Джефри Арчър
Времето ще покаже (29)

27.

В един мек следобед в Северен Трансваал, беше четвъртък, убих единайсет души и благодарната нация ме награди с кръст „Виктория“ за всеотдайна и доблестна служба. Оттогава не намирам покой нито една нощ.

Ако бях убил и един англичанин в родината си, съдията щеше да ме осъди на смърт чрез обесване. Вместо това бях осъден на доживотен затвор, защото продължавам да виждам лицата на онези клети единайсет младежи всеки ден, подобно на изображение върху монета, което никога не избледнява. Често съм се замислял за самоубийство, но това е бягството на страхливеца.

В публикувания в „Таймс“ материал се казваше, че с действията си съм спасил живота на двама офицери, петима подофицери и седемнайсет войници от Глостърширския кралски полк. Един от тези офицери, лейтенант Уолтър Барингтън, ми помогна да изтърпя присъдата си с известно достойнство.

Няколко седмици след сражението бях върнат в Англия и няколко месеца по-късно бях почетно уволнен след душевен срив, както се описва сега. След три месеца във военна болница бях пуснат обратно в света. Смених името си, избягвах родния си град Уелс в Съмърсет и поех към Бристол. За разлика от блудния син, отказах да измина още няколко километра до съседното графство, където можех да се насладя на спокойствието на бащиния дом.

През деня обикалях из улиците на Бристол и ровех в кофите за боклук, а вечер спалня ми беше паркът, леглото ми бе пейка, за одеяло използвах вестник, а будилник ми бе първата птица, оповестяваща идването на новия ден. Когато беше прекалено студено или влажно, се оттеглях в чакалнята на железопътната гара, където спях под пейките и ставах преди пристигането на първия сутрешен влак. Когато нощите станаха по-дълги, станах неплащащ гост на Армията на спасението на Литъл Джордж стрийт, където мили дами ми даваха клисав хляб и рядка супа, преди да заспя върху дюшека от конски косъм и под одеялото. Същински лукс.

Годините отминаваха и се надявах, че някогашните ми другари по оръжие и братя офицери ме мислят за мъртъв. Нямах желание да откриват, че това е затворът, в който бях избрал да излежа доживотната си присъда. И нещата може би щяха да си останат така, ако един ролс-ройс не наби спирачки по средата на улицата. Задната врата се отвори и от колата изскочи човек, когото не бях виждал от години.

— Капитан Тарант! — извика той.

Извърнах се с надеждата, че ще си помисли, че се е объркал. Много добре обаче помнех, че Уолтър Барингтън не е човек, който страда от съмнения в самия себе си. Той ме сграбчи за раменете, впери поглед в мен и каза:

— Как е възможно това, стари друже?

Колкото повече се опитвах да го убедя, че не се нуждая от помощта му, толкова по-твърда ставаше решимостта му да бъде мой спасител. Накрая се предадох, но не и преди той да се съгласи на моите условия.

Отначало той ме умоляваше да остана с него и съпругата му в Имението, но бях живял твърде дълго без покрив над главата, за да смятам подобен комфорт за нещо различно от бреме. Дори ми предложи място в борда на спедиторската компания, която носеше името му.

— Че с какво бих могъл да съм ти полезен? — попитах аз.

— Джак, самото ти присъствие ще е вдъхновение за всички нас.

Благодарих му, но обясних, че все още не съм изтърпял присъдата си за убийството на единайсет души. Той обаче не се предаваше.

Накрая се съгласих да постъпя на работа като нощен пазач на доковете със заплата три паунда седмично и осигурено настаняване — изоставен железопътен вагон „Пулман“, който се превърна в моята затворническа килия. Предполагам, че сигурно щях да продължа да излежавам присъдата си до последния си ден, ако не бях срещнал Хари Клифтън.

Години по-късно Хари щеше да твърди, че аз съм оформил целия му живот. Всъщност той спаси моя.

Първия път, когато срещнах младия Хари, той едва ли беше на повече от четири или пет.

— Влизай, момко — подканих го, когато го забелязах да пълзи към вагона на четири крака.

Той обаче незабавно скочи и избяга.

Следващата събота стигна дотам да надникне през прозореца ми. Опитах отново.

— Защо не влезеш, момчето ми? Няма да те ухапя — казах му, за да го окуража.

Този път той прие предложението ми и отвори вратата, но след като разменихме няколко думи, избяга отново. Толкова ли бях страшен?

На следващата сутрин не само отвори вратата, но и застана на една стъпка от прага, гледаше ме предизвикателно. Приказвахме си повече от час за всичко, от градския отбор по футбол до това защо змиите сменят кожите си и кой е построил висящия мост „Клифтън“, преди той да каже:

— Трябва да тръгвам, мистър Тар, мама ще ме чака за чая.

Този път не си тръгна тичешком, макар че се обърна няколко пъти назад.

След това Хари ми идваше на гости всяка събота, докато не започна да посещава началното училище „Мериууд“. Оттогава започна да се появява почти всяка сутрин. Нужно ми бе известно време да убедя момчето, че трябва да ходи на училище и да се научи да чете и пише. Честно казано, нямаше да успея да постигна дори това без помощта на мис Мънди, мистър Холкомби и енергичната майка на Хари. Нужен бе сериозен екип, който да накара Хари Клифтън да осъзнае потенциала си, и разбрах, че сме успели, когато той отново започна да ме посещава само в събота, тъй като през останалото време се подготвяше за кандидатстването за стипендия като хорист в „Сейнт Бийд“.

След като Хари започна в новото си училище, реших, че няма да го видя до коледната ваканция. За моя изненада обаче го видях да стои пред вратата ми малко преди единайсет вечерта още първия петък от срока.

Разказа ми, че избягал от „Сейнт Бийд“, защото някакъв префект (проклет да съм, ако помня името на гадината) го тормозел и той искал да избяга в морето. Подозирам, че ако го беше направил, един ден щеше да стане адмирал. За щастие обаче той се вслуша в съвета ми и на следващата сутрин се върна в училище навреме за закуска.

Тъй като преди винаги идваше при доковете със Стан Танкок, мина известно време, преди да си дам сметка, че Хари е момчето на Артър Клифтън. Веднъж той ме попита дали съм познавал баща му. Казах му, че съм го познавал и че е бил добър и почтен мъж, представил се доблестно във войната. Тогава той ме попита дали знам как е умрял. Отговорих, че не зная. Това бе единственият път, когато излъгах момчето. Нямах право да пренебрегна желанието на майка му.

Стоях на пристана, когато дойде новата смяна. Никой не ме поглеждаше, сякаш не съществувах — пък и зная, че някои от работниците си мислеха, че не съм с всичкия си. Не правех опити да разкрия заблудата им, тъй като така можех да изтърпявам присъдата си анонимно.

Артър Клифтън беше добър докер, един от най-добрите, и гледаше на работата си сериозно, за разлика от най-добрия си приятел Стан Танкок, чието първо пристанище на път към дома винаги бе „Свинята и свирката“. Имам предвид нощите, когато успяваше да стигне до дома си.

Видях как Клифтън влезе в корпуса на „Мейпъл Лийф“ да направи някакви последни проверки, преди заварчиците да запечатат двойното дъно. Вероятно резкият вой на сирената беше разсеял всички; едната смяна си тръгваше, другата застъпваше и заварчиците трябваше да започнат бързо, ако искаха да свършат работата си до края на работното време и да спечелят бонусите си. Никой не се замисли дали Клифтън е излязъл от двойното дъно. Аз също.

Всички приехме, че трябва да е чул сирената и е сред стотиците докери, излизащи през портала на път към домовете си. За разлика от шурея си, Клифтън рядко се отбиваше да пийне в „Свинята и свирката“, а предпочиташе да се прибере направо в дома си на Стил Хаус Лейн при жена си и детето си. Тогава още не познавах жена му и детето му и може би никога нямаше да се срещна с тях, ако онази нощ Артър Клифтън се беше прибрал у дома.

Втората смяна работеше с пълна сила, когато чух Танкок да реве с цяло гърло. Видях го да сочи корпуса на кораба, но Хаскинс, главният бригадир, просто му махна с ръка да се разкара, сякаш беше някаква досадна муха.

Щом разбра, че няма да стигне доникъде с Хаскинс, Танкок се спусна по мостчето и се затича по кея към Барингтън Хаус. Щом се сети накъде е тръгнал, Хаскинс се втурна след него и почти го настигна, когато работникът нахълта през летящите врати в щабквартирата на компанията.

За моя изненада няколко минути по-късно Танкок изтича отново навън; още повече се изненадах, когато след него се появиха Хаскинс и административният директор. Не можех да си представя какво би могло да накара мистър Хюго да напусне кабинета си след толкова кратък разговор със Стан Танкок.

Открих причината доста скоро, защото веднага щом пристигна при дока, мистър Хюго нареди всички да спрат работа, да оставят инструментите и да запазят мълчание, сякаш почитат паметта на падналите герои във войната. И наистина, минута по-късно Хаскинс нареди на всички да продължат работата си.

Едва тогава си дадох сметка, че Артър Клифтън може би все още се намира в двойното дъно. Но не можех да допусна, че някой може да е толкова коравосърдечен и да си тръгне, ако си е помислил дори за миг, че някой може да се е оказал в капан в стоманен гроб, създаден от самия него.

Когато заварчиците отново почнаха работа, мистър Хюго каза нещо на Танкок и докерът забърза към портала и изчезна. Погледнах да видя дали Хаскинс пак не хуква след него, но бригадирът явно бе по-загрижен да натиска хората си да работят здравата, за да наваксат изгубеното време, досущ като надзирател на приковани към греблата роби на галера. Малко след това мистър Хюго се качи в колата си и потегли към Барингтън Хаус.

Следващия път, когато погледнах през прозореца на вагона, видях Танкок да влиза тичешком през портала и да се насочва към сградата. Този път не излезе близо половин час, а когато най-сетне се появи, изглеждаше по-спокоен. Реших, че явно е намерил Клифтън и просто е отишъл да съобщи на мистър Хюго.

Погледнах към кабинета на мистър Хюго и го видях да стои до прозореца и да гледа след отдалечаващия се Танкок. Остана там, докато докерът не изчезна от поглед. Няколко минути по-късно мистър Хюго излезе от сградата, качи се в колата си и потегли.

Щях да забравя за случилото се, ако Артър Клифтън беше дошъл за сутрешната смяна. Той обаче не се появи. Никога вече.

На следващата сутрин един детектив инспектор, Блейкмор, ме посети във вагона ми. Често можеш да прецениш характера на човек по начина, по който се отнася с другите. Блейкмор бе един от редките хора, които могат да видят по-далеч от носа си.

— Казвате, че сте видели Станли Танкок да излиза от Барингтън Хаус вчера вечерта между седем и седем и трийсет, така ли?

— Да, видях го — потвърдих аз.

— Стори ли ви се да бърза, да е неспокоен или да се опитва да се измъкне незабелязано?

— Тъкмо обратното — отвърнах. — Направи ми впечатление, че изглежда много по-спокоен предвид обстоятелствата.

— Предвид обстоятелствата? — повтори Блейкмор.

— Само около час преди това той твърдеше, че приятелят му Артър Клифтън е останал в капан в двойното дъно на „Мейпъл Лийф“ и никой не иска да му помогне.

Блейкмор записа думите ми в бележника си.

— Имате ли представа къде е отишъл Танкок след това?

— Не — отговорих. — За последен път го видях да излиза през портала, прегърнал през рамо един от другарите си.

— Благодаря ви, сър — каза детектив инспекторът. — Много ми помогнахте.

От много време не бях чувал да се обръщат към мен със „сър“.

— Ще се съгласите ли в удобно за вас време да се явите в участъка и да дадете писмени показания?

— Предпочитам да не го правя, инспекторе — казах. — По лични причини. Но нямам нищо против да напиша показанията си и да ги вземете по всяко време, когато решите.

— Много мило от ваша страна, сър.

Детектив инспекторът отвори куфарчето си, изрови полицейски формуляр за показания и ми го подаде. После повдигна шапка и каза:

— Благодаря, сър, ще поддържаме връзка.

Повече не го видях.

След месец и половина Стан Танкок беше осъден на три години затвор за кражба, а мистър Хюго беше главен свидетел на обвинението. Присъствах на всяко заседание на съда и изобщо не се съмнявах кой от двамата е виновникът.