Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Time Will Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Времето ще покаже

ИК „БАРД“ ООД, София, 2011

ISBN: 978-954-655-223-5

История

  1. — Добавяне

13.

Когато видя мистър Холкомби да влиза в „Рождество Христово“ заедно с някакъв елегантно облечен мъж, Мейзи предположи, че Хари явно отново е загазил. Беше изненадана, защото червените белези не се бяха появявали вече повече от година.

Събра кураж, докато мистър Холкомби вървеше към нея, но в момента, в който я видя, той се усмихна стеснително, след което тихо се настани със спътника си на третата редица от другата страна на пътеката.

От време на време Мейзи хвърляше погледи към двамата. Не познаваше другия мъж, който беше значително по-възрастен от мистър Холкомби. Запита се дали не е директорът на „Мериууд“.

Когато хорът стана да изпее първия химн, мис Мънди хвърли бърз поглед към двамата мъже и кимна на органиста, за да му покаже, че е готова.

Мейзи усети, че Хари се представя отлично тази сутрин, но се изненада, когато след няколко минути той отново стана, за да изпее второ соло; още по-голяма бе изненадата й, когато пя за трети път. Всички знаеха, че мис Мънди не прави нищо без основателна причина, но Мейзи все още не беше наясно каква е тя.

След като в края на службата преподобният Уотс благослови паството си, Мейзи остана на мястото си и зачака появата на Хари с надеждата, че той ще може да й обясни защо е трябвало да пее три пъти като солист. Докато бъбреше малко неспокойно с майка си, очите й не се откъсваха нито за миг от мистър Холкомби, който представяше по-възрастния мъж на мис Мънди и преподобния Уотс.

Малко след това преподобният Уотс поведе двамата мъже към вестиария. Мис Мънди закрачи по пътеката към Мейзи с онази решителна физиономия, от която всички енориаши разбираха, че е тръгнала на мисия.

— Може ли да поговорим, мисис Клифтън? — попита тя.

Не даде на Мейзи възможност да отговори, а се обърна и тръгна към вестиария.

 

 

Еди Аткинс не се беше вясвал в кафенето на Тили повече от месец, но една сутрин се появи и зае обичайното си място на една от масите на Мейзи. Когато тя дойде да го обслужи, той се усмихна широко, сякаш изобщо не беше изчезвал.

— Добро утро, мистър Аткинс — каза Мейзи, докато отваряше бележника си. — Какво ще желаете?

— Както обикновено — отвърна Еди.

— Много време мина, мистър Аткинс — каза Мейзи. — Ще трябва да ми припомните.

— Съжалявам, че не се обаждах, Мейзи — каза Еди, — но се наложи внезапно да замина за Америка. Върнах се снощи.

Искаше да му повярва. Вече бе признала на майка си, че е малко разочарована, че Еди беше изчезнал след ходенето на кино. Компанията му й беше харесала и тя беше на мнение, че вечерта е минала доста добре.

В кафенето бе започнал да идва редовно друг мъж и подобно на Еди сядаше винаги на някоя от нейните маси. Макар да забелязваше, че клиентът проявява значителен интерес към нея, Мейзи не го окуражи — мъжът не само че беше на средна възраст, но и носеше халка. Изглеждаше малко дръпнат и безпристрастен, подобно на търговски агент, който преценява клиент; а и говореше прекадено надуто. Мейзи почти чуваше въпроса на майка си: „Каква му е играта?“, но може би разбираше погрешно намеренията му, тъй като той нито веднъж не се опита да завърже личен разговор с нея.

Дори Мейзи не успя да потисне усмивката си, когато след седмица двамата й ухажори се отбиха за кафе по едно и също време и, и двамата я попитаха дали не могат да се срещнат по-късно.

Еди беше пръв и започна направо:

— Какво ще кажеш да те взема след работа довечера, Мейзи? Много ми се иска да ти покажа нещо.

На Мейзи й се искаше да му каже, че вече има уговорка — просто за да го накара да разбере, че не е на разположение всеки път, когато му скимне, но когато след няколко минути се върна на масата му със сметката, се чу да казва:

— Значи ще се видим след работа, Еди.

Още се усмихваше, когато другият клиент каза:

— Мога ли да поговоря с вас, мисис Клифтън?

Мейзи се зачуди откъде знае името й.

— Може би ще предпочетете да говорите с управителката, мистър…?

— Фрамптън — отвърна той. — Не, благодаря, бих искал да говоря с вас. Мога ли да ви предложа да се срещнем в хотел „Роял“ през обедната ви почивка? Няма да ви отнема повече от петнайсет минути.

— Когато ти трябва автобус, го няма никакъв. А после пристигат два наведнъж — каза Мейзи на мис Тили.

Управителката сподели, че мистър Фрамптън й изглежда познат, но не се сеща откъде точно.

Когато занесе сметката на мистър Фрамптън, Мейзи подчерта, че може да отдели само петнайсет минути, защото трябва да прибере сина си от училище в четири. Той кимна, сякаш и това бе едно от нещата, които знаеше.

 

 

Наистина ли бе от полза за Хари да кандидатства за стипендия в „Сейнт Бийд“?

Мейзи не знаеше с кого да обсъди проблема. Стан щеше да е против и едва ли би се вслушал в друга гледна точка. Мис Тили бе твърде близка приятелка с мис Мънди, за да е безпристрастна, а преподобният Уотс вече я беше посъветвал да търси напътствие от Бог, което не се бе оказало особено надеждно в миналото. Мистър Фробишър изглеждаше много приятен мъж, но ясно даде да се разбере, че окончателното решение е единствено нейно. Мнението на мистър Холкомби беше ясно.

Мейзи повече не си и помисли за мистър Фрамптън, докато не приключи с обслужването и на последния клиент, след което смени престилката със старото си палто.

Мис Тили гледаше през прозореца как Мейзи тръгва към хотел „Роял“. Чувстваше се малко неспокойна, но не бе сигурна защо.

Макар никога да не бе влизала в „Роял“, Мейзи знаеше, че той има репутацията на един от най-добре управляваните хотели в областта, и шансът да го види отвътре бе една от причините да се съгласи да се срещне с мистър Фрамптън.

Застана на отсрещния тротоар и загледа как гостите влизат и излизат през въртящите се врати. Никога не бе влизала през такава врата и едва когато се почувства уверена, че е схванала как точно става минаването, пресече улицата и пристъпи към входа. Бутна малко по-силно от необходимото и беше изстреляна във фоайето по-бързо, отколкото очакваше.

Огледа се и забеляза мистър Фрамптън да седи сам в едно уединено сепаре в ъгъла. Тръгна към него. Той незабавно стана, ръкува се с нея и изчака, докато тя заеме мястото срещу неговото.

— Да ви поръчам ли кафе, мисис Клифтън? — попита той и преди тя да успее да отговори, добави: — Трябва обаче да ви предупредя, че не е от класата на кафето на Тили.

— Не, благодаря, мистър Фрамптън — каза Мейзи, която само искаше да разбере защо този мъж държи да се види с нея.

Без да бърза, мистър Фрамптън запали цигара, дръпна дълбоко, остави цигарата в пепелника и каза:

— Мисис Клифтън, със сигурност сте забелязали, че сравнително отскоро станах редовен посетител на Тили. — Мейзи кимна. — Трябва да призная, че единствената причина да идвам в кафенето сте вие.

Мейзи държеше в готовност добре подготвения си отговор за „страстни ухажори“ и се канеше да го използва веднага щом той млъкне.

— През всичките години, откакто съм в хотелиерския бизнес — продължи мистър Фрамптън, — никога не съм виждал някой да върши работата си по-ефективно от вас. Мога само да си мечтая всяка сервитьорка в този хотел да беше от вашия калибър.

— Бях добре обучена — отвърна Мейзи.

— Както и другите четири сервитьорки в кафенето, но никоя от тях няма вашия талант.

— Поласкана съм, мистър Фрамптън. Но защо ми казвате…

— Аз съм управител на този хотел — каза той — и бих се радвал, ако поемете нашето кафене, известно като Палмовия салон. Както виждате — обхвана с жест фоайето, — имаме около сто маси, но по-малко от една трета от тях са редовно заети. Това едва ли може да се нарече добра възвръщаемост на инвестициите, направени от компанията. Не се съмнявам, че положението ще се промени, ако поемете нещата. Сигурен съм, че ще мога да ви се отплатя подобаващо.

Мейзи го слушаше, без да го прекъсва.

— Не виждам причина работното ви време да е различно от това при сегашната ви работодателка. Готов съм да ви плащам по пет лири седмично, а всички бакшиши на сервитьорките в Палмовия салон ще бъдат делени наполовина с вас. Ако успеете да привлечете клиентела, това може да се окаже доста добра служба. И после ще…

— Но аз не мога да напусна мис Тили — прекъсна го Мейзи. — Тя бе така добра с мен през последните шест години.

— Напълно разбирам чувствата ви, мисис Клифтън. Всъщност щях да се разочаровам, ако първоначалната ви реакция беше друга. Лоялността е качество, на което искрено се възхищавам. Само че трябва да помислите не само за своето бъдеще, но и за това на сина ви, ако той приеме предложението за стипендия като хорист в „Сейнт Бийд“.

Мейзи изгуби дар слово.

 

 

Вечерта Еди я чакаше в колата си пред кафенето. Направи й впечатление, че този път не скочи да й отвори вратата.

— Е, къде ще ме водиш? — попита тя, докато се настаняваше до него.

— Изненада — отвърна Еди, докато палеше. — Мисля, че няма да се разочароваш.

Превключи на първа скорост и се насочи към част от града, в която Мейзи не бе ходила никога. След четвърт час спряха пред голяма дъбова врата под неонова табела със светещи червени букви: НОЩЕН КЛУБ ЕДИ.

— Твое ли е това? — попита Мейзи.

— Всеки квадратен сантиметър — гордо отвърна Еди. — Ела да го разгледаш.

Скочи от колата, отвори входната врата и й направи път да мине.

— Преди е било силоз — обясни й, докато слизаха по тясното дървено стълбище. — Но корабите вече не плават толкова навътре в реката и компанията трябваше да се премести, така че успях да го наема доста изгодно.

Мейзи се озова в голямо, слабо осветено помещение. Мина известно време, докато очите й свикнаха достатъчно с полумрака, за да го разгледа добре. Петима-шестима мъже седяха на високи кожени столове на бара, а около тях пърхаха почти толкова сервитьорки. Стената зад бара представляваше огромно огледало, създаващо впечатлението, че помещението е много по-голямо, отколкото бе в действителност. В центъра имаше дансинг, заобиколен от тапицирани с кадифе скамейки, на които можеха да седнат по двама души.

В отсрещния ъгъл имаше малка сцена с пиано, контрабас, барабани и няколко стойки за ноти.

Еди се настани на бара и се огледа.

— Ето защо прекарах толкова време в Америка. Подобни питейни заведения никнат като гъби в Ню Йорк и Чикаго и печалбите са огромни, заради сухия закон. — Запали пура. — И помни ми думата, няма да има друг подобен бар в Бристол, със сигурност.

— Със сигурност — повтори Мейзи и застана до него: изобщо не помисли да седне на някой от високите столове.

— Каква отрова избираш, кукличке? — попита Еди с американски (поне според него) акцент.

— Не пия — напомни му Мейзи.

— Това е една от причините да те избера.

— Да ме избереш ли?

— Разбира се. Ти си идеалният човек за началник на сервитьорките. Не само че ще ти плащам по шест паунда седмично, но ако заведението потръгне, само бакшишите ще са много повече, отколкото можеш да изработиш при Тили.

— И трябва да се обличам по този начин ли? — попита Мейзи и посочи едно от момичетата, което носеше червена блуза с оголени рамене и тясна черна пола, която едва прикриваше коленете й. Стана й смешно, като си помисли, че цветовете са същите като на униформите от „Сейнт Бийд“.

— Защо не? Изглеждаш страхотно, а комарджиите ще плащат добри пари, за да бъдат обслужвани от хубавица като теб. Естествено, ще има и неприлични предложения, но съм сигурен, че ще можеш да се оправиш с това.

— Какъв е смисълът от дансинг при положение, че клубът е само за мъже?

— И тази идея заех от Щатите — отвърна Еди. — Ако някой иска да танцува с някоя сервитьорка, ще трябва да си плати.

— И какво друго влиза в цената?

— Зависи от тях — сви рамене Еди. — Стига да не става в заведението, нямам нищо общо — добави той и се разсмя малко по-високо от нужното.

Мейзи остана сериозна.

— Е, какво мислиш? — попита той.

— Мисля, че е по-добре да тръгвам — отвърна Мейзи. — Нямах време да кажа на Хари, че ще закъснея.

— Както кажеш, скъпа. — Еди я прегърна през раменете и я поведе към стълбите.

Докато я караше към Стил Хаус Лейн, й разказа за плановете си за бъдещето.

— Вече хвърлих око на втори обект — обясняваше разпалено. — Само небето може да ми е граница.

— Небето ми е граница — повтори Мейзи, докато спираха пред номер 27.

Слезе от колата и бързо тръгна към вратата.

— Значи давам ти няколко дни, за да помислиш — каза Еди, докато подтичваше след нея.

— Не, благодаря, Еди — отвърна без колебание Мейзи. — Вече реших — добави, докато вадеше ключа от чантата си.

Еди се ухили и отново я прегърна.

— Знаех си, че решението няма да е от трудните.

Мейзи махна ръката му, усмихна му се сладко и рече:

— Много мило от твоя страна, че ме имаш предвид, скъпи, но мисля, че ще продължа да сервирам кафе. — Отвори вратата и добави: — Все пак благодаря за предложението.

— Както кажеш, кукло, но ако промениш решението си, вратата е винаги отворена за теб.

Мейзи затвори вратата.