крайбрежната странноприемница в петък вечерта и тъй като през по-голямата част от уикенда валеше, почти не излизахме от нея.

Беше странно, че второто ми сексуално изживяване също беше в Уестън сюпър Меър. Смаях се, когато видях за първи път Артър гол. През корема му минаваше дълбок грубо зашит червен белег. Проклети германци. Той така и не ми беше казал, че е ранен през войната.

Не се изненадах, че Артър се възбуди веднага щом свалих комбинезона си, но трябва да призная, че очаквах поне да си свали обувките, преди да се любим.

Напуснахме странноприемницата в неделя следобед и хванахме последния автобус обратно до Бристол, тъй като Артър трябваше да се яви на доковете в шест сутринта на следващия ден.

След сватбата Артър се премести в нашата къща — само докато успеем да си позволим собствен дом, каза на баща ми, което обикновено означаваше, докато родителите ми не завършат земните си дни. Така или иначе, и двете семейства живееха на Стил Хаус Лейн, откакто се помнеха.

Артър беше страшно доволен, когато му казах, че семейството ни ще се увеличи, защото искаше най-малко шест деца. Моите тревоги бяха дали първото ще е негово, но тъй като само двамата с майка ми знаехме истината, нямаше причина Артър да заподозре нещо.

Осем месеца по-късно родих момче и слава богу, нямаше нищо, което да подскаже, че не е на Артър. Кръстихме го Харолд, което зарадва баща ми — така името му щеше да оцелее още едно поколение.

Оттогава приех, че ще си стоя у дома като мама и баба и всяка година ще раждам. В края на краищата Артър идваше от семейство с осем деца, а аз бях четвъртото от общо пет. Хари обаче се оказа единственото ми дете.

Артър обикновено се връщаше направо у дома след работа, за да прекара повече време с бебето, преди да го сложа да легне. Когато онази петъчна вечер не се появи, си помислих, че е отишъл в кръчмата с брат ми. Но когато Стан цъфна малко след полунощ кьоркютук пиян — размахваше пачка банкноти от по пет лири, Артър пак го нямаше. Стан дори ми даде една петарка, което ме накара да се запитам дали не е обрал някоя банка. Когато го попитах къде е Артър, не каза нищо.

Онази нощ не си легнах, а останах да седя на долното стъпало пред входа и да чакам съпруга си. Артър никога не бе отсъствал цяла нощ, откакто се ожени за мен.

Макар да бе изтрезнял, когато слезе в кухнята на сутринта, на закуска Стан не каза нито дума. Когато го попитах отново къде е Артър, той каза, че не го бил виждал, откакто свършили работа предишната вечер. Не е трудно да се познае кога Стан лъже, защото тогава не те гледа в очите. Канех се да го притисна още, когато някой силно затропа на външната врата. Първата ми мисъл бе, че е Артър, така че се втурнах да го посрещна.

Отворих и двама полицаи нахълтаха в къщата, изтичаха в кухнята, сграбчиха Стан, закопчаха го и му казаха, че е арестуван за кражба с взлом. Разбрах откъде се е появила пачката банкноти.

— Нищо не съм крал — запротестира Стан. — Мистър Барингтън ми даде парите.

— Така ще да е било, Танкок — каза първото ченге.

— Но това е самата истина, полицай, кълна се в Бог — твърдеше той, докато го мъкнеха към дранголника.

Този път знаех, че Стан не лъже.

Оставих Хари на мама и тичах чак до пристанището с надеждата да открия, че Артър се е явил за сутрешната смяна и ще ми каже защо арестуваха Стан. Опитвах се да не мисля за вероятността Артър също да е прибран.

Човекът на портала ми каза, че цялата сутрин не е виждал Артър. Провери разписанието и се обърка, защото Артър не се бе отписал вчера вечерта. Единственото, което можеше да ми каже, бе: „Не обвинявайте мен. Снощи не бях на смяна“.

Едва по-късно се запитах защо беше използвал думата „обвинявам“.

Отидох на доковете и разпитах някои от другарите на Артър, но те повтаряха като папагали едно и също. „Не съм го виждал, откакто си тръгна снощи.“ После бързаха да се махнат. Канех се да отида до участъка да видя дали Артър не е арестуван, когато видях някакъв възрастен човек да минава наблизо с наведена глава.

Хукнах след него, макар да очаквах да ми каже да се пръждосвам или да заяви, че не знае за какво говоря. Когато обаче приближих, той спря, свали шапката си и ме поздрави с „добро утро“. Изненадах се от добрите му маниери и това ме окуражи да го попитам дали не е виждал Артър тази сутрин.

— Не — отвърна той. — За последно го видях вчера следобед, когато беше втора смяна с брат ви. Може би е най-добре да попитате него.

— Не мога — казах аз. — Арестуваха го и го отведоха в участъка.

— В какво са го обвинили? — попита Стария Джак. Изглеждаше озадачен.

— Не зная — отвърнах.

Стария Джак поклати глава.

— Не мога да ви помогна, мисис Клифтън. Но има най-малко двама души, които знаят цялата история.

И кимна към голямата тухлена постройка, която Артър винаги наричаше „управата“.

Потръпнах, когато видях от сградата да излиза полицай, а когато се обърнах, Стария Джак беше изчезнал.

Помислих си дали да не ида в „управата“ или в Барингтън Хаус, както се нарича всъщност, но реших да не го правя. В края на краищата какво щях да кажа на шефа на Артър? Тръгнах унесено към къщи, като се мъчех да проумея всичко станало.

Гледах как Хюго Барингтън даваше показания. Същата самоувереност, същата арогантност, същите полуистини, изречени убедително пред съдебните заседатели, също както ги бе прошепнал на мен насаме в спалнята. Когато слезе от свидетелското място, знаех, че шансовете на Стан да се измъкне са толкова, колкото на снежна топка да оцелее в огнения пъкъл.

В обобщението си съдията описа брат ми като обикновен крадец, възползвал се от положението си, за да ограби работодателя си. Завърши с думите, че няма друг избор, освен да го прати в затвора за три години.

Бях присъствала на всяко заседание с надеждата да чуя нещичко, което да ми даде представа какво се е случило с Артър. Но когато съдията най-сетне обяви, че съдът се разпуска, все така си нямах идея, макар да не се съмнявах, че брат ми не разказва цялата история. Щеше да мине време, преди да разбера каква е причината.

Единственият друг човек, който присъстваше на всяко съдебно заседание, бе Стария Джак Тар, но двамата не разговаряхме. Всъщност може би нямаше и да го видя отново, ако не беше заради Хари.

Мина известно време, преди да успея да приема, че Артър никога няма да се върне.

Минаха само няколко дни от прибирането на Стан, когато открих истинското значение на израза „едва свързвам двата края“. При положение че единият от носещите пари в семейството бе зад решетките, а другият беше изчезнал бог знае къде, скоро стигнахме буквално до просешка тояга. За щастие, на Стил Хаус Лейн действа неписан закон — ако някой е „заминал на почивка“, съседите правят каквото могат, за да подпомогнат семейството му.

Преподобният Уотс се отбиваше редовно и дори върна част от монетите, които бяхме слагали в паничката му за дарения през годините. Мис Мънди също минаваше от време на време и носеше много повече от добри съвети, като винаги си тръгваше с празна кошница. Нищо обаче не можеше да компенсира загубата на съпруга ми, на това, че невинният ми брат е в затвора, и че синът ми вече няма баща.

Хари неотдавна беше направил първата си крачка и аз се боях каква ще е първата му дума. Дали си спомняше кой беше седял начело на масата и нямаше ли да попита защо вече го няма? Дядо намери решението какво да кажем, ако Хари започне да задава въпроси. Всички се разбрахме да се придържаме към една и съща история — в края на краищата бе малко вероятно Хари да се срещне някога със Стария Джак.

По онова време най-належащият проблем за семейство Танкок беше как да държим вълка вън от кошарата и най-вече събирача на наеми и съдия-изпълнителя. След като похарчих петте лири от Стан, заложих сребърната цедка на мама, годежния пръстен, а накрая и сватбената халка, започнах да се страхувам, че няма да мине много време и ще ни изхвърлят на улицата.

Това обаче беше отложено с още няколко седмици от ново чукане на вратата. Този път не беше полицията, а някакъв мъж, мистър Спаркс, който ми каза, че е представител на трейдюниона на Артър и че е дошъл да разбере дали съм получила някаква компенсация от компанията.

— Нито петак — казах аз, след като настаних мистър Спаркс в кухнята и му налях чай. — Казват, че напуснал без предупреждение, така че не били отговорни за действията му. А и аз още не зная какво всъщност се е случило онзи ден.

— Аз също — каза мистър Спаркс. — Всички си мълчат. Не само управата, но и работниците. Не мога да измъкна и дума от тях. „Мил ми е животът“, така каза един. Но съпругът ви си е плащал редовно членския внос — добави той, — така че имате право на компенсация от съюза.

Седях и го гледах, без да имам представа за какво говори.

Мистър Спаркс извади някакъв документ от куфарчето си, постави го на масата и го обърна на втората страница.

— Подпишете тук — каза той и посочи пунктираната линия.

След като сложих кръстче на мястото, той извади от джоба си плик, подаде ми го и каза:

— Съжалявам, че е толкова малко.

Не отворих плика, докато той не допи чая и не си тръгна.

Седем паунда, девет шилинга и шест пенса — на толкова бяха оценили живота на Артър. Седях сама в кухнята и мисля, че точно тогава разбрах, че никога повече няма да видя мъжа си.

Същия следобед отидох до заложната къща и откупих годежния си пръстен от мистър Коен; това беше най-малкото, което можех да направя в памет на Артър. На следващата сутрин платих забавения наем, а също и вересиите при месаря, хлебаря и свещаря. Останаха ми съвсем малко за купуване на стари дрехи от разпродажбата в църквата, най-вече за Хари.

Не мина обаче и месец преди тебеширът отново да започне да пише по дъските на месаря, хлебаря и свещаря, а малко по-късно трябваше отново да ида в заложната къща и да дам годежния си пръстен на мистър Коен.

В деня, в който събирачът на наеми почука на вратата и не му отворихме, всички бяхме наясно, че следващият посетител ще е съдия-изпълнителят. Реших, че е дошло време да си потърся работа.