Джефри Арчър
Времето ще покаже (6)

4.

Спретнато облеченото момче седеше до майка си на задната седалка на трамвая.

— Това е нашата спирка — каза тя, когато трамваят спря.

Слязоха и тръгнаха бавно нагоре по склона към училището, като с всяка следваща стъпка забавяха темпото още повече.

Хари беше хванал ръката на майка си, а другата му ръка стискаше дръжката на очукания куфар. И двамата не проговориха, докато наблюдаваха как няколко файтона и един-два автомобила спираха пред портала на училището.

Бащи се ръкуваха със синовете си, увити в кожи майки прегръщаха децата си и ги целуваха по бузите като птици, които най-сетне трябва да признаят, че малките им са на път да излетят от гнездото.

Хари не искаше майка му да го целува пред другите момчета, така че пусна ръката й, когато до портала оставаха петдесетина крачки. Мейзи усети неудобството му, наведе се и го целуна бързо по челото.

— Успех, Хари. Учи се така, че всички да се гордеем с теб.

— Довиждане, мамо — каза той. Мъчеше се да не се разплаче.

Мейзи се обърна и заслиза надолу, сълзите се стичаха по бузите й.

Хари продължи напред, припомняйки си разказа на вуйчо си как излизали от окопите при Ипър, за да атакуват вражеските позиции. „Обърнеш ли се назад, свършено е с теб.“ Искаше да се обърне, но знаеше, че ако го направи, няма да спре да тича, докато не се окаже на сигурно място в трамвая. Стисна зъби и продължи да върви.

— Добре ли прекара ваканцията, друже? — попита едно момче свой приятел.

— Върховно — отвърна другото. — Морукът ме заведе до „Лордс“ за мача на „Варсити“.

Дали „Лордс“ не е някоя църква, запита се Хари, и ако бе така, що за мач можеше да е имало там? Мина решително през портала и се закова на място, щом позна мъжа, който чакаше учениците с папка в ръка.

— Кой сте вие, млади човече? — попита той и се усмихна дружелюбно на Хари.

— Хари Клифтън, сър — отвърна Хари и свали фуражката си. Мистър Холкомби му беше казал да прави така всеки път, когато го заговори някой учител или дама.

— Клифтън — повтори мъжът, докато прокарваше пръст по дългия списък. — А, да. — Постави чавка до името на Хари. — Първо поколение, стипендиант хорист. Моите поздравления, и добре дошли в „Сейнт Бийд“. Аз съм мистър Фробишър, директорът на пансиона, а това е Фробишър Хаус. Ако оставите куфара си в залата, някой префект^[1] ще ви заведе до мензата, където ще говоря пред новите момчета преди вечеря.

Хари никога досега не беше вечерял. „Чай“ беше последното хранене в домакинството на Клифтън, преди да го пратят да си ляга веднага щом се стъмни. Електричеството още не бе стигнало до Стил Хаус Лейн, а свещите бяха скъпи.

— Благодаря, сър — каза Хари, мина през входната врата и се озова в голяма лъскава зала с дървена ламперия. Остави куфара си на пода и се загледа в големия портрет на някакъв възрастен мъж със сива коса и буйни бели бакенбарди, облечен в дълга черна роба с червена качулка, спусната на раменете.

— Как се казваш? — излая нечий глас зад него.

— Клифтън, сър — отвърна Хари и се обърна. Озова се пред високо момче с дълги панталони.

— Не ме наричай сър, Клифтън. Обръщай се към мен с Фишър. Аз съм префект, а не учител.

— Извинете, сър — каза Хари.

— Остави куфара си ей там и ела с мен.

Хари остави стария си очукан куфар до редицата нови кожени чанти. Само върху неговия нямаше отпечатани инициали. Тръгна след префекта по дълъг коридор с фотографии на стари училищни отбори и витрини със сребърни купи, които трябваше да напомнят на поредното поколение славата от миналите времена.

— Можеш да седнеш където си поискаш, Клифтън — каза Фишър, когато стигнаха мензата. — Само гледай да млъкнеш веднага щом мистър Фробишър влезе.

Хари се поколеба, преди да реши на коя от четирите дълги маси да седне. Някои момчета вече се бяха събрали на групи и си приказваха тихо. Хари бавно тръгна към отсрещния ъгъл и седна в края на последната маса. Няколко момчета влязоха в залата след него — изглеждаха също толкова объркани. Едно се приближи и седна до Хари, а друго се настани на мястото срещу него. Продължиха да си приказват, сякаш Хари го нямаше.

Внезапно зазвъня звънец и всички млъкнаха. Мистър Фробишър влезе, застана зад една катедра, която Хари не бе забелязал, и подръпна реверите на дрехата си.

— Добре дошли — започна той и шапката му кимна към събралото се множество. — Днес е първият ви ден от първия ви срок в „Сейнт Бийд“. След малко ще опитате първото си училищно хранене и мога да ви обещая, че ястията няма да станат по-добри. — Едно-две момчета се разсмяха нервно. — След като вечеряте, ще ви заведат в спалните помещения, където ще разопаковате багажа си. В осем часа ще чуете друг звънец. Всъщност той е същият, само дето ще звънне в различен час.

Хари се усмихна, макар повечето от момчетата да не бяха схванали малката шега на мистър Фробишър.

— Трийсет минути по-късно същият звънец ще зазвъни отново и вие ще си легнете, но не преди да сте измили лицата и зъбите си. Ще разполагате с трийсет минути за четене, преди да угасят лампите, след което трябва да спите. Всяко момче, хванато да говори след изгасването на лампите, ще бъде наказано от дежурния префект. Няма да чуете друг звънец до шест и трийсет сутринта, когато ще станете, ще се умиете и ще се облечете, за да се съберете отново тук преди седем. Всеки закъснял ще пропусне закуската.

— Сутрешният сбор ще се проведе в осем часа в голямата зала, където ще държи реч директорът — продължи мистър Фробишър. — Първият час започва в осем и трийсет. Сутринта ще имате три часа по шейсет минути с десет минути междучасие, за да можете да смените класните стаи. Обядът е в дванайсет.

— Следобед ще имате само още два часа преди физическото възпитание, когато ще играете футбол. — Хари се усмихна за втори път. — Това е задължително за всички, които не пеят в хора.

Хари се намръщи. Никой не му бе казал, че хористите не играят футбол.

— След физическото възпитание или репетициите ще се върнете във Фробишър Хаус за вечеря, след която ще имате един час за подготовка, преди да си легнете, когато отново ще можете да четете до изгасването на лампите, но само ако книгата е одобрена от икономката.

Хари си отбеляза да потърси думата в речника, даден му от мистър Холкомби.

Мистър Фробишър отново подръпна реверите си и продължи:

— Всичко това сигурно ви изглежда много объркващо. Не се безпокойте, скоро ще свикнете с нашите традиции в „Сейнт Бийд“. Това е всичко, което имам да ви казвам засега. Ще ви оставя да се насладите на вечерята. Лека нощ, момчета.

— Лека нощ, сър — осмелиха се да отговорят някои от момчетата, докато мистър Фробишър излизаше.

Хари не помръдна нито мускул, докато няколко жени с престилки вървяха покрай масите и поставяха купи супа пред всяко момче. Загледа внимателно как момчето срещу него взе странно оформената лъжица, гребна с нея и я вдигна високо към устата си. Хари се опита да повтори движението, но само успя да накапе покривката, а когато опита да глътне жалките остатъци, по-голямата част от тях се стече по брадичката му. Избърса се с ръкав. Това не привлече особено внимание, но когато се наведе и засърба шумно, някои от момчетата спряха да се хранят и го загледаха. Смутен, Хари сложи лъжицата на масата и остави супата си да изстине.

Второто ястие беше кюфте от кълцана риба и Хари не помръдна, докато не видя коя вилица избира момчето срещу него. С изненада забеляза, че то оставя вилицата и ножа си на чинията между всеки залък, докато самият той стискаше своите толкова здраво, сякаш бяха тояги.

Двете момчета — до Хари и срещу него — заговориха за езда и ловджийски кучета. Хари не се включи, отчасти защото най-близкото до кон, до което се бе доближавал, бе магарето, което бе яхнал срещу половин пени един следобед, докато бяха на излет до Уестън сюпър Меър.

Чиниите бяха вдигнати и на тяхно място се появи пудинг или черпня, както го наричаше майка му, защото рядко се случваше да се насладят на подобно нещо. Последва поредната чиния, поредното опитване и поредната грешка. Хари не знаеше, че бананът не е като ябълката, и за изумление на всички около него се опита да го изяде с кората. За останалите момчета първият урок може и да започваше утре в 8:30, но Хари вече беше започнал да се учи.

След като вечерята приключи, Фишър се върна и като дежурен префект поведе подопечните си по широкото дървено стълбище към спалните помещения на първия етаж. Влязоха в стая с трийсет легла, подредени в три редици по десет. На всяко имаше възглавница, два чаршафа и две одеяла. Хари никога не бе притежавал по два броя от каквото и да било.

— Това е спалнята на новите гниди — с презрение каза Фишър. — Ще останете тук, докато не се цивилизовате. Имената ви са написани по азбучен ред върху всяко легло.

Хари с изненада откри куфара си на леглото и се запита кой ли го е качил тук. Момчето до него вече разопаковаше багажа си.

— Аз съм Дийкинс — каза то и побутна очилата си нагоре, за да може да разгледа Хари по-добре.

— Аз съм Хари. Седях до теб на изпита през лятото. Направо не повярвах, че отговори на всички въпроси само за един час.

Дийкинс се изчерви.

— Той е отличник — обади се момчето от другата страна на Хари.

Хари се обърна към него и попита:

— И ти ли си отличник?

— Божичко, не — отвърна момчето, без да спира да си разопакова багажа. — Единствената причина да ме приемат в „Сейнт Бийд“ е, че баща ми и дядо ми са учили тук. Аз съм трето поколение питомци на училището. Случайно баща ти да е бил тук?

— Не — отговориха в един глас Хари и Дийкинс.

— Стига бъбрене! — извика Фишър. — Оправяйте си багажа.

Хари отвори куфара си и започна да вади дрехите си и да ги подрежда внимателно в двете чекмеджета до леглото си. Майка му беше сложила между ризите блокче шоколад и той го скри под възглавницата.

Зазвъня звънец.

— Време е да се събличате! — заяви Фишър.

Хари никога не се беше събличал пред друго момче, още по-малко пред цяла стая момчета. Обърна се с лице към стената, бавно свали дрехите си, бързо нахлузи пижамата и след като завърза пояса на халата, последва другите момчета в умивалнята. Отново гледаше внимателно как те мият лицата си с кесии, преди да продължат със зъбите. Хари нямаше нито кесия, нито четка за зъби. Момчето от съседното легло порови в несесера си и му връчи чисто нова четка и паста за зъби. Хари не искаше да ги вземе.

— Майка ми винаги ми слага по две от всичко — успокои го момчето.

— Благодаря — каза Хари.

Макар да изми зъбите си бързо, беше сред последните, които се върнаха в спалното. Легна в леглото си с двата чисти чаршафа, двете одеяла и меката възглавница. Тъкмо се обърна и видя, че Дийкинс чете „Учебник по латински на Кенеди“, когато другото момче каза:

— Тази възглавница е корава като тухла.

— Искаш ли да си ги сменим? — предложи Хари.

— Май ще откриеш, че всички са еднакви — отвърна момчето и се ухили. — Но благодаря все пак.

Хари извади блокчето шоколад и го разчупи на три. Подаде едното парче на Дийкинс и другото на момчето, което му бе дало четката и пастата.

— Явно майка ти е по-здравомислеща от моята — каза момчето, след като опита шоколада. — Между другото, аз съм Джайлс Барингтън. Ти как се казваш?

— Клифтън. Хари Клифтън.

Тази нощ Хари дълго не успя да заспи, и то не само защото леглото му беше толкова удобно. Възможно ли бе Джайлс да има нещо общо с единия от тримата мъже, които знаеха истината за смъртта на баща му? И ако да, от какво тесто беше замесен — от това на баща си или на дядо си?

Изведнъж се почувства ужасно самотен. Отви капачката на пастата за зъби, която му бе дал Барингтън, и я засмука, докато не се унесе в сън.

 

 

Когато познатият вече звънец зазвъня в 6:30 сутринта, Хари бавно се надигна от леглото. Гадеше му се. Последва Дийкинс в умивалнята, където Джайлс вече пробваше водата.

— Мислите ли, че на това място са чували за топла вода? — попита той.

Хари тъкмо се канеше да отговори, когато префектът изрева:

— Никакви приказки в умивалнята!

— Тоя е по-зле и от пруски генерал — отбеляза Барингтън и застана мирно.

Хари избухна в смях.

— Кой беше? — попита Фишър и изгледа свирепо двете момчета.

— Аз — веднага отвърна Хари.

— Име?

— Клифтън.

— Отвориш ли си устата още веднъж, Клифтън, ще ядеш пантофа.

Хари нямаше представа какво означава ядене на пантоф, но имаше чувството, че изживяването няма да е от приятните. Изми си зъбите, побърза да се върне в спалното и се облече мълчаливо. След като завърза вратовръзката си (поредното нещо, което не бе овладял съвсем), настигна Барингтън и Дийкинс, които слизаха по стълбите към мензата.

Никой не каза нито дума, тъй като не бяха сигурни дали им е позволено да говорят на стълбището. Когато стигнаха мензата, Хари се настани между двамата си нови приятели и загледа как пред всяко момче поставят купа овесена каша. С облекчение откри, че този път има само една лъжица — значи нямаше как да направи грешка.

Изгълта кашата бързо, сякаш се страхуваше, че всеки момент ще се появи вуйчо му Стан и ще му я отмъкне. Приключи пръв и без да се замисля нито за миг, остави лъжицата на масата, взе купата и започна да я облизва. Няколко момчета го зяпнаха втрещено. Някои започнаха да го сочат с пръст, други се захилиха. Хари се изчерви ужасно и остави купата. Сигурно щеше да избухне в сълзи, ако Барингтън не бе взел своята купа и също не бе започнал да я лиже.