Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Time Will Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Времето ще покаже

ИК „БАРД“ ООД, София, 2011

ISBN: 978-954-655-223-5

История

  1. — Добавяне

Джайлс Барингтън
1936 — 1938

35.

Страшно се развълнувах, когато през първия учебен ден на срока видях Хари да влиза през училищния портал. Бях прекарал лятната ваканция във вилата ни в Тоскана, така че не бях в Бристол по време на пожара в „При Тили“ и научих за бедата чак когато се върнах в Англия седмица преди началото на занятията. Бях изразил желание Хари да дойде с нас в Италия, но баща ми не искаше и да чуе.

Никога не съм срещал човек, който да не харесва Хари; с едно изключение — баща ми, който дори не позволяваше името му да се споменава в къщата. Веднъж попитах майка си дали може да обясни каква е причината за лошото му отношение, но тя като че ли не знаеше повече от мен.

Реших да не повдигам въпроса пред стария, тъй като за мен самия не можеше да се каже, че съм увенчан с лаврови венци — едва не ме изключиха от „Сейнт Бийд“ за кражба (Бог знае как той успя да оправи това), а малко след това го разочаровах за втори път с неуспешното си кандидатстване в Итън. Тук също не може да се каже, че нямах вина. Казах на папа, че съм положил всички усилия на изпита, което си беше самата истина. Добре де, половината истина. Сигурно щеше да ми се размине, ако съзаклятникът ми си беше държал езика зад зъбите. Поне научих един прост урок — сключиш ли сделка с глупак, не се изненадвай, че се държи глупашки.

Съзаклятникът ми беше Пърси, синът на граф Брайдпорт. Той бе изправен пред по-голяма дилема от мен, тъй като в Итън се бяха обучавали седем поколения Брайдпорт и изглеждаше, че младият Пърси ще съсипе тази дълга и почитана традиция.

Итън е известен със склонността си да променя правилата, когато става въпрос за представители на аристокрацията, и от време на време допуска някое тъпо момче да помрачи бляскавите му порти. Именно това бе основната причина да избера Пърси за малката ми хитрина. Веднъж случайно чух как Фроб изтърси: „Ако Брайдпорт беше мъничко по-умен, можеше да мине за бавноразвиващ се“ и разбрах, че вече не е нужно да се оглеждам за съучастници.

Пърси желаеше да бъде приет в Итън толкова отчаяно, колкото аз исках да не бъда, така че виждах в това нещо повече от възможност и двамата да постигнем целите си.

Не споделих плана си с Хари и Дийкинс. Хари със сигурност нямаше да го одобри, нали си е честен и морален. Дийкинс пък изобщо нямаше да разбере защо някой ще иска да се провали на изпит.

В деня преди провеждането на изпита баща ми ме откара в Итън с лъскавото си ново „Бугати“, което можеше да вдига 160 км/ч и го доказа, когато излязохме на А1. Пренощувахме в „Суон Армс“, същия хотел, в който беше отседнал и той преди двайсет години, когато бе кандидатствал. По време на вечерята папа толкова ясно ми даде да разбера колко много иска да вляза в Итън, че ме загриза съвестта и едва не промених решението си в последния момент, но бях дал дума на Пърси Брайдпорт и не можех да не я удържа.

Двамата с Пърси си бяхме стиснали ръцете в „Сейнт Бийд“ и се бяхме разбрали на влизане в залата за изпити да си сменим имената. Доста ми хареса да се обръщат с мен с „милорд“, пък било то и само за няколко часа.

Изпитът не беше така труден като онзи, който бях положил в Бристолската гимназия две седмици по-рано, и смятах, че съм направил повече от достатъчно, за да може Пърси да се върне в Итън през септември. Все пак въпросите бяха достатъчно трудни, за да съм сигурен, че Негово Благородие няма да ме подведе.

След като предадохме листата си и си върнахме истинските самоличности, отидох с татко на чай в Уиндзор. Когато той ме попита как съм се представил, му казах, че съм направил всичко по силите си. Това, изглежда, го задоволи и той дори започна да се отпуска, което само ме накара да се почувствам още по-виновен. Обратното пътуване до Бристол не ме радваше и се почувствах още по-зле, когато се прибрах у дома и майка ми ми зададе същия въпрос.

Десет дни по-късно получих от Итън писмото, започващо със „Със съжаление трябва да ви съобщим…“. Бях постигнал едва 32 процента. Пърси беше изкарал 56 процента и му бе предложено място, което беше довело баща му във възторг и бе вкарало Фроб в дълбоко недоумение.

Всичко щеше да мине по мед и масло, ако Пърси не беше разказал на някакъв приятел как е влязъл в Итън. Приятелят казал на друг приятел, той на трети, който пък разказал на бащата на Пърси. Граф Брайдпорт, бидейки почтен джентълмен, незабавно съобщил на директора на Итън. Това доведе до изключването на Пърси още преди да стъпи в училището. Ако не беше личната намеса на Фроб, мен ме очакваше същата съдба в Бристолската гимназия.

Баща ми се опита да убеди директора на Итън, че става въпрос просто за техническа грешка и че тъй като аз съм изкарал 56 процента на изпитите, следва да бъда записан на мястото на Брайдпорт. Тази негова логика беше отхвърлена, тъй като Итън нямаше нужда от нов павилион за крикет. Така през първия учебен ден надлежно се явих в Бристолската гимназия.

 

 

През първата година донякъде си възстанових репутацията, като спечелих триста точки за „Колтс“ и в края на сезона бях награден. Хари играеше Урсула в „Много шум за нищо“, а Дийкинс си беше Дийкинс, така че никой не се изненада, когато спечели Наградата на първокурсника за отлични постижения в ученето.

През втората година започнах да си давам сметка за финансовите трудности, с които явно се сблъскваше майката на Хари — забелязах, че той ходи с развързани обувки, попитах го защо и той ми призна, че го стягали, тъй като вече му ставали малки.

Затова когато „При Тили“ изгоря до основи само няколко седмици преди началото на шести клас изобщо не се изненадах да науча, че Хари вероятно няма да е в състояние да продължи обучението си. Мислех си да попитам баща си дали не може да помогне, но мама ми каза, че само ще си изгубя времето. Точно затова се зарадвах толкова, когато го видях да влиза в училище през първия учебен ден.

Той ми каза, че майка му отново започнала работа в хотел „Роял“. Поела нощните смени и те се оказали доста по-доходоносни, отколкото си мислела отначало.

Отново ми се искаше да поканя Хари да прекара следващата лятна ваканция със семейството ми в Тоскана, но знаех, че баща ми ще бъде категорично против. Но тъй като Дружеството на любителите на изкуството, чийто нов секретар бе Хари, планираше пътуване до Рим, двамата се уговорихме да се срещнем там, дори това да означаваше, че ще ми се наложи да посетя Вила Боргезе.

 

 

Макар да живеехме в наш малък свят в Западна Англия, все пак си давахме сметка за нещата, които се случваха на континента.

Възходът на нацистите в Германия и на фашистите в Италия като че ли не засягаше обикновения англичанин, който в събота следобед продължаваше да се наслаждава на пинта сайдер и сандвич със сирене в местната кръчма, преди да отиде да гледа или в моя случай да играе крикет на най-близкото игрище. Това блажено положение продължаваше години наред, тъй като една нова война с Германия изглеждаше немислима. Нашите бащи се бяха сражавали във войната, която трябваше да сложи край на всички войни, но ето че сега всички сякаш говореха за онова, за което преди не се споменаваше.

Хари ми каза съвсем убедено, че ако избухне война, няма да отиде в университета, а незабавно ще се запише в армията, както бяха направили баща му и вуйчо му преди двайсетина години. Баща ми бил „негоден“, както се изрази, тъй като страдал от далтонизъм и властите решили, че ще е по-полезен на страната, като остане на поста си и играе важна роля на доковете. Така и не разбрах каква точно е била тази важна роля.

 

 

През последната ни година в Бристолската гимназия двамата с Хари решихме да кандидатстваме в Оксфорд; Дийкинс вече беше получил предложение за стипендия в Бейлиъл Колидж. Аз исках да продължа в Хаус, но наставникът на първокурсниците най-любезно ме уведоми, че Крайст чърч рядко приема гимназисти, така че се спрях на Брейсъноус, за който Бърти Устър[1] казва, че е „колеж, в който мозъците нито са там, нито ги няма“.

Тъй като Брейсъноус беше и колежът с най-много членове на отбора по крикет, смятах, че имам шанс — все пак бях направил триста точки през последната година на гимназията като капитан, сто от които в „Лордс“ на голямото първенство. Всъщност класният ми ръководител д-р Паджет ми каза, че когато отида на интервю, сигурно ще ми хвърлят топка веднага щом вляза в стаята. Уловя ли я, ще ми предложат място. Уловя ли я с една ръка, ще ми предложат стипендия. Това се оказа брадат виц, но все пак съм длъжен да призная, че докато пийвахме с директора на колежа, той ми задаваше повече въпроси за Хътън, отколкото за Хораций.

През последните ми две години в училище имаше и други възходи и падения — Джеси Оуенс спечели четири златни медала на Олимпийските игри в Берлин напрано под носа на Хитлер, което бе определен възход, докато абдикацията на Едуард VIII заради желанието му да се ожени за разведена американка представляваше несъмнено падение.

Нацията изглеждаше разделена по въпроса дали кралят трябва да абдикира. Същото се отнасяше за нас с Хари. Аз не можех да разбера как човек, роден да бъде крал, може да е готов да жертва трона, за да вземе разведена жена. Хари пък проявяваше много по-голямо съчувствие към положението на краля и твърдеше, че не можем да разберем през какво е минал горкият човек, докато самите ние не се влюбим. Подминах това като дрънканици до онова пътуване до Рим, което щеше да промени живота и на двама ни.

Бележки

[1] Герой на П. Г. Удхаус. — Б.пр.