Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Time Will Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Времето ще покаже

ИК „БАРД“ ООД, София, 2011

ISBN: 978-954-655-223-5

История

  1. — Добавяне

Хари Клифтън
1939 — 1940

48.

Онова, което ще запомня най-добре след като Ема и майка й напуснаха църквата, бе колко спокойни изглеждаха всички. Нямаше истерии, никой не припадна, дори тонът не се повиши. На случайния свидетел би могло да се прости, че не разбира как животът на много хора току-що е бил повреден, дори непоправимо съсипан. Колко британско и стоическо е всичко това — никой не иска да признае, че личният му живот е бил пръснат на парчета само за минута. Е, трябва да призная, че моят определено беше.

Стоях и мълчах вцепенено, докато останалите актьори изиграваха ролите си. Стария Джак беше направил само онова, което смяташе за свой дълг, макар че пребледнялото му лице и дълбоките му бръчки говореха за друго. Можеше да избере лесния начин и просто да отклони поканата ни за сватбата, но храбреците никога не отстъпват.

Елизабет Барингтън се оказа излята от метал, който при изпитание показа, че по нищо не отстъпва на който и да било мъж — същинска Порция, имала нещастието да се омъжи за Брут.

Докато оглеждах присъстващите във вестиария в очакване на капелана, най-тъжно ми стана за сър Уолтър, който беше довел внучката си в църквата и не се бе сдобил с внук, а вместо това бе изгубил син, който, както ме беше предупредил Стария Джак преди толкова години, не беше замесен от същото тесто като баща си.

Скъпата ми майка мълчеше, когато се опитах да я прегърна и да я уверя в обичта си. Явно мислеше, че тя единствена е виновна за всичко.

А Джайлс… той се превърна в мъж, когато баща му се измъкна от вестиария, за да се скрие под някой слизест камък, оставяйки отговорността за действията си на другите. След време мнозина от присъстващите щяха да осъзнаят, че случилото се през този ден е било съсипващо за Джайлс не по-малко, отколкото и за Ема.

И накрая, лорд Харви. Той бе пример за всички ни как да се държим в криза. След като капеланът се върна и обясни законовите последици от брака между близки родственици, решихме лорд Харви да се обърне към чакащите гости от името на двете семейства.

— Бих искал Хари да е от дясната ми страна — каза той, — тъй като желая никой от присъстващите да не остане със съмнението, че на плещите му тежи вина, както съвсем недвусмислено посочи дъщеря ми Елизабет.

— Мисис Клифтън — продължи той, — надявам се да бъдете така добра да застанете от лявата ми страна. Вашата храброст в тази беда е пример за всички нас, и най-вече за един от нас.

— Надявам се, че капитан Тарант ще застане до Хари; само глупакът ще хвърли вината върху вестоносеца. Джайлс следва да застане до него. Сър Уолтър, може би ще се съгласите да застанете до мисис Клифтън, а останалите от семейството ще застанат зад нас. Искам ясно да ви заявя — продължи той, — че в цялата тази трагична обстановка имам само една цел, а именно — всички събрали се в този храм ясно да разберат решимостта ни по този въпрос, така че никой да не може да каже, че сме разединени.

И без да каже нищо повече, поведе малката ни група.

Когато разбъбрилото се множество ни видя, изобщо не се наложи лорд Харви да призовава за тишина. Всички заехме местата си на стъпалата пред олтара, сякаш се канехме да позираме за семейна фотография, която по-късно ще намери мястото си в сватбения албум.

— Приятели, ако ми позволите дързостта да ви нарека така — започна лорд Харви, — бях помолен от името на двете семейства да ви уведомя, че за съжаление, бракът между внучката ми Ема Барингтън и мистър Хари Клифтън няма да се състои нито днес, нито никога.

Последните думи са изпълнени със смразяваща категоричност, когато си единственият, който все още се е вкопчил в сламката на надеждата, че един ден проблемът ще бъде решен.

— Трябва да се извиня на всички ви за причинените неудобства, защото това в никакъв случай не беше целта ни — продължи той. — В заключение ми позволете да ви благодаря, че дойдохте тук, и да ви пожелая лек и спокоен път до дома.

Не бях сигурен какво ще се случи, но един-двама от събралите се станаха от местата си и бавно тръгнаха към изхода; за секунди тънката струя се превърна в поток, докато накрая не останахме само ние на стъпалата на олтара.

Лорд Харви благодари на капелана и сърдечно се ръкува с мен, след което поведе съпругата си към изхода. Тогава го видях за последен път.

Майка ми се обърна към мен и се опита да каже нещо, но успя само да изхлипа. Стария Джак нежно я хвана за ръка и я отведе, а сър Уолтър пое под крилото си Грейс и Джесика. Не беше ден, който майки и шаферки биха искали да си спомнят до края на живота си.

Двамата с Джайлс си тръгнахме последни. Той бе влязъл в църквата като мой кум, а сега излизаше, като се питаше дали не е мой брат. Някои хора остават до теб и в най-мрачния ти час, докато други се отдръпват; само единици тръгват към теб и ти стават още по-близки приятели.

След като се сбогувахме с преподобния Стайлър, който сякаш не можеше да намери думи да изрази колко съжалява, с Джайлс тръгнахме унило през вътрешния двор към колежа. Не разменихме нито дума дори докато изкачвахме дървеното стълбище към стаите ми, където потънахме в старите кожени кресла и в младежко сантиментално мълчание.

Седяхме сами, докато нощта сменяше деня. Разменяхме откъслечни фрази, фрази без смисъл, без логика. Когато се появиха първите дълги сенки, онези предвестници на мрака, които така често развързват езика, Джайлс ми зададе въпрос, за който не бях помислял от години.

— Помниш ли първия път, когато с Дийкинс дойдохте в Имението?

— Че как бих могъл да забравя? Беше на дванайсетия ти рожден ден и баща ти отказа да се ръкува с мен.

— Питал ли си се защо?

— Мисля, че днес открихме причината — отвърнах, като се помъчих да не го кажа твърде безчувствено.

— Не, не сме — тихо рече Джайлс. — Днес открихме, че има вероятност Ема да ти е сестра. Сега разбирам, че причината баща ми да пази в тайна връзката си с майка ти, е в това, че се е безпокоил много повече, че ще откриеш, че си негов син.

— Не виждам разликата — отвърнах.

— В такъв случай е важно да си спомниш единствения въпрос, който ти зададе баща ми онзи ден.

— Попита кога е рожденият ми ден.

— Точно така. А когато разбра, че си с няколко седмици по-голям от мен, стана и излезе, без да каже нищо повече. А после, когато трябваше да се връщаме на училище, не излезе от кабинета си да се сбогува, макар да имах рожден ден. Едва сега разбирам защо.

— Как може такъв нищожен случай да има значение след толкова много години?

— Има. Защото точно тогава баща ми е разбрал, че ти може да си първородният му син и че когато умре, ти, а не аз, може да наследиш семейната титла, бизнеса и цялото му богатство.

— Но баща ти може да завещае имуществото си на когото си поиска, а това със сигурност изключва мен.

— Не е чак толкова просто — рече Джайлс, — но както дядо ми напомня най-редовно, неговият баща, сър Джошуа Барингтън, бил посветен в рицарство от кралица Виктория през хиляда осемстотин седемдесет и седма за заслуги в спедиторската индустрия. В завещанието си той постановил, че всичките му титли и имущество трябва да преминат у най-големия му жив син. И така за вечни времена.

— Но аз не искам да вземам нещо, което очевидно не е мое.

— Не се и съмнявам — отвърна Джайлс. — Но по този въпрос може да бъдеш оставен без право на избор, защото когато настъпи моментът, законът ще изиска от теб да заемеш мястото си като глава на фамилията Барингтън.

 

 

Джайлс си тръгна малко след полунощ, за да замине за Глостършир. Обеща да разбере дали Ема е склонна да се види с мен, тъй като се бяхме разделили, без дори да се сбогуваме, и каза, че ще се върне в Оксфорд веднага щом получи някакви новини.

Онази нощ не мигнах. Какви ли не мисли препускаха през ума ми и за момент, за съвсем кратък момент, дори се замислих за самоубийство. Но нямах нужда от Стария Джак да ми напомня, че това е страхливият начин да се измъкнеш.

През следващите три дни не излязох от стаята си. Не отговарях на леките почуквания на вратата. Не вдигах телефона. Не отварях писмата, които пъхаха под вратата ми. Може би беше невъзпитано от моя страна да не отвръщам на онези, които изпитваха най-добри чувства към мен, но понякога прекалено многото съчувствие може да е по-потискащо и от самотата.

Джайлс се върна в Оксфорд на четвъртия ден. Нямаше нужда да говори с мен, за да разбера, че новините няма да ми донесат утеха. Оказа се много по-лошо, отколкото бях очаквал. Ема и майка й заминали за замъка Мългелри, където смятахме да прекараме медения си месец без роднини в радиус петнайсет километра. Мисис Барингтън бе заръчала на адвокатите си да започнат процедурата по развода, но те не могли да представят никакви документи на съпруга й, тъй като никой не го бил виждал, откакто се беше измъкнал незабелязано от вестиария. Лорд Харви и Стария Джак напуснали борда на „Барингтънс“, но по молба на сър Уолтър не оповестили публично причините — не че това щеше да даде изобилен материал за всевъзможни клюки и сплетни. Майка ми напуснала нощния клуб на Еди и започнала работа като сервитьорка в ресторанта на „Гранд Хотел“.

— А Ема? — попитах аз. — Успя ли да…

— Нямах възможност да говоря с нея — рече Джайлс. — Вече бяха заминали за Шотландия. Но тя беше оставила писмо за теб на масата във фоайето. — Усетих как сърцето ми се разтуптя, когато ми подаде плика с познатия почерк. — Ако искаш по-късно да хапнем нещо, ще съм в стаите си.

И излезе.

Седнах на стола до прозореца. Не исках да отварям писмото, защото знаех, че няма да ми предложи нито лъч надежда. Накрая разкъсах плика и извадих трите листа, изписани със стегнатия почерк на Ема.

Имението Чу Вали

Глостършир

29 юли 1939 г.

Мой скъпи Хари,

Полунощ е, а аз седя в спалнята и пиша на единствения мъж, когото ще обичам в живота си.

Дълбоката омраза към баща ми, на когото никога няма да простя, се смени с внезапно спокойствие, така че трябва да напиша тези думи, преди горчивата ярост да се върне и да ми напомни от колко много неща ни лиши този коварен човек.

Иска ми се да можехме да се разделим като влюбени, а не като непознати в претъпкана стая, след като съдбата реши никога да не кажем думите „докато смъртта ни раздели“, макар да съм сигурна, че ще си отида от този свят, обичала само един мъж.

Никога няма да се задоволя само със спомена за любовта ти, защото докато има мъничка надежда Артър Клифтън да е бил твой баща, ще остана изцяло твоя, скъпи мой, бъди сигурен.

Мама е убедена, че след време споменът за теб ще помръкне като лъчите на залязващото слънце, докато не изчезне напълно, за да отстъпи пред зората на новия ден. Нима не помни как в деня на сватбата ми каза, че любовта ни един към друг е така чиста, проста и рядка, че несъмнено ще издържи изпитанията на времето? Самата тя призна, че може само да ни завижда, тъй като никога не била изпитвала подобно щастие.

Но докато не мога да бъда твоя съпруга, мили, аз съм твърдо решена, че трябва да останем разделени, освен ако и докато не се докаже, че можем да се свържем законно. Никой друг няма надежда да заеме мястото ти и ако е нужно, предпочитам да остана сама, вместо да се съглася на някакъв измислен брак.

Питам се дачи някога ще настъпи ден, в който ще се събудя, без да се пресягам с очакване да те открия до мен и дали някога ще мога да заспя, без да шепна името ти.

С радост бих жертвала остатъка от живота си за още една година като тази, която изживяхме с теб, и никой божествен или човешки закон не може да промени това. Продължавам да се моля да дойде ден, когато ще можем да се свържем пред погледа на същия Бог и същите хора, но дотогава, мили мой, винаги ще бъда твоя любяща съпруга във всичко, освен по име,

Ема